Следва

Безглутенови лимонови сладки с кокосово брашно

Историята, която печели бижуто на HP е...

Ето че дойде време да обявим и големия щастливец, който ще се радва на бижуто на HP Pavilion.

All About Life преди 7 години

Ето че дойде време да обявим и големия щастливец, който ще се радва на бижуто на HP Pavilion.

Припомняме ви, че в края на октомври пуснахме страхотен конкурс, в който ние ви подавахме началото, един кадър и няколко встъпителни думи. Направихме тази предизвикваща хиляди емоции игра преди време /припомняме си "Довърши историята" ТУК!/. В замяна очаквахме с нетърпение продължението.

И така, през ноември със захлас четохме вашите истории с главни действащи лица: Едно момиче, Един компютър, Един град, Един ден, Едно очакване, които накараха фантазията ви да се впусне в бясна надпревара и да довършите нашата история по най-вълнуващия възможен начин.

Победителят Катрин Илиева ни грабна със страхотната си история, която не стига, че е безкрайно интересна, от първия до последния ред ни държа без дъх.

И за да ти припомним някои от фаворитите ни, извадихме по един малък откъс към всяка история! 

1. Няма да те притеснявам повече
Автор: Мирела Атанасова


"Нека се видим и да поговорим? - написа плахо тя, докато сълза от чистото и лице капна върху стената на чашата, която стискаше в ръка.
Стефан лаконично отговори: ..."


2. Хотелът
Автор: Владислава Тодорова



"В първия момент се стъписа. Бе готова да върне розата на келнера, но той беше изчезнал. ,,Твой Ж.,, - кой твой Ж., аз нямам Мой-помисли си Лора. Изтръпна при мисълта, че Жером си прави извратена шега с нея, задето е толкова отворена ,,онлайн,,. После помисли за Жоро, но той мразеше да го наричат така, камо ли сам да го направи. Посегна към HP-то си, отвори ново съобщение, за да започне ,,срещата,, , но спря..."

3. Асансьорът
Автор: Анелия Ангелова



"Мариана се разплака от щастие. Не можеше да повярва, че нейната мечта да се сдобие с детенце най-накрая ще се реализира. От момента, в който разбра, че всички опити да се сдобият с рожба със съпруга й са обречени на провал, двамата нямаха никакво съмнение, че ще използват всички възможни варианти, за да отгледат дете. И ето, накрая след всички мъки, тревоги, неуспехи, бюрокрация..."

4. Историята победител
Цветя
Автор: Катрин Илиева



„Чакай, чакай малко! Ама това е, не, не е, или пък е… По дяволите! Какво става тук?!”, си каза Диана и се залепи за прозореца на уханното цветно магазинче, но очевидно разсъжденията й бяха излезли извън ума й, защото бай Кольо отново бе в прединфарктно състояние. „Ще го смачкам! Ще го разпилея! Направо ще го удуша!”

- Дианче, какво пак става, бе, мойто момиче?! – запита я опулен добрият съсед.
- Не знам, бай Кольо! Току-що видях Димитър с друга! Ето ги там, погледни бързо! – отвърна тя и посочи отдалечаващата се в противоположната на магазинчето посока двойка.
- Ама ти сигурна ли си, че това е той?
- Много ясно!
- Кое му е ясното?!
- Облечен е с якето, което двамата заедно избирахме преди 3 седмици.
- Е, и? От мен да знаеш - понякога нещата не стоят така, както изглеждат. Само едно яке като това ли има на тоя свят? Я виж колко еднакви червени рози стоят из кофите в магазина!
- Не, не! 100 про, че е Димитър, убедена съм! Не мога да сбъркам походката му, дори и в гръб! Трябва да изчезвам! – каза тя и хукна през вратата.
- Чакай, чакай! Ами букета? – глуповато погледна след изфучалата къдрокоска бай Кольо. – Пфууу… - изпъшка и избърса невидимото напрежение от челото си. - Трябва ми валидол, и то веднага. Ц, ц, ц! „100 про”, това пък какво означава и на какъв език е? Ех, тия младите не мож ги разбра в днешно време. Беше къде-къде по-лесно преди. Добре, че главата й не се откача от раменете, че и нея щеше да забрави! – с въздишка си мърмореше под носа цветаря.

А през това време Диана тичаше след „заподозрените”, криейки се зад хора и улични дървета, и си мислеше: „Добре, де, може ли да съм се объркала, наистина?! Глупости! Абсурд! Това е той! Ох, забравих цветята. Майната им! Майната му и на него! Ами да, нали натам сме се запътили. Ще види той какво торнадо ще му спретна пред всички!”.
Все пак това наистина беше Димитър, защото макар в лек октомврийски здрач и на метри пред нея, той от време на време се обръщаше към „непознатата”, за да си говорят. Хм, имаше нещо странно тук. Не бяха прегърнати, не се държаха под ръка вече, не се докосваха, даже. Но начинът, по който си общуваха, беше някак… смущаващо интимен. И не спираха да си бъбрят и да се смеят.

