Авторът:
Хелън Филдинг (1958) е английска писателка, известна най-вече с романите си за Бриджет Джоунс – неомъжена лондончанка, около тридесетте, опитваща се да внесе смисъл в живота и любовта си. Най-популярната книга на Филдинг - „Дневникът на Бриджет Джоунс“, започва да излиза първоначално като анонимна вестникарска колонка в “The Independent”, където Филдинг е работела като журналист. Предвид нарасналия интерес, историята на Бриджет Джоунс бива оформена и издадена като роман една година по-късно - през 1996 година. През 1999 година пък излиза продължението на романа, озаглавено: „Бриджет Джоунс на ръба на разума“. Филмовите версии и на двата романа жънат огромен успех по целия свят. В третата книга от поредицата за Бриджет Джоунс, „Луда по онова момче“, форматът на дневник е запазен, а знаковият свеж хумор на авторката ни залива още от първото изречение.
Освен книгите си за Бриджет Джоунс, Хелън Филдинг издава още два романа – първият й, определян от критиката като неуспешен роман - “Cause Celeb” (1994), и последният, в който се появява новата а ла Бриджет Джоунс героиня - „Оливия Джаулс и развинтеното въображение“ (2003). С книгите си за Бриджет Джоунс Хелън Филдинг се утвърждава като един от водещите автори на жанра „чиклит“.
Книгата:
„Бриджет Джоунс: Бебе на хоризонта“ е брилянтна комедия, която се появява скоро след филма със същото заглавие, три години след третия роман, но с действие, което го предшества хронологически. Съдбата отново изправя един срещу друг двамата любовници на Бриджет Джоунс – Даниъл Клийвър и Марк Дарси. Този път поводът е бащинството на нероденото дете на Бриджет. А тя самата, макар и вече на зряла възраст, продължава с все същия неподправен чар да оплита конците в работата, любовта и живота си (пък и в този на околните) и да бъде все така невероятно забавна, каквато е била винаги.
Очакваме книгата на издетелство "Колибри" по българските книжарници от утре, 9 декември.
Бриджет Джоунс: Бебе на хоризонта:
Първа глава
МНОГОЛИКОТО ПРЕДЗНАМЕНОВАНИЕ
Събота, 24 юни
По обед. Лондон. Моят апартамент. О, Боже. Божичко. Безумно съм закъсняла, мъчи ме махмурлук и всичко е от ужасно по-ужасно... Олеле, майчице! Телефонът!
– О, здравей, миличка, познай какво! – Майка ми. – Преди малко бяхме на предобедното караоке на Мейвис Ендърбъри и ако щеш вярвай, на Джули Ендърбъри й се...
Човек буквално можеше да чуе свистенето на гуми от ударени спирачки: както когато беше на път да каже „дебел“ на болестно затлъстял човек.
– Какво й се случи? – измърморих, като трескаво тиках в устата си резенчета козе сирене, последвани от половин протеиново блокче, за да облекча махмурлука, докато в същото време се опитвах да измъкна някоя що-годе подходяща за кръщене дреха от разбърканата купчина върху леглото.
– Нищо, мила! – изчурулика тя.
– Е, какво все пак стана с Джули Ендърбъри? – Оригнах се. – Гигантските й цици са порасли още? Спала е с гъвкав млад бразилец?
– А, не, нищо, скъпа. Просто е родила третото си дете, но аз всъщност звъннах да ти кажа...
Бррр! Защо майка ми вечно прави така? Не ми стига да знам, че се нося стремглаво към фаталния краен срок за бебе, ами и тя...
– Защо заобикаляш темата за третото дете на Джули Ендърбъри? – изграчих с предрезгавял глас, докато бясно щраках с дистанционните на телевизора в опит да осъществя бягство само за да попадна на анорексична тийнейджърка модел с бебе, което си играе с ролка тоалетна хартия.
