Следва

Седмицата в СТЪПКИ: Къде, какво и защо от 12 до 18 декември

Суровата приказка на Анна и Говорещия с лястовици

Какво е да си дете по време на война? Как израстваш, когато си заобиколен от опасности? Тези въпроси силно вълнуват автора Гавриел Савит...

Books преди 7 години

Какво е да си дете по време на война? Как израстваш, когато си заобиколен от опасности? Тези въпроси силно вълнуват автора Гавриел Савит. Според него хората успяват да живеят пълноценно дори и в ужасяващи времена, но, за съжаление, невинаги е възможно да се забележат нюансите в човешките преживявания в тези страшни моменти.

В дебютната книга на Савит - „Анна и Говорещия с лястовици”, която вече е и на български език, действието се развива по време на Втората световна война и представя по красив начин загубата на детската невинност и духовните предизвикателства, пред които се изправяме, когато един мирен свят е подложен на заплаха.

Роман алегория, в който се срещат магическият реализъм и приказката. Притча за трудните житейски уроци, но и за невероятните чудни възможности, които винаги се разкриват пред нас.

В Краков през 1939 г. седемгодишната Анна Лания остава сама, когато немците отвеждат баща й. Объркана и изплашена, тя среща на улицата мистериозен мъж – странен, върлинест човек, който „на едното си рамо носи мъдростта, а на другото – опасността“. Когато той призовава върху ръката си красива пъстропера лястовица, за да спре сълзите й, Анна остава като омагьосана. И го последва в неизвестното.

Следващите няколко години те пътуват заедно близо до фронтовата линия, криейки се. Това все повече сближава момиченцето и Говорещия с лястовици.

Въпреки ужасяващата действителност, която ги заобикаля, възрастният мъж по един очарователно приказен начин помага на Анна да израсне и да избере пътя, по който да върви, като задава въпроси, защото те са „много по-ценни от отговорите, пък и много по-рядко могат да избухнат в лицето ти! Ако продължиш да задаваш въпроси, няма начин да се отклониш от правия път“.
Учи я, че „знанието е хубаво нещо и много важно, защото нещата, които знаем, се превръщат в наши оръдия на действие, а в този свят без наличието на добри оръдия е много трудно да оцелееш...“
И най-важното, че „човешките същества са най-голямата надежда за оцеляване в свят с други човешки същества“.

„Урокът” в края на романа е, че красотата, вярата и любовта могат да бъдат преходни или дори илюзорни, защото, за да се поддържат, те изискват усилена работа, а понякога и лична саможертва.

Изящният стил напомня на приказка, в която умело са вплетени история, магия, митология и архетипи. И както хубавите приказки и историята на Савит е насочена към всички хора, които искат да я чуят. Децата могат да се идентифицират с Анна. Тийнейджърите ще оценят майсторството и изискания стил на писателя. Възрастните читатели ще поставят под съмнение очакванията си.


Гавриел Савит

Мистериозният образ на Говорещия с лястовици и неговите действия насочват читателите към различни образи от историята. Макар косвени и малобройни, препратките към личността на Робърт Опенхаймер, бащата на атомната бомба, са твърде много, за да останат незабелязани. Въпреки че авторът Гавриел Савит отказва да спомене личностите, от които е почерпил идеи, за да изгради своя художествен образ, за мнозина връзката е очевидна. Но приказният характер на повествованието не предполага стриктно позоваване на историята и позволява на читателя сам да си доразвие образа на Говорещия с лястовици.

Откъс от „Анна и Говорещия с лястовици”

Слънцето отдавна се намираше отвъд хоризонта, когато изведнъж слабият господин се закова насред отъпканата пътека, по която вървеше. Спирането му беше толкова внезапно и рязко, че Анна инстинктивно замръзна за части от секундата, преди да осъзнае, че това е шансът й да го настигне.

В този момент на застиналост тя усети всъщност колко студено беше станало. Вятърът фучеше покрай нея, докато тя си проправяше път надолу по хълма към високия господин, но точно когато си помисли, че вече е достатъчно близо, за да го повика, той се обърна и с двойно по-висока скорост се изстреля към тъмното неоградено пасище отдясно.
Без да се замисли, Анна го последва.

И когато се обърна, за да погледне назад към пътя, тя видя подскачащата и трепкаща светлина от фенери и чу глъчката от разговора между хората, които идваха по пътя.
– Крий се – беше казал слабият господин.

Както преди малко й беше адски трудно да следва слабия господин, сега вече й се виждаше невъзможно. Той си проправяше път през широкото поле далеч от пътя възможно най-тихо и най-бързо и когато мракът се спусна съвсем, Анна се разтревожи, че ще го изгуби от погледа си. Тя започна леко да подтичва, а след това усили крачката си и й се стори, че тича цяла вечност в непознатата тъма след високия странник.

Неусетно тъмнината стана гъста и плътна и Анна едва можеше да забележи какво или кой се движи в полето пред нея. Искаше й се да извика, почувства пулсирането на нарастващата паника от мисълта, че може е още по-сама, но идеята да извика й се стори нередна заради това, което излъчваше високият господин. Цялото му същество беше като огромен смълчан показалец, поставен пред устните на Вселената.
Тихо.