На следващата пряка червенокосото момиче изпусна лист хартия, подобен на документ – бе прилежно сгънат и окантен в златисто, и когато се наведе да го вземе, Диана мерна лицето й. Стори й се много познато. Но тя бе страхотен физиономист и имаше добро око за детайлите – щеше да си спомня дали и кога са се виждали. А и този лист…

Оставаха метри до блока на Димитър – път, до болка познат и до болка любим на Диана. Тази беше любимата й част от ходенията й до тях в края на май, когато цъфнат трите липи и аромата им се разнесе навсякъде, дори и в неговата стая на 5-ия етаж. За миг сърцето й почти спря, заради този спомен, но след това се окопити и продължи с треперещи колене напред.

Какво да направи сега? Тя имаше ключ от входа, както и от апартамента на годеника си. Да влезе ли, да звънне ли, да ги догони ли?... И какво ще последва след всяка една от маневрите? „Не, не, не може да е истина! Коя е „Тя” и защо „Я” води в тях? Защо точно сега?” – като виенско колело се въртяха мислите й. „Ще ги изчакам да влязат и след това бързо ще се кача по стълбите. Искам да се засечем пред вратата, за да видя реакцията му! А и „Нейната”. Споко, Ди, дишай, дишай!”, разсъждавайки се успокояваше тя.

Така и стана. Дори ги изпревари с няколко секунди. Секунди, в които сърцето й щеше да се пръсне! Чу гласовете и смеха им в качващия се асансьор. „Господи! Хайде да идва вече!” Нервно пристъпваше от крак на крак и прехапваше устни. Очите й вече бяха навлажнени. Вратата се отвори. Първо, с ръце в джобовете, излезе непознатото момиче. Зад гърба й Диана видя ръката на Димитър, подпиращата изхода. „Ох, пръстенът му е там! Не го е свалил. Значи не се крие! Тогава – какво?”
- О, Ди, здрасти, сърчице мое! – с изненада, но и с нежност в тона на гласа си я посрещна Димитър и я прегърна много силно. След това я целуна страстно и само както той може, я погали по брадичката. Което накара напиращите сълзи в очите на Диана да се излеят като водопад и да я доведат до безтегловност.
- Какво става, Ди? Коя е „Тя”? – едва намери сили от вълнение, преплетено с нотка успокоение, да промълви Диана. Димитър се усмихна с облекчение.
- Това е Елена. Запознайте се!
- Ужасно ми е приятно! – подаде ръка Елена с широка и искрена усмивка. – Митко много ми е говорил за теб и сега разбирам защо е толкова влюбен!
- Аз, обаче, не разбирам! Някой ще ми обясни ли?
- Споко, Ди, всичко е наред! Недей да плачеш, моля те! Нека влезем и всички всичко ще разберат. Това беше тайната изненада за рождения ден на майка ми. Повярвай ми – и аз гледах като теб до скоро. Но…, сега нещата стоят по друг начин.
- Но какво става? Каква тайна? И защо идваш с нея – нали трябваше да се чакаме под липите?! Защо не ми звънна?
- Миличка, моля те, не сега! Потърпи още малко и ще разбереш! Извинявай, че така се получи – щях да се върна на нашето място. Но ти ме изпревари и, всъщност, май е по-добре. Ще видиш! Хайде да звъннем!
- Да звъним? Но защо? Нали имаме ключове?!
- Това е част от изненадата! – смигна й Димитър и хвана ръката й. – Нека двамата го направим, и заедно натиснаха бутона. Поредното нервно и в неведение чакане пред отварянето на поредната врата. Отвътре се долавяха музика, гласове – някои от гостите явно вече бяха дошли, както и уханието на ароматни свещи. Секундите на неизвестност ставаха още по-дълги. Какво щеше да стане?
Отчетливите потропвания на токчета издадоха домакина-посрещач и майката на Митко, Леда, по-елегантна отвсякога, се появи пред тримата. За миг усмивката от лицето й леко замръзна. Диана първоначално отдаде реакцията й на неочаквания посетител. Но по лицето на Леда определено се настани смут. Тя гледаше ту сина си, ту Елена, които й отвръщаха със загадъчни стрелкащи погледи. И никой не мърдаше от мястото си. За кратко на Диана никой не обърна внимание, като че не съществуваше в този момент, който тя използва, за да поизтрие размазания си грим. Настъпи неловко мълчание.
- Здрасти, майко! Честит юбилей! Водя ти гости – най-любимите ми момичета!
Диана, с отворена уста, втрещено извъртя очи към Димитър. „Какво? Най-любимите „ми”?!? WTF?!? Ох, ще полудея вече! К’ъв е тоя идиотски трип? Защо Леда така се вцепени? И коя е тая Елена?”, отново щури мисли нахлуха в главата й.
- Няма ли да ни поканиш да влезем? – попита леко хапливо Димитър майка си.
- Ах, ами да, разбира се! Извинете ме! Колко съм небрежна! А казват, че 50 години не били толкова много! Влизайте, заповядайте! Здравей, мила ми Диана! Колко си красива! Добре дошъл и ти, сине!