– О, няма такова нещо, мила – отвърна мама с лековат тон. – Но ето виж Анджелина Джоли. Тя си осинови онова китайче...
– Истината е, че Мадокс е камбоджанче, мамо – изрекох хладно.
Вбесява ме как ръси имена на знаменитости, та човек би помислил, че е водила задушевен разговор с Анджелина Джоли на предобедното караоке на Мейвис Ендърбъри.
– Важното е, че Анджелина си осинови бебче, а после се сдоби с Брад и дойдоха и другите деца.
– Надали Анджелина се е „сдобила“ с Брад Пит по тази причина, майко. Да имаш дете, не е началото и краят в живота на жената – отсякох, докато се борех да се намъкна в абсурдно ефирна прасковена рокля, която за последно бях обличала на сватбата на Магда.
– Така те искам, мила, оптимистка. Някои хора си уреждат приказен живот и без деца. Ето, виж Уин и Ашли Грийн. Трийсет и четири пъти ходиха да плават по Нил! Ама все пак нали са двойка, та...
– Ако искаш да знаеш, мамо, веднъж в живота си и аз се чувствам щастлива. Имам успешна кариера, нова кола със сателитна навигация и съм свобооодна... – изрекох ентусиазирано, но не щеш ли, погледнах през прозореца и какво да видя: по тротоара под апартамента ми вървяха група бременни, които крепяха и галеха коремите си.
– Хмм. Е, хубаво, мила. И знаеш ли какво?
– Какво?
Появиха се още три бременни, следващи първата групичка. Нещата започваха да стават доста сбъркани.
– Приела е! Кралицата! Ще направи Кралско посещение на двайсет и трети март за празненствата по повод хиляда и петстотната годишнина на Камъка на Етълред.
– Какво? Кой? Етълред?
Вече цяла тълпа бременни жени вървеше долу по улицата.
– Нали се сещаш? Онова нещо в селото до противопожарния кран, където на Мейвис й поставиха скоби на колата. Англосаксонско е – авторитетно заяви мама. – Но ти не трябваше ли да си на кръщене днес? Илейн ми спомена, че Мар...
– Мамо, става нещо много странно – изрекох замаяно. – Щезатварямчао.
Пфу! Ама защо всеки иска да те изкара глупачка за това, че нямаш деца. Повечето хора, включително майка ми, имат противоречиви чувства по този въпрос. Все повтаря: „Понякога ми се ще никога да не бях раждала деца, мила“. Да не говорим колко е трудно да се осъществи в наше време, когато мъжете се превръщат във все по-примитивен и нееволюирал вид, а последното, което ти трябва, е... Оооу! Звъни се на вратата.
12:30 ч. Шацър беше – най-после! Натиснах бутона да й отворя, после се върнах подплашена обратно към прозореца, а тя припряно прекоси стаята към хладилника, облечена с крайно неподходяща за кръщене малка черна рокля в комбинация със сандали „Джими Чу“.
– Бридж, ама забързай се де! Адски сме закъснели! Защо си залегнала под прозореца, че и облечена като горска фея?
– Това е поличба – избъбрих. – Бог ме наказва, задето съм егоистка, отдадена на кариерата си, и се гавря с природата чрез противозачатъчни средства.
– Какво те прихваща? – рече весело тя и отвори хладилника. – Да ти се намира вино?
– Не видя ли? Улицата е пълна с бременни жени. Това си е многолико предзнаменование. Остава от небето да завалят крави, да се раждат осемкраки коне и...
Шацър се разходи небрежно до прозореца и надникна навън, а стегнатото й задниче щръкна, опаковано в малката черна рокля.
– Отвън няма никой, ако не броим един що-годе секси младеж с брада. Всъщност не е и секси. Не много де. Може би без брадата... Втурнах се към прозореца и се взрях объркано в празната улица.
– Няма ги. Отишли са си. Но къде?
