Не знаехме какво да очакваме и как точно ще мине денят ни с него, затова и не бяхме се настроили предварително по никакъв начин. Знаехме, че е човек на мига, отдаващ се на емоциите си и плуващ в свой собствен океан от разсъждения и хрумвания.
Дори и този, дето не го познава, няма начин да не се отпусне и нахили в мига, в който Борислав Димитров го посрещне с 24-каратовата си усмивка още от вратата. А бе, какво да ви кажем, направо „тегава” работа – звъниш, отваря ти и – хип-хоп – все едно си у вас! Найс, а!? Така че през нашите очи той се оказа повече от чаровен, повече от добре сложен, повече от отзивчив, повече от свенлив, повече от талантлив и абсолютно естествен в поведението и мислите си млад мъж. И то – много секси, не само заради какаовия тен на кожата!
Беше се върнал току-що от Англия (успя да хване пътя до Острова и обратно без виза) и отсъствието от дома му личеше из целия апартамент. В просторното му жилище, със завидна гледка към Витоша и Стара планина, съвсем по царски комфортно се e настанил живописен, артистичен хаос, който някак напълно естествено доописва цветната същност на човека с усмивката.
Отиваме, обаче, не при Борислав Димитров, а при Бобо. Да, същият този, когото в никакъв случай не можем да сбъркаме с никого другиго, и заради външния му вид, възбуждащ любопитството ни, и заради начина, по който рапира, и не на последно място – заради копринения глас, с който, когато запее, меко гали ушите ни.
Та, Бобо си е Бобо и поради тази причина би било абсолютно неестествено да подредим думичките от вижданката ни по „най-правилния” начин. Няма да е истинско, няма да е автентично, няма да ви кефи. И няма да ви срещнем с Бобо, а с Борислав Димитров. Освен това никой няма да ни повярва, ако кажем, че сме се видели по-рано от 12 часа. А не това е намерението ни, така че от този момент сме изцяло негови, всичко е One Shot и по "Трудният път" и събличаме скованите дървени слова. Упс, ремпли.
Помотаваме се малко, разбирайте – лаф за това-онова, пием кафе, пушим цигарки… Като междувременно: Бобо записва глас в едната стая - обособено студио, за парче с Лео („От тия – поръчковите, нали се сещате!”); показва ни в аванс новата песен с Лора Караджова (за това – по-късно); вкарва ежедневната си доза фреш от портокал (явно в кв. Лозенец ги доставят по домовете); изгаря калории (ама какво има да топи, като е кожа и мускули!?) с боксовата круша, която заема своето логично и достойно място в… средата на хола; провежда поне 5 разговора („Сори, няма как!”, извинително. Споко бе, Бобо!), след което изпуска телефона си на земята и – маймуни по дисплея. Който го чул за днес – чул!
Иска ни се да се повозим с мотора му (не е с кош, да уточним в случай, че се чудите как ще ни качи всички! Един по един.), обаче времето е толкова ш… шашаво – ту вали, ту духа, ту пече, че предпочитаме да не рискуваме. А и не може да намери другата каска в този творчески безпорядък. Не ни разбирайте погрешно – никаква бомба не е паднала, ама пък такъв уют се създава в същото време! А и Бобо е толкова сладък, когато чисто по детски ни казва „Сигурно другите хора, в които ходите за интервюта, подреждат и изчистват къщите си преди това. Ама – к’во да направя, нямах време. Пък и не ми пука особено!”.
.jpg)
За всеки случай ще ви припомним, че на музикалната сцена в България Бобо се появява през 2000-та година, благодарение на първия хип-хоп лейбъл „Sniper Records” на DJ Станчо. Спенс, който тогава също е част от тази музикална платформа като първия й артист, провежда кастинг. Приятели на Бобо му подхвърлят идеята да се пробва в кастинга и буквално го измъкват от заведение, в което са били. „И аз се юрнах натам с 5-6 човека”, спомня си той.
