Авторът: Томас Стърнз Елиът е роден на 26.09.1888 в Сейнт Луис, щата Мисури, САЩ. Творчеството му е представително за модерната литература на XX век. Изявява се като поет, драматург и критик. Сред изключително популярните негови текстове са поемата "Пустата земя" и есето "Традиция и индивидуален талант", еднакво революционни за поетическото и критическото мислене от онова време. През 1948 г. получава Нобелова награда за литература. Умира през 1965 г.
Книгата: Поезията на Елиът е неспирен диалог с автори и текстове от миналото, пълна е с цитати, перифрази и алюзии. И все пак индивидуалният талант на Елиът, неговият личен глас е толкова специфичен и мощен, че ние можем да усетим силата на поезията му без всякакво знание за чуждите гласове, които той цитира, перифразира или обговаря със своя собствен поетически глас. Елиът е едновременно модернист и класицист, революционер и консерватор. Американец по рождение, той става англичанин и англиканец. Чувства се наследник не само на англоезичната, но на цялата Европейска традиция. Неговият пан-европеизъм като че предсказва обединението на Европа.
Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок
S’io credessi che mia risposta fosse
A persona che mai tonasse al mondo,
Questa fiamma staria senza oiu scosse.
Ma per cio che giammai di questo fondo
Non torno vivo alcum s’i’odo il vero,
Senza tema d’infamia ti rispondo.
Да тръгваме тогава, аз и ти,
когато вечерта в небето просната мълчи
като пациент под анестезия на масата;
да тръгваме по тези улици познати, опустели
с мърморещите мръсни дупки
за безсънни нощи в евтини хотели
и бистрà, застлани с трици и със стридени черупки:
улици, които следват като скучна пледoария
с коварна цел
и те водят пак към наболелия въпрос ...
Но кой е той? – Недей ме пита!
Да тръгваме за нашата визита.
В стаята жените идват и си отиват тези вечери
в разговор за Микеланджело увлечени.
Жълтата мъгла, която търка своя гръб в прозорците,
жълтата пара, която търка муцуна в первазите,
с език облиза ъглите на вечерта, прозина се,
над локвите събрали се в улуците пролази,
понесе на гърба си саждите, които падат от комините,
покрай терасата се плъзна и внезапно скочи вън,
и като видя, че долу е мека октомврийска вечер,
се сви край къщата и там потъна в сън.
И наистина ще има време
за жълтата мъгла, която вън по улиците лази
и трие своя гръб в первазите;
ще има време за всичко, ще има време
да подготвиш лице за лицата, които срещаш;
ще има време да убиваш и създаваш,
време за всичките дела и дни, и за ръце,
които повдигат въпроса и в твоята чиния го поставят;
време за теб и време за мен,
и време за още хиляди съмнения
и хиляди решения и пререшения,
преди да вземем от препечения хляб и чая.
В стаята жените идват и си отиват тези вечери
в разговор за Микеланджело увлечени.
И наистина ще има време
да мисля: „Ще се осмеля ли аз?“ и „Ще се осмеля ли аз?“.
Време да се обърна и да тръгна по стъпалата
с плешивото петно отзад на главата –
(Те ще кажат „Как му е окапала косата!“)
със сутрешното си сако, с яката, стегната под брадата,
с връзката ми – скромна, но и пищна, скрепена с проста игла –
(Те ще кажат: „Как са му отслабнали ръцете и краката!“)
ще се осмеля ли аз
да обезпокоя вселената?
В една минута има време
за решения и пререшения, които тази минута ще отмени.
Понеже аз познавам всички вече, знам ги всички –
познавам утрините, вечерите и следобедите с чая,
измерих си живота с чаени лъжички;
познавам тези гласове, замиращи с примиране накрая
сред музиката от една далечна стая.
Така че мога ли да си въобразявам?
Понеже аз познавам погледите вече, знам ги всички –
погледи, които те пробождат и те формулират,
и щом съм формулиран и се сгърча на стената,
и пърхам там забоден и умирам и се мятам,
тогава как да почна
да плюя всички фасове на своите помисли и дни?
