Следва

Бобо + Cesár Ca = музикален оргазъм!

Арнон Грюнберг: (Не)порасналото момче на холандската литература

Той е на пръв поглед ординарен мъж в зряла възраст...

People of art преди 7 години

Той е на пръв поглед ординарен мъж в зряла възраст. Няма да опита показно да го забележите, ако самият вие не пожелаете да го намерите. Той ще ви погледне през очилата със сините си очи, ако сте успели да привлечете вниманието му. Ще ви изслуша внимателно и ще ви отговори, ако го попитате нещо. Което не означава, че иска да общува с вас. Просто е любезен и така е възпитан.

Говорим за автора на книгата „Тирза” Арнон Грюберг
, чиято едноименна филмова екранизация зрителите на кино-литературния фестивал „CineLibri” успяха да видят в аванс в рамките на форума, и който съвсем скоро ще се върти по всички кина. Както и да се срещнат с него за автографи и размяна на думи. Книгите на холандския писател вълнуват хиляди хора по света с интересните си истории и непоправим авторски почерк. Зад гърба си Грюнберг има още 11 романа, преведени на 30 езика, и 8 награди (две от които за „Тирза” и една за цялостно творчество).



Броени часове след приключването на успешния фестивал ви срещаме с (не)порасналото момче на холандската литература и публицистика в офиса на издателство „Colibri”, за да проведем приятелски и непринуден разговор, относно книгите, животът и… още нещо. 

V.S: Какъв искате да станете, когато пораснете, г-н Грюнберг? Кое е детското нещо, което винаги ще живее във Вас?
А.Г:
Тенисист! (бързо и без да се замисля) И винаги ще искам да играя роли, каквито и да са те, по начина, по който го правят децата. Искам да си играя!

V.S: Попадали сме на определения за Вас, като „ужасното дете” на холандската литература. В наша статия Ви нарекохме „колоритен бунтар”. Вие какво виждате, когато се погледнете в огледалото?
А.Г: О, това беше много отдавна и не мисля, че съм чак такъв бунтар! „Колоритен бунтар”, хм! Да. Не, не знам. Просто опитвам да пиша за нещата, за които искам и смятам, че трябва да се пише. С което понякога ядосвам хората, а не защото искам да съм провокативен. Опитвам да мисля, опитвам се да мисля за себе си, позволявам си да имам собствено мнение, което е различно от това на другите. Не знам дали съм бунтар, никога не съм мислил за себе си по такъв начин, прекалено учтив съм за това.

V.S: Коя е любимата Ви холандска дума (какво означава) и защо?
А.Г: 
Ох ,това е трудно! Коя дума, коя дума…!?! Ами, магаре – ezel. Това е нещо като прякор, който майка ми го измисли като дете, казваше ми „малко магаре”!

V.S: А научихте ли някои български думи?
А.Г: 
Да! „Доба вечер!” (с типично, заваляно, холандско „р” и меко „ч”). Ще го използвам след малко.

V.S: Кажете „Как сте?”!
А.Г:
 „Как стей”, какво е това? (отговорихме) О! „Доба вечер, как стей!? (повтори го два пъти) Трябва да си го запиша някъде. (Арнон се заоглежда за лист и нещо за писане, но ние го изпреварваме и светкавично му подаваме химикалка и откъсваме празната част от листа с въпросите за интервюто, който бяхме принтирали. Той си записва изреченията и по устните му прочитаме, че отново ги произнася наум.)

V.S: Кое Ви привлича като магнит в хората?
А.Г:
 Като цяло намирам всеки човек за интересен. Но когато реалността рефлектира върху мен, понякога е скучно. Оценявам иронията и начина, по който хората като цяло се справят с абсурдността на живота.

V.S: Научихме, че не обичате нормите и стереотипите. Кои са онези, които ненавиждате и бягате от тях?
А.Г:
 Че кой ги обича!?! Не харесвам прекомерния морализъм. Защото всички знаем, че още когато свършваме детската градина, вече сме наясно с „правилата на живота”. За мен е по-интересно да се говори затова какъв Е сега светът, а не какъв ТРЯБВА да бъде някога си. 
Не обичам клишетата! Като например онези, които лепват на хората като етикети - „Българите са такива”, „Холандците – онакива”, „Жените – това, мъжете - онова”, и т.н., които аз никак не харесвам! Мисля, че трябва да гледаме един на друг като индивидуални човешки същества, като личности, и ми се иска и мен хората така да ме приемат.