Но тогава тя я съзря – как бързо се доближава към слабия господин в тъмнината, как пред нея, но зад него, от някакъв непроходим ъгъл на пасището се спуска меката, отразяваща се светлина на покрит фенер. Светлината на пламъка беше смътна, но насред внезапно падналата нощ тя светеше право в очите на момичето като фар и Анна ясно разпозна фигурата на широкоплещест стегнат мъж, теглен от огромно куче на каишка.

Анна беше малко момиченце, което обръщаше внимание на детайлите, и в Краков, откъдето тя идваше, не й беше необходимо да знае какво означава куче на къса каишка и какво вещае куче, което опъва дългия си каиш.
Но нямаше и капка колебание в гласа й, когато извика:
– Ехо! – и отново – ехо!
Три глави моментално се извърнаха и застанаха лице в лице с нея. Отговорът на слабия господин беше плавен, почти безупречен – сякаш с Анна го бяха репетирали.
– Ах! – издиша той с неописуемо облекчение в гласа, пусна чантата на земята и се затича с всички сили към нея.
– Слава богу! Добре ли си? – попита я той.
Анна тъкмо щеше да заговори, но мъжът не й остави възможност заради внезапния поток думи на упрек, облекчение и обич, който изля пред нея:
– Какво си мислеше? Така ме разтревожи!
С едната от дългите си ръце той притегли Анна към себе си, а с другата бързо и умело свали очилата си и ги сложи във вътрешния джоб на връхната си дреха, която закопча до горе, за да скрие перфектно ушития си костюм под широкия, вдигнат нагоре ревер.
Широкоплещестият мъж и кучето му стояха до захвърлената чанта и Анна, водена от слабия господин, внимателно се отправи към тях. Тя беше толкова превъзбудена от вниманието, което я заля, че не й дойде наум да отговори на въпроса, който слабият господин й беше задал.
Той се спря и я попита отново:
– Миличка, попитах те, обещаваш ли да си по-внимателна?
Анна се намръщи. Тя беше много внимателна. Слабият господин беше този, който не беше забелязал наближаващите куче и мъж с фенер. Но пък той й беше казал да се крие, а тя нарочно бе привлякла внимание към себе си. Може би той бе имал предвид точно това. Тя не обичаше да не спазва правилата и да постъпва грешно и дори този развой на събитията, който не разбираше, породи у нея угризение на съвестта.
Тя кимна печално и каза:
– Да, обещавам.
Слабият господин въздъхна тежко и погледна съзаклятнически към мъжа с фенера, сякаш искаше да каже: „Защо децата никога не слушат?“.
– Това сигурно е вашата земя? Съжалявам, че ви притеснихме. Миличка, извини се на господина – каза той.
Анна вече бе признала неправилната си постъпка и в такава ситуация всяко дете би се извинило, дори да е с половин уста.
– Съжалявам – отрони тя.
– Благодаря ти – каза слабият господин и продължи, – ах, колко много сме закъснели! Баба сигурно вече се тревожи. Трябва да си по-внимателна!
Анна нямаше ни най-малка представа за кого говори той. Нито един от бабите и дядовците й не беше между живите. Въпреки това нямаше време за въпроси. Господинът се обърна към мъжа с фенера и заговори плавно и спокойно:
– Съжалявам. Съвсем се заблудих. Бихте ли ме насочили обратно към пътя?
Изведнъж настана тишина.
За първи път собственикът на фенера и на кучето беше помолен да говори и даже му беше позволено да говори.
Въпросът на слабия господин остана без отговор.
Анна не дишаше.
Най-накрая широкоплещестият мъж вдигна ръка, посочи с фенера и каза на груб полски:
– Натам, десет минути пеша.
Слабият господин се усмихна и каза:
– Благодаря.

След това обгърна с ръце Анна и с бавни крачки двамата се отправиха към пътя.
Анна не знаеше какво беше очаквала, но със сигурност не това. Двамата вървяха смълчани, а въздухът помежду им беше тежък и мъчен. Дали не беше сгрешила, като беше предупредила слабия господин за приближаващата опасност? Дали не трябваше да си остане „невидима“? За първи път, след като той й беше дал бисквитката в Краков, Анна се зачуди дали всъщност мъжът изобщо е имал предвид тя да го последва.

Но така или иначе, щом той я притисна до себе си, тя се почувства в безопасност и усети истинска загриженост, когато той се затича през полето, за да стигне до нея. Чувството, което сега тя долавяше във въздуха, не беше обикновеното усещане за недоволство на възрастен. Беше нещо по-сложно – смесица от страх и тревога. Имаше нещо, нещо в същността на този висок непознат, което оставаше скрито зад фасадата.

Анна усещаше това много добре заради интуицията си. Все пак беше дете.
Опитвайки се сега да разбере слабия господин, Анна реши, че е открила нов тип човек, такъв, какъвто не познава.
Разбира се, слабият господин също като баща й имаше дарба за езици. Беше очевидно. Но не това имаше предвид Анна, когато си мислеше за хора, които й напомнят за татко й.

