Следва

Брад ЦЕНЗУРИРА Анджелина

Истории от живота: за СЪРЦЕТО на едно куче

Омагьосващата история на Мильо и неговият приятел на четири лапи - Артър...

Други преди 7 години

От името на целия екип на ViewSofia, искаме да зададем няколко въпроса и да изразим поредното ни ясно мнение, като с това нямаме абсолютно никакво намерение да оскверняваме ничии предпразнични настройки!

Питаме: На коя планета, в кой континент, в коя държава, на кое място и в кой век, по Дяволите (извиняваме се заради израза пред Мария, майката на Исус), живеем, та да (не) се случват подобни неща?!?

Може ли в културно общество, за каквото УЖ смятаме нашето, часове преди Христовото рождение на 2016 година изобщо да коментираме по този начин темата за незрящите хора в България и техните проблеми?!?
Наистина ли е възможно все още да съществуват човешки същества с безумно ограничен манталитет, който не им позволява да виждат по-напред от носа си и по-ниско от задника си?!?

И е ли е реално, наистина, водач на МПС към Обществен транспорт на което и да е населено място в Република България да демонстрира подобно невежо поведение, спрямо човеците и законите на държавата, в която живее?!?

Уточняваме веднага!

Поводът: Прекрасен! Уникален! Екстраординарен! Свързан с жива душица и огромното й сърце.

Защото те - поводът и нашият герой, са просто уникални! Очите, с които Той те гледа, са най-търсещите, най-очакващите, най-добрите, най-истинските. На ръст е симпатично дребен, на килограми – повече от фин, на години – колкото наскоро пенсионирал се хуманитарен деец, по душа – безмерен! Той иска да предпази, да съпроводи, да насърчи, да помогне. По характер е силен, амбициозен, активен, търпелив и не се плаши от препятствия. Казва се Артър и неговото име от Келтски (Артур) означава именно всичко това. С което за пореден път се убеждаваме, че няма нищо случайно. Дори и в избора на имената ни.

Само дето не говорим за човек, а за най-добрия му приятел – кучето. Един тъмнокафяв лабрадор, роден да обича и помага. Нашият герой, в преносен и в още по-пряк смисъл на думата, е най-страхотното куче сред своето общество. Това на помагащите на незрящите хора. Артър е куче-водач.

Кое го прави по-специален, ли? Ами това, че преди броени дни бе върнат от отвъдното. Буквално. Бе спасен от отвратителен и огромен тумор в сърчицето, заради който шансовете му за оцеляване в началото на ноември, когато е диагностициран, са абсолютно нищожни, и дните му са преброени на пръстите дори на едната ръка.


Мильо и Артър в компанията на Албена Алексиева от фондация "Очи на четири лапи"

Мили хора, от всичко, изречено на кратка и задушевна пресконференция от светилата в родната ни кардио и сърдечносъдова хирургия, д-р Ранко Георгиев от Централна ветеринарна клиника (ЦВК), и д-р Георги Игнатов, Сити Клиник, на изписването на Артър в ЦВК, разбрахме следните неща.

Първо: Той е истински герой! Нашият герой. Герой и за стопанина си Мильо Карамитев. Защото Артър е спасен от изключително рядко заболяване, водещо до сърдечна недостатъчност. И единственият вариант да му се помогне, е не с медикаментозна, а с хирургична намеса, и то успешна такава, каквато в световната практика, макар и още на само три места на Планетата да се извършват подобни интервенции, досега не е правена! А самият Мильо е… незрящ и почти глух…

Можете ли да си представите как това мило куче, в момента, и - логично, тежащо по-малко от 10 кг., е оперирано цели 6 часа, в два от които е било със спрени от функционалност и извадени от тялото бял дроб и сърце!?! Със специална машина, наричаща се по същия начин, и с екип от 10 специалисти. И след това поддържано умишлено в медикаментозна кома за още 12 часа…



И второ: Успешна операция като тази, се извършва за първи път не само в България, но и в световен план! За което стопанинът му Мильо, който, въпреки всичките си неволи е безмерно оптимистичен и с чувство за хумор, вече е убеден, че Артър е пратен на този свят с две мисии. Едната е, за да му помага, напоследък особено много и заради отслабения му слух. „Той ми казва, ако не съм чул, когато някой звъни, и ме води към сигнала. И как безпогрешно само го прави, вече осма година!... За всеки обикновен човек това може да се струва елементарно, но всъщност никак не е! Намира пътя и в студ, сняг, валеж, градушка, жега. Е, намира и по някоя сянка – тя и на мен ми е нужна.