V.S: В блога Ви сте написали съвсем скоро нещо точно по темата. Ще цитирам: „Обратно в Мюнхен, обратно в Splendid-Dollmann. Тази вечер имах вечеря с приятел. Той каза: "Ти ядеш хора. Срещаш ги, ядеш ги и след това ги повръщаш. Това е изкуството ти. Едва когато разбрах това, успях да ти простя и проявих желание да хапна лека храна. Срещаш толкова много хора! Нямаш време за отделния човек!" Тогава той ми предложи кюфте.”…
А.Г:
 Да, точно така, това е най-обикновена работа. Също както тази на художника. Ако той иска да нарисува някой модел, просто взима платно и го рисува. Така и аз пиша.

V.S: На какви теми Ви е трудно да комуникирате с най-близките и предпочитате да излеете мислите си с писане, и защо е така, според Вас?
А.Г:
 За съжаление, от семейството ми остана само моята сестра. Не обичам да говоря с други хора за моите слабости. Трудно ми е да пиша за щастието, защото мисля, че като цяло хората са доста нещастни. Има едно клише в тази връзка, което твърди, че щастието е изкуствено. Което не е съвсем невярно, защото смятам, че мисленето за всичко, което ни прави нещастни, няма да ни направи щастливи.
Освен това, докато пише, всеки писател има нужда от необходимата доза нещастие, дори да пише комедия. С което не искам да кажа, че животът е само страдание, но смятам, че в израстването си, всеки човешки индивид носи елементи на трагедия.

V.S: Изхождайки от заглавието на романа Ви „Родилни петна”, ще споделим с Вас нашата теория за белезите (и родилните петна, донякъде). И тя е, че гордите им притежатели са изпълнени с живот, търсещи приключения и небоящи се от предизвикателствата хора… Вие имате ли си и от какво са Ви?
А.Г:
 Имам белег. От херния. Не го харесвам, но си го нося. Като се има предвид и последният ми роман, значи имам и родилни петна. Но не всеки с белези е чак такъв авантюрист и приключенец, според мен.

V.S: От какво страдат хората, които никога не боледуват?
А.Г: 
От какво страдат, ли?! Хм. От страх! Страх от живота. От това да бъдат още по-щастливи, или да изгубят контрол, или да се разболеят…

V.S: Ще споменем романа Ви „Сини понеделници” (с него Грюнберг печели награда за дебют) с въпрос за това кой е смисълът на „синьото”, който влагате – този на цвета или на тъгата (както знаем в англ. език “blue” се използва и в такъв контекст), и защо понеделници?
А.Г:
 На холандски използваме израза „син понеделник” за много кратък период от време, в който неспирно сме правили нещо – например – работили сме като учител. Както и в смислите, които англоговорещите ползват - потискащ ден или период, или опиянен, пиян, дори. За мен личното „потискащо” синьо, е меланхолията.

V.S: Какво знаете за Тео Чепилов, който Ви сътрудничи в сценарното четене? За литературата ни? За България?
А.Г:
 О, Тео е изключително мил, млад човек, със страхотно чувство за хумор! Това видях в срещата ми с него, а иначе разбрах, че е написал успешни сценарии за Български сериали („Под прикритие”, „Стъклен дом”, „Домашен арест”). И че винаги се кара с продуцентите им! А аз харесвам хора, които устояват мнението си.
Идвам за първи път в България и за съжаление не знам много за страната ви и вашата литература, но честно казано – бих дошъл отново! Иначе Илия Троянов ми е приятел и ми препоръча да прочета нещо от Александър Шпатов.

V.S: Извън книгата The History of My Baldness, каква е „историята на Вашата плешивост”, макар и очевидно да сте доволно лишен от такава?
А.Г:
 Да, видно е, че не съм плешив, така че нямам какво да кажа по този въпрос, освен, че просто заглавието много ми хареса! В книгата има и абсурдност, и чувство за хумор. Разказва за човека с най-малкия пенис на света, така че по-скоро е комедия с трагични елементи. Между другото, при превода на книгата в Германия, смениха заглавието й на „Луда любов”.