По това време Бобо помага на негов приятел в строителството като общ работник. От всички, участвали в „изпита” по редене на думички, Спенс най-много харесва него и след броени дни нашето усмихнато момче получава „онова” телефонно обаждане лично от DJ Станчо. „Това е студиото, можеш да разполагаш с него. Няма кой да работи с теб специално. Учиш се с програмите и почваш да си действаш!”, му казва той. После се появява Сантра, която прави песента „Не ме обичаш вече” със Спенс. Тя също харесва начинa, по който Бобо звучи, и благодарение на финансовата помощ на баща си, му предлага условия, в които Бобо да се развива. А и да помага за нейната музикална кариера, отделно от лейбъла „Sniper Records”, който по това време (около 2005-та) е на път да се разпадне.
Скоро Сантра води Кристо и Бобо прави музика и за него. „Това беше първата ми възможност да работя за други артисти. Сега, като се замислям и връщам лентата назад, ако бях се трудил повече за себе си, отколкото за други хора, може би щях да съм постигнал много повече неща. Въпреки че и това, което съм направил, ме удовлетворява и ми харесва, че е така. По-скоро се чувствам супер късметлия, ‘щото намерих няк’во поприще, нещо, с което да си изкарвам прехраната, да си плащам наема и да ме кефи най-вече! Нещо, което не ми се налага, а правя, ‘щото обичам! Обиколих света, случиха ми се толкова много неща, познавам яки хора… А аз, все пак, к’во – завършил съм Теникум по Строителство и Енергетика и съм обикновено момче от „Надежда”, ама от там явно извират таланти! ;) Смятам, че доста добре се справям засега с живота си!”, раздумва се Бобо. И допълва, че фактът, че е „работил за други” не е загуба в никакъв случай, а по-скоро опит и рутина, заради които и до ден-днешен хората го търсят. Като например Белослава и Мария Илиева, на които също е бил беквокал, за което казва, че е било голяма чест те да му се доверят да излязат с него заедно на една сцена. „Особено с Мария, когато бяхме във Варна със симфоничния оркестър. Беше мнооого як експириънс!”, показва ни отново карати Бобо.
V.S.: А откъде идва псевдонимът ти?
Б.: От майка ми, тя така ми казваше. Така си остана и сега всички така ми казват. Да, да, като се сетя за нея как ми викаше от терасата: „Бо-боо, при-би-рай сеее!!!”. А бе, уж не бях некъв много буен младеж, но много щуротии съм правил. Непрекъснато се прибирах с рани, все се случваше така, че се забърквах в няк’ви идиотщини, биех се, три пъти съм си чупил носа, постоянно си удрях главата някъде… То ми личи, де!
V.S.: И в училище ли си оплитал конците?
Б.: Е, ами да. Бях фен на баскетболиста Денис Родман и му подражавах - бил съм и рус, и на петна, носех две големи обеци, тогава беше модерно. Имах големи проблеми за това. Е, не с всички учители, де, но като цяло тогава мисленето все още си беше консервативно, макар и доста след „края на соц-а”. Сега сигурно вече не е така. Дори с една от преподавателките, която отначало със сигурност не ме е харесвала, впоследствие, като моя класна, станахме приятели и разбра, че няма да излезе на глава с мен. А имаше и една учителка по химия, която все ми мърмореше: „Докато не махнеш обеците, да не си ми стъпил в часа!” Аз така и не ги махнах.
V.S.: Какво може много да те подразни в човешките взаимоотношения, дори и да си страничен наблюдател?
Б.: Много неща. Като цяло – лицемерието. В наш’те, музикалните среди, има много от него, има завист, заговорничене, секви интриги… Чуваш за себе си какви ли не неща, и то – от хора, които уж са ти приятели.
Ей сега, например, покрай Евровизия, чух и видях не само за себе си какво ли не от разни… приятели. За тея няколко дена всички в България само за това говореха и то е нормално – имаме си наш човек там! А те, тия – „приятелите”, пишеха, постваха, питаха „как може да гледате Евровизия?”, „Какво се вълнувате толкова?”, „Какъв човек трябва да си, че да гледаш подобно нещо?”… и т.н. И в същото време - получавахме поздравления от тях! Което много ме издразни!