И мога ли да си въобразявам?
Понеже аз познавам и ръцете вече, знам ги всички –
ръцете с гривните, разголени и бели
(Но под лампата са в косъмчета цели!)
Дали парфюмът, който роклята довява,
така ме отклонява?
Ръце, които лягат върху масата или замятат шал.
И мога ли да си въобразявам?
И откъде да почна?
* * *
Да кажа ли, че съм вървял привечер по странични улички
и че съм наблюдавал пушека от лулите
на самотните мъже по ризи, от прозорците надвесени?...
Трябваше да съм чифт назъбени щипци,
които пробиват подове на мълчаливи морета...
* * *
А следобедът, привечерта, спи толкоз тихо!
Погалена от дълги пръсти,
спи... уморена... или се преструва?
просната на пода между мен и теб.
И трябва ли след тортата със захарна глазура и след чая
да доведа мига до криза най-накрая?
Макар че плаках и че постих, плаках и се молих,
макар че си видях главата (малко пооплешивяла)
как я внасят на поднос,
не съм пророк – и не е толкова голям моят въпрос,
видях мига на моето величие да потреперва и да тлее
и вечния Лакей видях да ми държи палтото и да ми се смее,
и казано с две думи, ме е страх.
И дали ще си е струвало накрая,
след чашите и портокаловия конфитюр, и чая,
сред порцелана и сред този разговор за теб и мен,
дали ще си е струвало накрая,
ако захапя темата с усмивка,
ако смачкам цялата вселена в топка
и я търкулна към наболелия въпрос,
и заговоря: „Аз съм Лазар, аз дойдох от мъртвите,
аз се завърнах да ти кажа всичко, ще ти кажа всичко!“ –
ако тя, полагайки възглавница зад своята глава,
ми каже: „Не, аз съвсем не мислех за това,
съвсем не мислех това“.
И дали ще си е струвало след всичко,
дали ще си е струвало накрая,
след залезите, дворовете и улиците с капки дъжд,
след чаените чаши и романите, и полите шумолящи по паркета –
и това, и още много... изведнъж ...
Не, не е възможно да се изрази, което е в главата ми!
Но сякаш че магически фенер е проектирал нервите ми на стената:
дали ще си е струвало накрая,
ако тя, полагайки възглавница зад своята глава,
или замятайки си шала,
се обърне към прозореца и каже:
„Не, аз съвсем не мислех за това,
съвсем не мислех това“.
* * *
Не! Не съм принц Хамлет и не съм роден за принц.
Аз съм лордът спътник, този, който служи
да подпомогне действието, да започне сцената,
съветва принца, без съмнение – добро оръдие –
почтителен, щастлив да бъде нужен,
внимателен, разумен и старателен,
високомъдрен, но и леко плиткоумен,
понякога наистина и малко смешен –
понякога дори направо Шут.
Аз остарявам... аз остарявам...
С навити крачоли по плажа ще минавам.
Косата си назад ли да заресвам? Да изям ли тази праскова?
Ще нося бели панталони от костюм и ще вървя по пясъка към кея.
Аз чух сирените, които помежду си пеят...
Не мисля, че са пеели за мен!
Но ги видях как яздеха вълните все навътре,
заресвайки назад перчема на вълните полетели,
когато вятър духа във водите черно-бели.
А ние скитаме из залите в морето
и морските момичета ни кичат с венци от водорасли, червени и кафяви,
дорде човешки глас не ни пробуди и удави.
More from View Sofia
Нощни културни събития
...поезия, проза, музика, визуални и сценични изкуства. разбиране, че поезията е изкуство, което осъществява връзки с всички останали. не просто фестивал за съвременна поезия у нас, но и единственият международен...
Новите Арт Лица: Владислав Христов и обратното броене, което засяга всеки един от нас
ако наблизо имаше море...
Ретро фотографии на легендарната Лиз Тейлър от изложбата „Grit and Glamour"
Фантастични фотографии на младата Елизабет Тейлър бяха изложени в галерия в Лондон в рамките на изложбата „Grit and Glamour"...