V.S: Казвате, че пишете всеки ден. Кои са нещата, които Ви впечатляват и Ви карат да опишете и да ги споделите с хората? И как предпочитате да пишете – с химикалка или на компютър?
А.Г:
 Да, определено пиша всеки ден. Е, не цели книги, разбира се, но – пиша. На компютър. Защото почеркът ми е ужасен! Единствено в работата ми на журналист си водя бележки, но поне знам, че само аз си ги чета. 
Трудно е да отговоря от какво се впечатлявам. Просто попадам някъде, виждам нещо и си казвам – ето за това ще пиша, това ми трябва в момента; то може да е всичко. Също зависи много и от настроението ми, и от това върху какво друго работя в момента.

V.S: Коя е най-голямата лична награда в живота Ви, от която сте останали поласкан?
А.Г:
 Хм… (кратко мълчание) Всъщност, като се замисля, смятам, че това е фактът, че кръщелникът ми много, много ме обича. Може би звуча сантиментално, но и въпросът Ви беше сантиментален за мен.

V.S: Ами…, какво да кажем, освен, че се радваме, че успяхме да докоснем сърцето Ви! (тук за кратко и от наша страна последва кратичка пауза, придружена от смутени усмивки) Главният герой, в лицето на търсещия дъщеря си баща Йорген Хофмейстер, в романа Ви „Тирза”, който зрителите на CineLibri имаха възможността да гледат, е обобщен образ от няколко реални персонажи. Всъщност – това Вие ли сте и бихте ли постъпили по същия начин като него?
А.Г: 
Аз съм и бащата, и дъщеря му Тирза. Никога никого не съм убивал. Но се надявам, че ако съдбата ме постави пред подобна тежка дилема, ще взема правилното решение и ако се наложи – да, ще убия. Макар и да се опасявам, че не бих могъл да отнема нечий живот…
Това е много важен въпрос! За щастие живеем в общество, в което не се налага да убиваме!
(Знаем, че г-н Грюнберг все още не е родител, но решихме да му зададем и този въпрос)

V.S: Какво в днешно време, според Вас и наблюденията Ви, е да си готин и отговорен баща?
А.Г: 
Мога да кажа само какъв баща аз бих бил някой ден! Мисля, че всеки един родител трябва да може да осъзнава своите недостатъци и да знае колко и какво може. И да отглежда детето си с чувство за хумор и доверие – това е много важно! Трябва и приятелство, но в същото време и някакви граници. Защото като родител понякога можеш да си позволиш да кажеш на детето си „Не е нужно да ме обичаш!”. Разбирате ли какво имам предвид? Така че най-важната задача за един родител е да преодолее собствения си нарцисизъм. Аз не съм убеден, че ще бъда добър баща.

V.S: Защо, защо не?!?
А.Г:
 Много често се самокритикувам. Например, чувствам се виновен, че не играя достатъчно на някакви игри с 12-годишния си кръщелник. Просто го слагат зад компютъра да гледа филмче, той се заглежда в него, а аз продължавам да си пиша.

V.S: Това може да е бъдеща стъпка за Вас, да знаете какво да и да не правите с Вашите деца.
А.Г:
 Надявам се! Но на този етап писането все още ми е много важно. Преди време бях казал на бившата си приятелка, че на първо място за мен е писането, след това – майка ми, след нея – отново писането, и тогава е тя. Майка ми вече не е сред живите, така че сегашната ми приятелка е щастлива и с позиция нагоре.