Втората му мисия, през последните дни вече съм абсолютно убеден е, че той помогна на кардиохирурзите ни да осъществят този експеримент, и то – успешно.

Мислехме си много за него, чудехме се дали и как ще изтърпи мъките, дали не е по-добре да го приспим, отколкото да го мъчим. Но той издържа на цялото това нещо, макар и д-р Георгиев да си каза откровено, че шансът на Артър е минимален, но е уникален. Така че моят Артър реално помогна на медицината не само в България.”

Моментът, в който една от вратите на залата в ЦВК, в която сме, се отваря и от нея забързан и нетърпелив, макар и воден от служител на болницата на каишка, се появява Артър, е толкова силен и емоционален, че Мильо, а и почти всички присъстващи там, просто плачем. Милият лабрадор, като малко, игриво дете върти опашка, радва се, оглежда „натрапниците” и се чуди към коя от всички подадени към него ръце да отиде. Разбира се, удостоява с внимание първо стопанина си. Не можете да си представите какво умиление събужда покорният и благодарен поглед, който се чете в очите му, гледащи към Мильо. Самият Мильо не може да види това…

Еуфорията отминава, заговоряме приятеля на Артър. Г-н Карамитев – камара мъж, висок почти два метра, снажен, красив и интелигентен бургазлия, който се съгласява да ни отдели няколко минутки, въпреки че няма търпение да вземе по-бързо приятелчето си, и заедно със съпругата си Марина да се приберат вкъщи. А тя, Мими, както на галено Мильо й казва, е донесла специално направеното от нея вълнено покривало, за да не му е студено на Артър там, където се е наложило да бъде обръсната козината му заради операцията.

V.S.: Г-н Карамитев, колко време му трябваше на Артър в началото, за да свикне с вас?
М.: Когато отидох да го взема от „Очи на четири лапи”, стоях там 15 дни и по-скоро мен учиха как да работя с него. Правехме всичко заедно по цели дни, дори спяхме в една стая, за да можем да свикнем един с друг. Предупредиха ме предварително, че не всяко куче тръгва с новия си стопанин безропотно в началото, но той явно ме хареса веднага. След това с нас в Бургас, отново за 15 дни, дойде неговият инструктор от фондацията, за да покаже на Артър къде ще се разхождаме, да ни помогне с очертаването на маршрути, разстоянията от спирка до спирка, изобщо – от точка до точка. И после вече той сам си показа какво иска и предпочита. Като му кажа „Хайде на тролея!” и той – хоп, тръгва наляво и ме кара на тролея, като ми трябва автобус, води ме натам. Като сме се возили вече 2-3 пъти и сме слизали на една и съща спирка, Артър си знае и още преди да сме стигнали до нея, става и ме води към вратата.

V.S.: Изглежда помощта на това "момче" е безценна?
М.: Той много ми помага! Без него съм за никъде! Абе, с двете слухови апаратчета все е файда! Ох, ако имаше нещо и за очите… Ама, може би по-нататък и да стане. Четохме в интернет, че в институт някъде из Русия са направили първата изкуствена ретина, а при мен проблемът е точно там. Започна поетапно в средата на 90-те. Някак различавам тъмни и светли места и неща. Като вляза в стая, ако е през деня, се ориентирам къде е прозореца, и това за мен е много важно. Слухът ми, за разлика от другите ослепяващи хора, вместо да се обостри, спадна. Но, въпреки всичко загива всичко..., както безобразно и света загива.

А, Артърче, ти ли си? Ела, мойто детенце, ела при дядо! Ой, ама ти нали трябва всички да обиколиш. Айде, иди, иди! – казва Мильо на махащия с опашка и дошъл да докаже покорството и приятелството си Артър.