Всяко дете, което играе на открито, бързо се научава да разграничава възрастните, които знаят как да се отнасят с децата, и онези, които могат да бъдат експлоатирани заради липсата на такъв опит – авторитетът на някои възрастни е добре поддържано укрепление, а у други е крехка, често прекалено префърцунена неукрепена фасада. Работата на едно дете е да тества издръжливостта на тези стени, а Анна, като всяко друго дете, знаеше добре как да разпознае и двата типа възрастни.

Бащинството в ума на Анна се състоеше в по-обиграно усещане за авторитет, но само отчасти. Имаше и още нещо, което тя се мъчеше да си обясни, нещо, което я караше да чувства онзи вид пълна безопасност, често преставаща да съществува в края на детството. Това нещо беше по-добрата част от бащинството. Не всяко човешко същество притежава такъв талант в тази област, както много хора не могат да пеят вярно или да нарисуват залез по завладяващ начин.

Но слабият господин имаше много таланти.
Не бяха проронили и дума, когато стигнаха пътя. Мъжът не погледна Анна нито веднъж, докато вървяха, но това не означаваше, че не я наблюдава.

Анна беше готова да поеме по обратната мръсна пътека веднага щом я намереха, но това не беше намерението на върлинестия господин и без никакво обяснение той продължи да върви и се отклони към гъста горичка, намираща се пред тях. Момиченцето тъкмо щеше да го попита къде отиват, когато той наруши тишината:
– Благодаря ти, че ме предупреди.
Анна страшно много се обърка. Благодарен или ядосан беше заради това, което тя направила? Не разбираше. Но знаеше, че е невъзпитано да се мълчи, когато някой казва „Благодаря“.
– За нищо – каза тя с цялата си увереност, която успя да събере.
– Справи се добре – въздъхна слабият господин.
Той бе намалил значително хода си от уважение към разликата в големината на крачките им, но Анна все още трябваше да прави две на една негова. Единственият звук, който нарушаваше спокойствието на нощта, бяха бързите й стъпки след неговите в тревата.
Не след дълго той заговори отново:
– Чуй ме внимателно – каза и бавно въздъхна. – Светът в момента е изключително опасно място – гласът му бе станал студен и премерен.
Анна не беше подготвена за внезапния страх и мъка, които това изречение предизвикаха у нея. Обикновено, когато възрастните говореха пред нея за някаква опасност, те бързо я уверяваха, че всичко ще бъде наред и че тя ще е в безопасност. Слабият господин не каза нищо такова и фактът, че не го направи, доказа истинността на думите му.
Всичко, което той каза, а може би най-вече – нещата, които премълча, носеха неизбежното бреме на истината.
Анна се опита да потисне изхлипването си, но слабият господин я чу и попита:
– Това плаши ли те?
– Да – кимна тя.
– Добре – намръщи се господинът.
Пред тях тъмните дървета се издигаха като група гиганти и всяко едно приличаше на спътника й.
– Познаваш ли хора в Краков? – попита мъжът.
Анна кимна утвърдително.
– Такива, които да се грижат за теб? – продължи той.
Анна нямаше отговор на този въпрос. Преди тя можеше да отговори положително и би споменала хер д-р Фухсман сред първите, които се грижеха за нея. Но сега, въпреки че никога не би си позволила да го признае, Краков сам по себе си беше станал заплашителен. В какво се беше превърнал този град, какви бяха станали домовете и тротоарите му, колко негативност излъчваше всеки сантиметър пространство между сградите, автомобилите и маршируващите по улицата ботуши, ако не в зейналата паст, която бе погълнала баща й?
За първи път, откакто вървяха заедно, слабият господин погледна към смълчаното момиченце.
Тонът му беше леко назидателен и гласът му придоби авторитетната интонация на човек, който е свикнал да дава информация на по-малко осведомените:
– Чуй ме: ако някога се усъмниш, че имаш нещо хубаво или утешително, на което можеш да разчиташ, тогава трябва да приемеш, че го нямаш.
Той отново замълча за момент и после допълни:
– Сега не е време за надежди.

Анна не каза нищо. Двамата минаха под надвисналите ниско клони на дърветата.
Дълго време отново никой от тях не проговори. Слабият господин я водеше и двамата обикаляха ли, обикаляха гъсталаците, докато накрая той се настани в едно кътче, доста далеч от пътя. Анна седна до него. Земята беше студена и твърда, а корените на дърветата й убиваха.
Веднага щом тя успя да се свие в поза, в която можеше да издържи няколко минути, високият господин се изправи и започна да сваля пластовете дрехи от себе си. Подаде на Анна сакото си, което беше част от костюма му, и с което тя с благодарност се зави. След това той самият се сви обратно в дългото си палто.

– На сутринта ще те отведа обратно в Краков и ще намерим някого, който да се грижи за теб. В тези времена не е хубаво малко момиченце да е без баща – каза той.
Като изрече това, слабият господин се обърна и затвори очите си.

More from View Sofia

More Books