А аз отидох в Швеция с Поли Генова най-вече заради моя приятел Боби (Борислав Миланов) от музикална компания „Symphonics entertainment”, с когото от години бачкаме заедно – букваме артисти, пишем текстове и композираме, заедно с едни яки агенти от Австрия и Швеция, и мисля, че нещата ни се получават много добре. Та той организира цялото това „нещо” да се случи, с помощта на БНТ, разбира се, и то – добре да се случи – звукозаписът, текстът, всичко. Абе, всъщност, никой не си задава въпроса откъде идва песента. Нямаме тази култура да се запитаме кой прави музиката, текста, изобщо - кой сглобява нещата! Иначе – лицето, където ще я пее, е ясно, в случая – Поли, ама зад нея стои един голям екип от хора и ‘сичките са ми приятели.
И на първата песен на Поли за Евровизия - „На инат”, пак Боби е един от авторите й.
И тоя път с него също сме част от парчето й If love was a crime. Аз записах част от мъжките вокали, ‘щото й трябваха по-плътни, а записа го напрайхме тука, в апартамента ми. Е, бях беквокал, ма' – няма значение. Макар че мои приятели ми се чудеха: „Как така - ти - беквокал?”. Ама аз не съм отишъл там като Бобо, а като про, да се върши работа. Самата Поли ми предложи да замина с тях и аз се изкефих, естествено. Бяхме две седмици преди лайфа в Швеция. Всеки ден имахме репетиции – вокални, хореографски, на сцената, зад нея… За едно парче! 'Се-ки-Бо-жи-ден! Макар че ние – с момичетата от Ла Ти Да и Сезар, излязохме в последните 20 секунди на песента, през цялото време бяхме отзад.
V.S.: Кога ти е по-приятно да правиш музика – за теб или за някой друг?
Б.: Много се кефя на парчето „За нея”, чийто текст написах за Орлин (Павлов, „Каффе”) за филма „Чужденецът”, което беше основният саундтрак към него. Ходих на кино да гледам филма. Накрая, на финалните надписи, като видях името си, си казах: „Ей, слава Богу, най-после веднъж и мен да ме напишат някъде, и то – във филм!”.
Ама сега така, като се замисля… знаеш ли, много е странно, но ако някой ми каже да направя нещо конкретно или за някой друг, винаги ми е много по-лесно и ми се получава по-добре, отколкото когато импровизирам за себе си, ей такова! Няма го „Аз-ът” в цялата тая история и мога да вляза в няк’ва друга роля! Въпреки че, пишейки за друг, пак влагам през мойта призма душата си, но се старая да не избягам от основната линия. Ако пиша парче за Сантра, да речем, мога да предположа какво на нея ще й хареса, как ще се чувства, как ще се представи. Което, сещаш се, означава, че по некъв начин, малко или много, трябва да познавам човека, за когото работя, и трябва да се съобразявам с него и хората, които ще го слушат. Но не и дотам, че да избягам от себе си. Може и да звучи, че си противореча малко, но когато е за мен нещото, което правя, гледам да не мисля за другите и да не се съобразявам с тях. По-скоро се съсредоточавам в това аз да се представя добре и по най-правилния начин.
Абе нещо се разглезиха напоследък изпълнителите като цяло, много малко са тези, които сами си правят музиката. Пък искат да им напишеш текста, пък и аранжимента, в общи линии – всичко да им е наготово. Вих, за бандата ми Bobo & The Gang, музиката и текстовете са си изцяло мои и са нещо, което наистина идва вътре от мен. Аранжираме всички и работим в екип, мно`о ясно, но не чакаме на някой друг да ни помага. А аз пиша текстове и правя музика за доста други артисти, вече забравям някои от нещата, ‘щото гледам напред. Даже, когато отивам в „Музикаутор”, те ми напомнят, че някое от парчетата е мое - дали с текст, дали с музика, дали с аранжимент - аз наистина забравям, бе, човек!
А си мисля, че има много хора, които могат да сътворят нещо с ръцете, гласа, мислите си. Но то си остава само за тях – никой друг не вижда нещото, което са направили. Въпросът е – защо!? Може би нямат смелостта и самочувствието да потърсят и намерят така да се каже „правилните” хора, на които да го предложат и пред които да се покажат. А трябва! Трябва повече смелост!