V.S.: Той обича ли морето?
М.: О, да, много! Нашата къща в Бургас е на 200 м. от плажа. Умира си от радост, като отидем там! Много обича да се търкаля из пясъка и да плува. Тича из водата, хапе вълните, къпе се… Радост голяма! Макар че през деня и там има хора, които се карат и възмущават от него. Затова вече отиваме надвечер, когато има и други кучета.
Въпреки че повече предпочита снега, тъй като лабрадорът е северна порода куче и издържа на студ, и зимата за него е всичко. Харесва му да рине снега и да го яде.

V.S.: Имали ли сте проблеми с други пътници в обществения транспорт заради Артър, как реагират?
М.: Първи реагират циганите. Артър – също. Но това е тема, която няма никакъв смисъл да коментирам!
Друг беше по-сериозният проблем. В Бургас хората не бяха свикнали на такива гледки – сляп човек с куче-водач. Тръгвам да се качвам, и шофьорът хоп – затваря вратата пред мен, защото не иска да ме пуска вътре, и тръгва. Или пък ще пътувам от първата спирка на маршрута и водача ми казва, че докато не сляза от автобуса с кучето, няма да тръгне. Аз винаги им от обяснявам на шофьорите, давам им документите на Артър, в които пише как, според закон еди-кой си в Република България, той има пълното право да ме придружава на обществени места, дори си има и лична карта – като човек. Документите му дават право да влиза с мен даже и в заведения за хранене, какво остава за градския транспорт. А в магазини за хранителни стоки ние с него не влизаме, щото нито той ще разбере от стоките нещо, нито пък аз. И въпреки всичко сме имали много разправии. Даже съм предлагал на недоволните граждани, ако искат и полиция да извикат, щом мислят, че не съм прав, да ме приберат с тях и да си нося последствията, щом се налага. А другите хора в автобуса бързат, за където са тръгнали, и закъсняват, защото шофьорът отказва да продължи. Изнервят се, почват разправии и караници… Или пък искам да сляза, а шофьора не ми отваря вратата нарочно и ми се налага да сляза на следващата спирката. В някакъв момент от Съюза на слепите са говорили с някой от началниците в Градски транспорт, Бургас, и с времето шофьорите свикнаха, макар че понякога пак се намира някой да роптае, тъй като има няколко специализирани автобуса за инвалиди. Ама аз какво да правя там, като те са само няколко рейсчета. За кого по-напред ще стигне мястото в тях?! Има хора по-зле от мен, а аз просто не виждам и не чувам!...

...

Нашето мнение: Това е история от живота в последните часове на 2016-а година. Това е история от живота на Артър. История от живота на стопанина му. История от нашия живот. История от моя живот. История от твоя живот. История истинска, позитивна, страхотна и съвсем българска!

Само искаме да напомним, че животът е странно нещо и никой, от нищо и никога не е застрахован! Всичко може да се случи на всеки!


И точно затова вече, в навечерието на Рождество, НЕ бива никой от нас да се държи като лишен от мозък, разум и интелект индивид, който просто си живурка от ядене до ядене, след това се освобождава от него по канален ред на принципа на гравитацията и добутва до идното утро пра-съзнанието си, незабелял утрото зад камъка върху пясъка, с който е заключил входната врата на пещерата си.

Защото да, НЕ е нормално да блъскаш вратите пред носа на някого, още повече, когато този човек НЕ ВИЖДА И НЕ ЧУВА!!! Да се държиш като субект с деменционни отклонения и злобно и безхаберно да му правиш напук, карайки го индиректно да извади очите си, да спука тъпанчетата си, да пререже гласните си струни, да отреже ръцете си, да счупи краката си, да прекъсне единствената си връзка със заобикалящия го свят. И след това по-късно вечерта да маниерничиш претенциозно и напълно безпочвено пред властната си половинка до телевизора над покривката с петна от миналогодишните зелеви сърми.

Желаем Коледата ви да е прекрасна, топла, гушкава, плетена, ароматна и пухкава, в компанията на най-любимите до вас същества! Обичайте се! Наздраве!

А за Мильо, Марина и Артър се надяваме на още много години толкова чисто и сърдечно приятелство и чудесни и незабравими мигове един с друг, видени и чути със… сърцето!

More from View Sofia

More Други