Леда отстъпи назад няколко крачки със забит в земята поглед, но на Елена не каза нито дума. От хола се дочу излитаща от гърлото на бутилка коркова тапа и последвалото я ефирно звънване на чаши. „Ама те двете ‘що нищо не си казват? Мале, как ще се отрежа тая вечер! Ще изпия всичкото вино!”, проектираше нощта си Диана.
- Майко, това е Елена. Но ти знаеш много добре! Нали? – не й остави време за реакция Димитър.

В коридора отново с всички сили кацна неудобство, довело си и доза гузност. Поне това говореха очите на Леда, които за отрицателно време станаха мътни и влажни. И когато тя намери сили да вдигне глава, точно под светлината на аплика, Диана видя в погледа й и болка, и радост, и горест, и благодарност, и гняв, и щастие, и вина, и облекчение, и тъга, и любов. И тогава разбра защо и откъде лицето на Елена й е толкова познато.
- Защо, Диме? Защо точно сега? – Диана получи дежа вю с този й въпрос. - Защо чак сега? Как? – хлипайки успя да каже Леда, вече покрила лицето си с ръце. В същия момент бащата на Димитър, Захари, във видимо добро настроение и с чаша червено вино в ръка, дойде да провери защо гостите не влизат и каква е тази тиха суматоха на прага на дома му.
- О! Кого виждат очите ми!?! Здравейте, деца! Радвам се, че дойдохте! Водите си и приятелка? Супер! Аз, видно е, съм женен, но покрай мен има читави свободни.
- Татко, престани!
- Скъпа, но защо още стоите в коридора? Да не са крили зад вратата гол пожарникар? Вярно, че и тук има парно, но няма ли да ви е по-уютно, ако влезете вътре?
- Татко! – Димитър отново се опита да спре шеговитите пориви на баща си. Такъв си беше той – духовит, забавен, душата на компанията. Но сега не беше моментът за това. Захари беше и достатъчно интелигентен, за да разбере кога да спре. И когато никой, дори и Диана, която той обожаваше, не се засмя на нито една от неговите закачки, му стана ясно, че нещо не е наред. А Леда през цялото време стоеше с гръб към него и дума не отронваше. Даже не го скастри за смешките му, както се случваше нерядко.
- Такааа, хайде сега някой да ми разясни каква драматургична пиеса поставяте върху изящния ми коридорен ламинат и на всичкото отгоре не ме викате и аз да участвам! А ти, момиче, което не познавам, имаш ли си име?

Леда пое дълбоко въздух, вдигна глава от „театралната сцена”, погледна сина си, след това Елена, накрая и Диана, оправи небрежно пищната си къдрава коса и се обърна към съпруга си.
- Хари, скъпи, запознай се с Елена!
- О, хубавата Елена! Навярно си наследила чара от майка си?! – Леда се усмихна с крайчеца на устните си. - Драго ми е! Хей, Ди, обичам те, нали знаеш?! Не ревнувай стария Хари от приятелката си! – приятелски намигна той на Диана.
- Но тя не ми е… - опита да го поправи тя.
- Хари, скъпи, Елена е…, тя е…
- Със страхотна къдрава коса, татко! Не виждаш ли?
- Да, Хари. И аз я… харесвам, да речем. И винаги е било така. – Леда погледна виновно към Димитър и Елена, а на Диана започна да й прилошава, защото вече започваше да разбира развръзката. – Просто понякога, особено, когато човек е млад, като тях в момента, не вижда красотата, не оценява онова, което има и прави грешки. Някои – много големи. За които след това, докато е жив, може да съжалява, но и да не намира сили да ги поправи, защото съществува с мисълта, че няма да намери опрощение. Разбираш ли, Хари, …
- Не! Освен, че може би съм единственият зрител на някаква осъвременена Шекспирова адаптация. Не е лошо, получава ти се, Лейди (Хари така се обръщаше към любимата си съпруга от самото начало на познанството им), ще се окажеш неподозиран талант! Чакай да повикам и другите, за да е повече публиката и…
- Хари!
- … да има повече аплодисменти.
- Татко!
- Да, Диме, какво?
- Ще млъкнеш ли най-после?
- Ето! Заключ! – баща му завъртя пръсти около устните си…
- Това е сестра ми, татко!!! Елена, дай ми документа, моля те! Не планирах да стане по този начин, но… - …и таткото остана „заключен” още неизвестно време, след като с другата си трепереща ръка взе „тайната” на своята възлюбена, с която живееше вече 26 години.