V.S.: Какво те вдъхновява?
Б.: Виж, с’а, вдъхновението за мен е моментът, в който улавяш собствените си мисли. Творецът е ловец на мисли! През главата на всеки един човек минава к’во ли не, но не всеки се сеща да отдели идейното, гениалното от тъпото. Макар че това е субективно – за един е жестоко, за друг е 'ега ти шита, и обратното! Но ти си важен за себе си, ако почнеш да се влияеш от другите – кой к’во ш’си помисли – с’а ако т’ва кажеш или изпееш, започваш много се ограничаваш и да мислиш като тях! Напротив – ти трябва да наложиш стандарти, или както искаш го наречи, за т’ва кое е готино, кое е добро, кое не те кефи, и така. Историята показва, че много от артистите, които преди време никой не е зачитал, в момента са едни от най-уважаваните, и обратното - също! В творчеството всичко е субективно.
Но в общи линии потребителят не се интересува кой е авторът на текста и музиката на една песен, но артистите, занимаващи се с музика, се интересуват. И така достигат до теб, особено, ако има нещо, с което за тях се открояваш от другите. Явно, щот’ съм луд, всички хора в тоя бранш вече ме познават.
Обаче на български 'некси ми е по-трудно да правя смислени текстове. Римите в тях, за да звучат добре, се намират по-трудно. Че има и думи, които е почти невъзможно да римуваш с други. Ето, например с какво ще римуваш любов, тя е изтъркано клише!
V.S.: Ами с картоф!
Б.: Ха, ха, хах! Готино! Като каза картоф, огладнях! Викам такси и отиваме да хапнем от най-яките бургери в София в кръчмата на един приятел! Даже ще му звънна да ги приготвя.
След 10-ина минути жълтата кола дойде и тръгнахме към ресторант „Щастливото прасе”. Бобо, като един истински кавалер, отвори първо задната врата, за да седнем ние, и понечи да се качи отпред до говорещия по телефона шофьор. И добре, че погледна към седалката, ‘щото там се мъдреше един голям дюнер, от който излизаше пара и аромат на чесън. И други миризми. Бобо се намърда някак отзад и се натъпкахме като свински пържоли в камера на хладилник „Мраз” преди Коледа. Ама вече още по-настървени за храна, заради опакования обяд на човека зад волана, облечен в лилав пуловер с шпиц-деколте, къси до коленете дънкови панталонки и заостренки отпред обувки, тип бутонки.
Някъде из задръстването в съседна кола видяхме ветреещите се уши на един щастлив дакел, смешно опитващ се да „изяде” въздуха. „Това дакелите не са като хората!” почти в един глас казахме всички, забавлявайки се от гледката. След което видяхме, че стопанинът му и шофьор на колата е – оказа се общ наш приятел – Маврата, с което бързичко си обяснихме тихата лудост на дакса, който в очите ни вече беше като „топло куче”. Майтап, майтап, ама отвсякъде ни „дебнеше” храна!
Добре че като пристигнахме в хранодавницата бургерите бяха готови, та вече бяхме истински щастливи прасета…
V.S.: Влияеш ли се от мнението на хората за теб? (Продължихме да си бърборим, сластно примлясквайки вкусния обяд.)
Б.: Гледам да не се, ‘щото ако обръщам внимание на всичко, дето медиите бълват за мен, по-добре да се гръмна! Но т’ва са глупости, които най-вероятно ги е родила малката главица на некой просто скроен човечец, който дори и не ме познава лично! С’а, мно’о ясно, че понякога ми става гадно и се ядосвам на разни неща, ‘щото съм чувал к’во ли не за себе си – че съм несериозен, безотговорен, напушеняк… Аз пък на тия, дето ме наричат едва ли не „наркоман”, ше им кажа да си гледат работата и ше им разкажа ей с’а веднага мойта версия за „тревата”. Мисля, че тя ни е „пратена” като дар от извънземните. Конопът, доколкото знам, е единственото растение, което с просто око се различава дали е мъжко или женско. И е адски полезна суровина, от която могат да се произвеждат к’ви ли не неща!
