Четиво в четвъртък: "Лупита обичаше да глади" от Лаура Ескивел

Лаура Ескивел е родена през 1950 г. в Мексико. Авторка е на световни бестселъри като „Като гореща вода за шоколад“...

Авторът:

Лаура Ескивел е родена през 1950 г. в Мексико. Авторка е на световни бестселъри като „Като гореща вода за шоколад“ (преведен на 35 езика и продаден в 4,5 милиона екземпляра) „Малинче“ и „Законът на любовта“. В първия си роман „Като гореща вода за шоколад“, издаден през 1989 г., Лаура Ескивел използва прийомите на магическия реализъм, за да комбинира ежедневното и свръхестественото, по подобие на Исабел Алиенде. Романът, ситуиран във времето на революцията в Мексико в началото на 20 век, демонстрира значението на дома и кухнята в живота на Ескивел. Тя вярва, че кухнята е най-важното място в дома и я характеризира като източник на познание и проникновение, което носи наслада. Заглавието на романа препраща към разговорен израз, използван в испанския език, който е свързан с изключителност на усещанията, а метафората за кипенето е свързана с гнева, страстта, сексуалността. Книгата „Като гореща вода за шоколад“ се радва на огромен международен успех. В продължение на три години заема първо място в класацията за бестселъри в Мексико и е преведена на 35 езика. Българският превод е дело на Илинда Маркова; книгата е издадена през 2004 г. и преиздадена през 2011 г. по повод гостуването на Ескивел в България. През 1994 година романът е екранизиран по сценарий, създаден от самата писателка.

Книгата:

В поредната шеметна история на неподражаемата Лаура Ескивел намираме чудатата Лупита – безстрашна полицайка с остър ум, непоклатимо чувство за ред и справедливост, и неочаквано неподходящо минало. С невзрачния си външен вид, едва загърбена зависимост от алкохол и наркотици, престой в затвора след неволното убийство на новороденото си бебе, Лупита е същински антигерой, който с вътрешните си противоречия става повече от любопитен на читателя. Страстта й да се бори срещу всяка грешка – буквално и преносно да изглажда всяка гънка, рушащи реда в този свят, я забърква в опасна история, в която се преплитат дрога и корупция, пари и власт, и едно мистериозно политическо убийство. От неговото разгадаване зависи и живота на единствения му свидетел, който по случайност отново е... Лупита. С изненадващи обрати, много черен хумор и характерния за Ескивел привкус на магически реализъм, романът е едновременно остра критика към проблемите на съвременно Мексико (а и на целия модерен свят), но и надежда за опрощение и превъзмогване на вътрешните ни демони.

Романът излиза от печат утре, 17 февруари.

"Лупита обичаше да глади" 

Прекарваше по цели часове отдадена на тази дейност, без признаци на изтощение. Да глади, я успокояваше. Приемаше това за най-добрата си терапия и прибягваше до нея ежедневно, дори след дълъг ден на работа. Страстта по гладенето беше навик, предаден й от доня Трини, майка й, която цял живот бе прала и гладила чужди дрехи. Лупита неизменно повтаряше ритуала, научен от любимата й леля, започващ с хубаво поръсване на плата. Модерните парни ютии не изискваха дрехите да бъдат предварително намокряни, но за Лупита не съществуваше друг начин за гладене и да пропусне тази фаза, беше светотатство.
Този ден, когато влезе вкъщи, веднага се втурна към дъската за гладене и започна да наръсва изсъхналото пране. Ръцете й трепереха като на зажадняло пиянде, което улесни задачата й. Налагаше си да не мисли за убийството на Артуро Лареага, районен кмет на нейния квартал, на което бе станала пряк свидетел преди броени часове.
Навлажни дрехите и хукна към банята. Пусна душа и наточи студена вода в една кофа, в която Лаура Ескивел щедро изсипа препарат. Преди да се пъхне под душа, разгърна един найлонов плик и се отврати от миризмата, която лъхаше от напикания панталон, прибран вътре. Сложи го да кисне в кофата и влезе да се къпе. Водата я избави от натрапчивия мирис на урина, който бе просмукал тялото й, но не успя да я отърве от срама, който бе сковал душата й. Какво ли са помислили за нея всички, които са разбрали, че се е изпуснала? Как ли щяха да я възприемат в бъдеще? Как да ги накара да забравят жалката картинка на една дебела полицайка, щръкнала насред местопрестъплението с подмокрен панталон? Като заклета критичка, съзнаваше по-добре от всеки силата на външния вид. Най-много я огорчаваше мисълта за Иносенсио, новия шофьор на кмета. Миналата седмица така се бе старала да я забележи. И за какво? Знаеше, че вече всеки път когато я поздравява, ще се сеща за мокрия й панталон. Е, определено му привлече вниманието. Макар че трябваше да признае, че той се бе държал особено грижовно с нея. Спомни си, че докато чакаше своя ред за показания, се бе отдръпнала встрани, за да не притеснява другите с миризмата си. Изведнъж видя, че Иносенсио се приближава, и се паникьоса. Последното, което искаше, бе да я подуши. Иносенсио носеше в ръка кашмирен панталон, който бе извадил от багажника на колата. Тъкмо го бе взел от химическо чистене и любезно го предложи на Лупита, за да се преобуе. И не само това, бе й дал носната си Лупита обичаше да глади кърпичка, за да си избърше сълзите. Тя никога нямаше да забрави този жест на внимание. Никога. Но точно в този миг предпочиташе да не мисли за това, защото вече не можеше да сдържа бурята от емоции, която я владееше от сутринта. Бе толкова изтощена, че имаше нужда да глади. Трескаво се избърса, облече си нощницата и изтича да включи ютията.
Гладенето успокояваше мислите й, връщаше й здравия разум, сякаш премахването на гънки бе нейният начин да подреди света, да наложи волята си. За нея гладенето бе вид унищожение, чрез което гънката умираше, за да отстъпи място на реда – нещо, което този ден желаеше повече от всякога. Нуждаеше се да напълни очите си с белота, с чистота, с неопетненост и така да докаже, че всичко е под контрол, че няма неизвестни неща, че на ъгъла на улица „Алдама“ и общината, точно срещу парка „Куитлауак“, няма кървави следи.

Коментари: 0

За да коментираш, е необходимо да влезеш в профила си. Ако все още нямаш такъв, използвай линка "Регистрация" по-долу.