Оттук нататък драматургията за всеки един от присъстващите в коридора се разви по напълно индивидуален начин. Всеки с ролята си в отделните сцени на пиесата. Пиеса, наречена Живот. Диана чувстваше, че пропада в някаква виртуална пропаст, в която за нея място няма и въздухът не й достига, сякаш някой я души за гърлото…

След това само помнеше как е отворила вратата на апартамента на Димитър и е излязла, без дори някой да забележи, а после се е озовала в кухнята на бай Кольо. В 23:45 ч. по негови думи. Изобщо не помнеше къде е била, нито какво е правила през последните 4 часа. Беше мръсна, рошава и с още по-размазан грим. На облечената в мушама на сиви, червени и черни квадратчета кухненска маса на добрия комшия, редом до чашките с ракия и чинията с туршийка, гордо се мъдреше огромен, красив есенен букет от хелиопсис, хелениум и хризантеми. Толкова шарен, колкото и тазвечерната „изненада” за Леда.
- Много красив букет си направил! Жесток е!
- Така видях майката на Димитър. Ти го забрави, както и чантата си, а и онова нещо, в което бяха снимките й, как му казвате…
- Лап-топа ми?! Любимото ми НР?! Леле, колко съм зле! Изобщо не съм забелязала! Били са тук през цялото време?
- Е, къде да са?
- Ох, толкова те обичам! Страхотно много ти благодаря! Знаеш ли, прав беше, бай Кольо!
- За кое, момичето ми?
- За якето и розите.

5. Стълбите
Автор: Силвия Христова


"Сега обаче, след като имаше всичко необходимо трябваше да продължи.

Информацията от последната мисия на Габи беше необходима на отдела, за да залови един от най-опасните наркобосове на континента и място за колебания нямаше. Тя прекрасно знаеше това, но сърцето й се пропука. Този път беше различно, не ставаше въпрос само за мисия, а и за чувства и тук вече тя имаше проблем..."

6. Магазинът
Автор: Дора Александрова




"...един готин, висок мъж, с тъмна коса и широки рамене. Оглеждам го, скрита до рафта, от големите маратонки, през стройните бедра в дънки, спирам се на плоския корем и продължавам нагоре. И когато виждам тъмните му очи и начупената усмивка – ами, че това е..."

7. Татуировката
Автор: Анелия Ангелова

"...тату студиото, което всеки ден подминаваше. Гласът от звънеца я сепна и извади от унеса, в който беше изпаднала. Дрезгав, мъжествен, приканящ. И тя прие поканата да влезе в това малко мистериозно местенце. Вътре я очакваше татуиран млад, къдрокос мъж, който противно на всеобщо разпространеното мнение, че татуистите прекаляват с рисунките по телата си, беше намерил златната среда в изписването на кожата си. Силвия не знаеше как да... "

8. Крушите
Автор: Анелия Върбанова




"...Планът беше задействан. Изпълнението предстоеше. Мъфини с круши. Ммм, преглътна Вяра. Сладкото изкушение, с което утешаваше своята ранена душа, бе много повече от малко кексче, бе бягство от реалността, спомен за един отминал ден, една реалност и една мечта.

Два часа по-късно Вяра стоеше..."

9. Колелото
Автор: Галина Колева



"Ема се втурна във входа, където живееше Крис и, пред който бе оставено колелото. Въпросите преливаха в главата й, а също и емоциите от евентуална среща с него. Почти светкавично стигна до вратата му и звънна на звънеца. Какво бе изумлението й, когато го видя отсреща.
-Боже мой ,Крис, ти си се върнал? Защо не ми се обади?
-Здравей, Ема. Щях,но..."


10. Детекторът
Автор: Ахинора Младенова



"Петър е измамник. Естествено, че знаеше това, нали тя го беше уредила на работа тук. Бедният глупак беше толкова влюбен в нея, че бе готов на всичко само за една нейна усмивка. Всичко вървеше по план, те продаваха производствени тайни на конкуренцията, печелеха добре, шефът не забелязваше нищо, късметът беше започнал да й се усмихва.

Но Петър беше..."




 

More All About Life