Следва

Рита Ора изригна срещу Бионсе

Великден от детството: Вида Пиронкова vs. Максим Генчев

Ще ви разкажем за спомените на... 

Други преди 7 години

Дните преди светлия празник Възкресение Христово или т.нар. Страстна седмица носят един много особен дух на смиреност и духовно пречистване, които никой друг християнски празник не ни дава. Дали защото го свързваме с ритуали като боядисването на яйца, приготвянето на козунак и паленето на свещичка, но наистина в тези дни сме склонни да загърбим ежедневните битовизми и да се обърнем към духовното, което всеки един от нас носи в себе си без значение в какво и кого вярваш. Именно защото сме настроени на празнична вълна, в навечерието на един от най-хубавите християнски празници, избрахме да влезем в дома и спомените на две ярки личности, които да ни разкажат как са отбелязвали Великден като деца. И двамата нямат нужда от представяне, но ще се опитаме да вместим в няколко изречения многобройните им и разностранни таланти.

Вида Пиронкова е композитор, поет, бижутер, писател, скулптор, общественик - артист в пълния смисъл на думата. Родена в семейството на големия български художник Енчо Пиронков, единствена дъщеря сред трима сина. Твори във всички области на изкуството, социално ангажирана личност, журналист. Има издадени дискове с песни, нейни класически творби за пиано се свирят по световните сцени от изтъкнати български пианисти. Първата й книга е вече с антикварна стойност - "Броеницата на Вида". Осъществила изложба на авторски бижута. Пише статии и критика за музика и изобразително изкуство. Всестранно развита личност. Освен това пише филмова и театрална музика, прави документален филм за баща си "Часът на Ной" като съсценарист.

Максим Генчев е режисьор, сценарист, актьор, а освен това рисуването е друго негово хоби, което също му се отдава. Познаваме го от известните български филми: “Гераците”, “Дякон Левски”, “На педя от земята”. Тази година ще снима филма “Смартфонът беглец” в копродукция с Малта, догодина ще очакваме с нетърпение “Рекох!” - филм за Дънов в копродукция с Китай.

А ето как си спомнят Великден те:

Вида Пиронкова

Великден, както всички знаете, не се празнуваше официално поне до 1980. После започнаха леки опити да се отпусне малко "вяра" на народа в нещо друго, освен в партията. Баба ми Вида ме водеше тайно на църква. Дори и от майка ми и баща ми, защото чичо ми Янко и братовчед ми бяха невъзвращенци в Германия. Чичо свирел в бандата на Леа Иванова и в началото на седемдесетте, останал в Германия. На всичкото отгоре работел за "Дойче Веле". На майка ми й призляваше, когато получавахме картичка от Кьолн, а идеята да ходя на църква, при това малолетна я потапяше в "дивна радост", защото ужасът, че ще ни преследват от ДС, беше неописуем повсеместно. Но баба ми, с образование четвърто отделение, си беше написала молитви на едни листове, пожълтели и омачкани, от криенето под чаршафа и възглавницата, и ми ги четеше и ме учеше да ги казвам сама. Палеше ми и свещи в църквата. Тайно. Правеше и жито. И него тайно го ядяхме. След като дойде в София при нас една зима, почина и в куфара й, от онези мукавените, освен нови дрехи за погребението й, открихме и точно тези молитви с детския почерк на пожълтели и оръфани листове. Родителите ми не ходеха през онези години на църква. Поне не явно. Аз празнувах първия ми Великден, вече като ученичка в Музикалната гимназия. Ходехме в храма "Св. Георги". Стана модно изведнъж. До кино "Витоша". Спомням си го като бял ден. Ръцете ми бяха целите в горещ восък. И някой ни каза да си носим боядисани яйца. Аз се осмелих. И оттогава ... всяка година. А като малка пък си спомням как татко на всеки Великден колеше агне. Купуваше го от села край Пловдив и после вдигаше страшни купони с много хора. Една година, го празнувахме в манастир край Белащица. С гости от София, защото направиха и кръщение на мен и брат ми. Аз бях малко големичка - на 6, но съчетаха празника - три в едно. Потопиха ме в казана, коскоджами ти мома и аз от ужас, след като свърши кръщението, гола хукнах по манастирската ливада и се качих на една череша. Кръстницата ми ме молеше под дървото, с една рокличка в ръка да сляза. Сега ми е смешно, тогава ревях. После изядохме агнето, три дена пили, яли и се веселили. А в Пловдив най-хубавата черква беше "Света Марина". В центъра, но някак прикътана от погледи. Там също се събираха хора на малки групички. Вкъщи винаги празнувахме царски и Великден и Коледа, нищо, че не беше разрешено. Намирали са начини, моите родители, както и техните, както и техните. Вярата в Бог и Възкресението на Христос никога не може да изчезне, докато е жив човекът. Така, че.... Христос Возкресе, скъпи хора! Во истина Возкресе, за да ни спаси! А днес е лесно. Всичко е индустрия и бизнес. Дори и вярата. Пазете се от фарисеите. Пазете душите си чисти и не продавайте вярата си на никого! Колкото и много финикийски знаци да ви предлагат, защото само тя е тази, която ни дава живот! Хубави празници!

Вида Пиронкова

Максим Генчев

Великден го знаехме като "бабин" празник, понеже тогава (60-те г на 20-ти век) само бабите се осмеляваха да нагласят трапеза, да се отбият крадешком в църква, да се прекръстят, шепнейки някакви тайнствени думи... Имаше загадка! А, какво по-любопитно от някаква тайна, би имало в живота на един хлапак, все пак с що годе будно въображение? Така и нямаше обяснение "тайната", освен още по-голямата тайна - защо не бива да питам! Дори баба мълчеше, мислех че й пречи липсата на един преден зъб, и това ми се струваше убедителна причина за тишината по въпроса. Наблюдавах я дали може да дъвче агнешкото без зъб или гълта залъците! Обяснявах си, че пие вино, за да си помогне, и аз нямах дори 2 предни зъби и други два се клатеха, наблягайки на компот, понеже виното много ми киселееше... На втората чаша баба ми Тодора започна да се кръсти и да гъгне: "... Возкресе. Воистина Возкресе...", а дядо я удари през устата да мълчи, че като изригна оная ми ти ТОДОРА!!! Научих нещо неразбираемо тогава - Дори попа бил от ДС... Родителите ми внимавали да не им излезе име на антиатеисти... Все нереални за възприемане "тайни" за днешните деца :)!


Тези истории истински ни вдъхновиха и сме сигурни, че са вдъхновили и вас. Спомените са едно от най-ценните неща и както казва Цицерон: “Даден ни е кратък живот, но споменът за добре изживения живот е вечен”. А ако все още не сте мислили какво ще сложите на трапезата си по Гергьовден (ей го къде е!), вижте рецептите, които ни издадоха Ути Бъчваров и Сандра Алексиева.

Пожелаваме ви светли празници!

More Други