– Добре, хайде, успокой се. Хубавичко се успокой – заговори ми Шацър като някое американско ченге, имащо си работа с осмия за този ден побъркан с огнестрелно оръжие в ръка. Замигах насреща й като заек срещу светлината на автомобилни фарове, после се върнах през вратата и надолу по стълбите. Чувах я да трополи с високите си токове зад мен.
„Ха!“, рекох си вече на улицата. Имаше ОЩЕ ДВЕ бременни, бързащи в същата посока.
– Кои сте вие? – изпъчих се дръзко пред тях. – Какво сте намислили? Накъде сте тръгнали?
Жените ми посочиха табела пред веганското кафе, което затвориха наскоро. На нея пишеше „Йога за бременни“. Чух Шацър да изсумтява зад гърба ми.
– О, добре, чудесно, много похвално – казах на жените. – Пожелавам ви извънредно приятен следобед.
– Бриджет – обади се Шац, – ти си напълно побъркана. И после двете се запревивахме от почти истеричен смях на прага.
13:04 ч. Моята кола. Лондон.
– Няма страшно, дори ще подраним – каза Шацър.
Вече беше четири минути след часа, в който трябваше да сме на по питие преди кръщенето в Чизълуд Хаус, а бяхме в натоварен трафик на Кромуел Роуд. Обаче в новата ми кола, която можеш да накараш да те отведе тук и там, да звъни по телефона и какво ли още не.
– Обади се на Магда – наредих невъзмутимо на колата.
– Казахте Курмейор – отвърна колата.
– Кромуел, не Курмейор, тъп автомобил епилептик! – викна Шацър.
– Насочвам се към Флинтуик – каза колата.
– Не! Давай накъдето трябва в галоп! – ревна Шацър.
– Насочвам се към Стъдли Уолоп. – Недей да крещиш на колата ми.
– Нима заставаш на страната на колата си срещу мен?
– Обуйте гащи на мига! – прогърмя внезапно гласът на Магда в колата. – Не може без гащи на кръщенето!
– Естествено, че сме си обули гащи – възнегодувах.
– Говори за себе си – промърмори Шац.
– Бриджет! Къде си? Ти си кръстницата. Мама ще пляска, ще пляска здраво.
– Няма страшно! На минута разстояние сме! – казах и стрелнах паникьосан поглед към Шацър.
– А, хубаво. Побързайте, че ни е нужно да се подкрепим с питие преди събитието. Виж, исках да ти кажа нещо.
– Какво? – поинтересувах се, облекчена, че Магда не ми е съвсем бясна.
Очертаваше се твърде приятен ден.
– Става дума за другия кръстник.
– Мдаа?
– Страшно съжалявам. Толкова деца народихме, че изчерпахме всички налични годни мъже. Джереми го поканил, без да ми каже.
– Кого е поканил?
Настана пауза, през която се дочуваха крясъци. После една-едничка дума ме проряза както нож на френски готвач козе сирене.
– Марк.
– Шегуваш се – продума Шацър.
Мълчание.
– Не, сериозно, шегуваш се, нали, Магда? – настоя Шацър. – Какви ги вършиш, да му се не види, мазохистична маниачка такава? Не можеш да я накараш да се изправи с Марк Дарси пред шибаните самодоволни семейни гадняри...
– Констанс! Върни го обратно. Обратно в тоалетната чиния! Прощавайте, трябва да затварям.
И връзката прекъсна.
More from View Sofia
Намерени в превода: Краси Куртев в Umami
"Искам винаги да обичам живота така, както го обичам сега!"
WIN IT! Перфектно плажно четиво - "Пътешествия с леля ми"
Четиво в четвъртък: "Този мой живот си беше хубав", автентичен и страстен разказ за живота на Жан д'О
Новото заглавие на издателство "Парадокс" е мемоарната книга "Този мой живот си беше хубав" от Жан д'Ормесон. В сбит, налудничав и завладяващ диалог авторът проследява забележителните моменти от своя живот, започнал между края на Първата световна война и Голямата депресия.