Просто навремето, преди 100-тина година, некви „умни” глави от Ню Йорк и Лондон с нарастващ бизнес в производството на секви найлонови боклуци, откъдето идва и названието на това неразграждащо се със стотици години „нещо” – „NY-Lon”, са узурпирали с мнооого лоша „реклама” конопа и са го анатемосали, че е супер вреден и гаден, само за да наложат техния продукт. Така че масовите индустрии, свързани с пластмасата, направиха имиджа на растението лош. А онези, които наистина имат нужда от конопа, трябва да се крият, като некви престъпници. А пък той е бил основен поминък не само в България.
И човек като се вгледа в стръкчето с 5-е му разклонения вижда, че е като ръчичка, която ни помахва, все едно извънземните ни казват „Здравейте, тука сме!”. Изобразява се като 5 лъча, символи на живота. И мисля, че има нещо закодирано в цялата тая история, и че други хора също вярват в тази теория. Сигурен съм, по някакъв начин това се споменава и в старите цивилизации, че конопът си ни е пратен отнякъде и е един вид послание към нас - простосмъртните, човеците. Също, както намерените странни и абсолютно перфектни форми, и до днес необясними, из полета и к’ви ли не още други места. Самото растение ни е пратено като някакво спасение, ‘щото съм убеден, че в даден момент ше се окаже доста ключов фактор в развитието на всички цивилизации, живели на Земята. Всички знаем какво е положението със замърсяването, глобалното затопляне и т.н., и за мен това е решението за всички тия проблеми – широкото приложение на конопа и в медицината, и в производството на текстил, и в икономиката и енергетиката. Даже дори докато все още е бил президент, Джон Кенеди си е пафкал трева в Белия Дом, по лекарски указания – гърбът го е болял и има снимки как пуши. Това не е нещо „уау”! Сигурен съм, че и Обама го прави, а пък и много от нашите политици.
V.S.: Отказвал ли си на някого да работиш с него?
Б.: Отказвал съм, да. На няколко фолкпевици, например. Една от тях беше доста упорита – как ли не се опитваше да ме убеди. И Слави Трифонов ми е звънял, но по тона ми усети, че няма да стане.
Преди няколко години в хип-хопа имаше голям подем, „изведнъж” стана много популярен, а в същото време чалгата започваше да замира. И имам чувството, че някой им пусна мухата на тия изпълнители, уговори ги да ни търсят и да ни размият системката, разбираш ли?! ‘Щото ако подадеш и направиш парче с такъв изпълнител, някак хората започват по друг начин да гледат на теб и спират да ти вярват – ‘щото си все пак част от няк’во движение, няква общност, нали!? Поне специално за феновете на тази музика ще е голямо разочарование. Обаче като някой от тази общност запише парче с фолк изпълнител, „се предава”, ако се подаде на тая манипулация, според мен. Ама аз не съм от тоя тип хора, които за собствения си успех и пари да жертват всичко.
Междувременно, буквално за 30 секунди, дойде Боби от „Symphonics entertainment”, за да вземе от Бобо някакви ключове. Така че официално имахме удоволствието да се запознаем и с него. А да не говорим, че всеки втори, влязъл в заведението, познаваше Бобо, така че обядът и разговорът ни нямаше как да се изконсумира набързо. Макар и да не разполагахме с неограничено време, тъй като той трябваше да прибере закъсалата си кола от паркинга на мола срещу х-л „Хемус”.
V.S.: А с кого би искал да направиш нещо заедно?
Б.: Сега с Лорчето (Караджова) направихме заедно ново парче - „Една на милион” се казва, Валери Милев снима клипа. Танцувално, R’n’B и в общи линии тя казва, че не е като всички останали и пее един вид за себе си. А аз, освен че рапирам, и пея за това, че вече музиката се е превърнала в рингтон, в нещо супер елементарно, че вече не е изкуство. Парчето е доста леко, но посланието му е дълбоко.
Ако говорим за България, много ми се иска да работя с Орлин Горанов. Много ме кефи! Въобще като човек, като излъчване, като глас. Той най-много ми се доближава до черните Soul и R’n’B вокали, просто си го има. По-стари негови парчета кат’ съм слушал, точно като негър пее - ако не го знаеш кой е и не го виждаш, спокойно можеш да го сбъркаш с тъмнокож. Жесток!