V.S: Бил сте внедрен редом с холандски войници в Афганистан и Ирак. От какво най-много се страхувахте там и какво Ви вдъхваше вяра? Научихте ли нещо за себе си, промени ли се нещо у Вас?
А.Г: 
Да, разбира се, че понякога ме беше страх. Но дълбоко в себе си, както предполагам и много други хора на подобни места, имах странното усещане във вярата, че ще оцелея. Просто нямаше как да умра, нямаше начин, не си представях подобно нещо!
Най-важното, което осъзнах много бързо, е колко сложно, меко казано, е всичко в една конфликтна зона. И в главата ми се оформи картината на войната и войниците в нея. Видях кристално ясно какво се изисква от тях, в каква машина се превръщат, когато работят заедно, колко различни видове войници има, колко различни са хората... Разбрах какво е да си войник, макар самият аз никога да не съм бил след училище. 
Урокът, който запомних, със сигурност не беше само един, но най-важният и в същото време - адски елементарен е, че ако не можеш да се биеш, намери някой, който да те пази и зад когото да се скриеш. Това би могло да те спаси. Така е и в „нормалния” живот.

V.S: В ЛитерХауз в Хановер преди дни сте имали литературно четене, под наслов „Духът на разказване на истории и свободата на словото”. Какви са Вашите наблюдения, относно днешния дух на историите, и какви истории разказват сега хората?
А.Г: 
Напоследък ми прави впечатление, че през повечето време хората масово се оплакват. В хотела, в който съм, се заговорих с пиколо, който ми каза, че задължително трябва да напиша роман за него! Разказа ми как там идват най-различни хора – от попзвезди, през известни личности, до престъпници. И аз наистина мисля още утре да говоря с него. И другото, което ми се случва често, са разговорите с таксиметрови шофьори, които също твърдят, че ако ми разкажат живота си, мога да напиша роман по него.
И аз си казвам – добре, защо не! Виждам се с тях, задавам въпроси, обаче там няма нищо, няма никаква история.

V.S: Може би просто не могат да я разкажат добре!?
В този момент Арнон, без да изчака превод на английски, каза абсолютно същото, което и ние. Хм, колко интересно!... А той отговори: „Понякога разбирам и без превод или думи”.

V.S: А какво мислите за нашия фестивал?
А.Г: 
Много приятно съм изненадан! Също съм впечатлен и от хората, а те бяха толкова много, които след премиерата на „Тирза” дойдоха на сценарното четене. Смаян съм от това колко прекрасен беше кино-театъра (така писателят нарече литературен клуб „Перото”, където се състоя четенето), който е един от най-хубавите в света, които съм посещавал, дори и такива в Ню Йорк! Без да искам да ви лаская прекомерно, но смятам, че трябва да се гордеете с фестивала си!

V.S: Последно!, казахме ние и подадохме на мистър Грюнберг останалата част от листа с въпросите, за да си го прочете сам. И той прочете – „Моля, напишете нещо на нашите-Ваши читатели! 10х! ”, и написа, с нашата химикалка:
А.Г: 
Не се страхувайте от нещастието!

V.S: Имаме нещо за Вас!, казахме на ставане и му подарихме една вкусна, българска, тунквана, шоколадова вафла, за която преди това щяхме да се избием в редакцията. Човекът цял ден бе давал интервюта за медии.
А.Г: 
О, благодаря ви, много мило, наистина! Сега обаче бързо трябва да тръгвам, но ще се видим отново следващият път, нали?!

Надяваме се, г-н Грюнберг! Срещата ни с него бе интересна и замечателна. Излязохме навън, направихме му – буквално в движение, няколко снимки, и с бързи крачки и неконтрастиращ с цвета и формата на косата си спрямо сезона, с усмивка и с ръце в джобовете (в единият забелязахме, че пъхна онази част от нашия бял лист, на който си написа поздравителното „домашно”), той изчезна зад ъгъла на ул. „Любен Каравелов”, сам…

More People of art

20 пъти, в които ЧЕРВИЛОТО в главната роля променя всичко

People of art преди 3 седмици

Важен елемент, който допринася за дефиницията на персонажи във филми и известни личности. От Одри Хепбърн до кралица Елизабет II – припомняме 20 пъти, в които червилото е не просто емблематична част от визията, а буквално я взривява.

Болшой театър премахна имената на противниците на "спецоперацията" от афишите за предстоящия сезон

People of art преди 10 месеца

Директорът на Болшой театър Владимир Урин даде интервю за "Российская газета" и заяви, че спектакли на режисьори, които са се противопоставили на руската "спецална военна операция" в Украйна, се премахват от репертоара на театъра