А от жените харесвам Амалия Ненова от Dirty Purchase. Тя за мен е върхът на…, а бе въобще, много ми е…, супер яка певица! Пее като изрод! И тя е от друго поколение музиканти, много пъти съм я гледал в „Swing”-а. Управителят на заведението неведнъж ме е качвал с тях на сцената още преди да се разшуми покрай мен.
А и в България има адски много млади таланти, които заслужават да им се обърне внимание! От музикалните формати, които се правят, също излизат доста куул музиканти, например Александра Борисова за мен е много добра. Въпреки че повечето от тях не намират реализация след това или ако намерят, то е за много кратко. Общо взето продуцентите „ги изстискват” и после ги пускат да се оправят някак.
Всичките ми приятели, които знаят с к’во се занимавам казват, че трябва повече да пея, да не наблягам толкова на рапа. Сега вече всеки втори е рапър и гледам вече повече певчески неща да правя. И зат’ва най-смисленото нещо, с което в момента се занимавам и най-много се асоциирам, е мойта банда Bobo & The Gang!!! Не е с комерсиална цел, а по-скоро да зарадваме хората, и то на ниво, което би звучало добре и в световен мащаб, `що не!? Това е гордостта ми. Сега правим албум, почти е готов, мисля, че ще стане готин. Ще дам всичко от себе си да завърша този проект, ‘щото тука вече много мои хора участват – всичките 6 човека от бандата са ми приятели.
В този момент на масата кацна една калинка, чиито крилца не бяха в типичната за тях червена краска. Бобо отбеляза присъствието й с думите: „И калинките вече не са калинки! Не са това, което бяха. К’ъв е тоя цвят, с’а!?! Къде отидоха онези, червените? И божи кравичките ги няма. И гугутките изчезнаха, само на село се чува тоя звук гу-гуу-гу, а така ми липсва. Къде са ми гугутките!?”
След като хапнахме и изпихме по бира тръгнахме към мол City Center Sofia. Дотам ни откара Румен, приятел на Бобо. Беше с едно Subaru, което ревеше толкова мощно, че изглеждаше като да може да изтегли, макар и с мека връзка, дори ТИР. Операцията „Приятел в нужда се познава” доведе още едно момче в полутъмния паркинг и всички с общи сили помогнаха на Бобо да изкара возилото си отново на бял свят. „Милата колица, к’во ли не е виждала, през къде ли не е минавала! Сега ще я заведа да я стегнат и пак ще си джиткам с нея!”
И отново в задръстването на лятна София се понесохме, този път със скоростта на тичащ охлюв – не бива да се бърза, ‘щото въжето между двата автомобила може да се скъса, към автосервиз в кв. Дружба. И когато погледнахме часовниците си, видяхме как неусетно, в сладки приказки и шеги, е минало 18 ч. Леле! Ние си имахме и други задачки, Бобо – също. А пък и неразбиращо да се зяпат мускулести, потни мъже в мръсни дрехи, държащи разни инструменти, не ни се стори чак толкова секси към днешна дата. Така че на един червен светофар си казахме „Чао!” и буквално скочихме от Chrysler-a му. Беше странно и яко – буквално след секунди едни от други се бяхме изгубили – той, с колата си, сред трафика, ние, като пешеходци, сред другите хора… Градска джунгла му казват на това…
More from View Sofia
Кейт Мос, Карин Ройтфелд, Кара и други приятели на Карл Лагерфелд шият ризи в негова чест
Всеки от моделите ще е в тираж 77 бройки, и всеки ще струва точно 777 евро.
Елегантност в точки. Редакторите гласуват по съвест, вижте кой печели!
Те са прочути, те са облечени и соанирани от спецове, те са звезди в топ форма, включително стилова. Е, няма лошо, още повече, че в това да ги оценим, има доза страшно приятен чар...
Who is he: 10 любими факта за БоБо
Вчера попитахме кой е екзотичния и красив малчуган и почти без да се замислят всички го познаха...
