Методи Лицев, или Мето, както го наричат приятелите му, е избрал всеки ден да играе отдавна изгубила значението си роля в живота не само на децата, но и на възрастните. Професията клоун, също както професията учител, лекар или всички онези, създадени, за да лекуват, възпитават и одухотворяват поколенията, има сложната задача да те накара да се смееш от сърце.
А Мето го може, защото освен с чувството си за хумор, с което е премного надарен, притежава нещо много важно за един артист - да те изслушва и разбира, и някак без да усетиш, да намери точната формула, която да те извади от скуката.
Отидохме му на гости в Детски развлекателен комплекс Патиланци, където понястоящем работи, и дълго си говорихме за изкуството да забавляваш другите. А как и откъде е започнало всичко, как преминава един такъв работен ден, чети в интервюто:
V. S. Как се случи така, че стана клоун?
М. Л. Aми преди да ме назначат на работа вече бях се занимавал с подобно нещо, с „клоунада” (така обичам да наричат това изкуство), първите стъпки ги научих и добих като практика в частен театър Жар, където съм имал участия. Иначе преди това съм завършил Актьорско майсторство за драматичен театър в ТК „Любен Гройс” в класа на Цветана Манева, която безкрайно обичам и ценя, и й благодаря много повече, отколкото бих могъл въобще да й изкажа.
V. S. Трябваше ли да правиш някакви клоунски номера на кастинга?
М. Л. Ами не, мен ме взеха наготово, заради предишния ми опит, а иначе бате Енчо ни е инспектирал, влизайки по време, когато сме били водещи, за да добие някаква представа как се справяме - той ни е художествен директор. Това е, когато водим рождени дни – понякога имаме и представителната функция, в която караме рожденика да се чувства специален, както и гостите му.
V. S. По-различно ли е от театралната роля?
М. Л. Да, в известна степен - театралната роля изисква много повече мярка, докато в клоунадата външността и преекспонираните крайности са смешни, но по-категорични. В клoунадата актьорът доброволно се прави на по-глупав и на неумеещ, но в същото време показва, че всеки може да греши - и това е по-откровено от строго драматичните роли, където преструвката може да се пропука.
V. S. Значи ли това, че е по-лесно?
М. Л. Не бих казал, това е изкуство, което в своята си предистория е доста уважавано - клоунът трябва да припознава детето във възрастния човек, да го преоткрива, да не говорим, че децата са сложна публика до толкова, че или внимават, или не.
Още се уча, но сложното е точно в простотата на изказа. Клоунадата е много близка до пантомимата - там не е важно какво се казва, а какво се показва с грима и движението, но пък и само на грим и движение не бива да се разчита. То е само, за да приковава вниманието - оттам насетне идва по-сложното. Уви, клоунадата лесно може да се подценява в шутовщина.
V. S. Шутът е бил една от най-важните фигури в Ренесанса, защо сега е толкова лоша дума, не знам?!
М. Л. Да, той с лекота е казвал истината на властта под форма, която може да се нарече комай – сатира. Изобличавал е грешките сред цялата помпозност на фона на скуката.
V. S. А родителите, случвало ли ти се е да играеш за тях?
М. Л. Случва се, особено ако децата са под 3 години, тогава цялото отношение минава и през родителите, и всичко трябва да е преводимо, това не е лесна задача.
V. S. А как протича едно парти, имате ли си сценарий или всичко е в ръцете на артиста-клоун?
М. Л. Да, имаме схема, която може да лавира, едни деца са по-буйни и предпочитат игрите и движенията, други, за жалост, са все по-статични и улегнали и предпочитат по-уседнали варианти на забавления.
V. S. Това ли е ключът към успешния клоун, да те извади от скуката?!
М. Л. Децата са доста различни и колкото са информирани, толкова са изнервени - но не бих ги слагал под общ знаменател. Може би децата, които са ни гостували от провинцията, имат повече любопитство и са по-захласнати от забавленията и атракциите, които им предлагаме.
V. S. Мислиш ли, че вече познаваш добре детската психика, четеш ли книги за детското поведение, нещо специфично?
М. Л. Бих прочел наистина, но специално за това не съм. Засега съм практик (усмихва се). Стана ми интересно едно заглавие само, мисля, че беше „Как да възпитаваме децата без викове и крясъци" ...или нещо от сорта. Сред днешните деца виждам все повече агресия, за жалост. Не знам дали това е поради безсилие от страна на техните родители, или поради стрес, но това си е моя лична мисия - да не го насърчавам в никакъв случай.
V. S. Мисия казваш, отдава ли ти се да носиш радост на децата и мислиш ли, че това е твоето призвание?
М. Л. Tази мисия се задейства само в случаите, когато от „забавлятори” трябва да се превърнем и във възпитатели, уви, не и в терминатори.
V. S. Много хора си представят клоуна в класическата му визия с червения нос и широките гащи, това да не би да е отживелица?
М. Л. Има много вариации - наистина това е класическата. Аз в случая се гримирам по лицето и бузите с най различни рисунки. Друг път си правя маска, имам странна шапка, шарен гащеризон с големи джобове, в които често имам изненади.
V. S. Бонбони?
М. Л. По-скоро балони, имаме насърчителни награди, които действат като стимул.
V. S. Това звучи като рай за стресирани и нещастни градски обитатели, не правите ли такива неща и за възрастни?
М. Л. Наистина е странно защото покрай децата често виждам поизтрещели родители от градския стрес, които изземват функциите на децата си. И сякаш, ползващи ги като алиби, възрастните често се вайкат, че няма атракциони и за тях.
V. S. Как ти се струват децата днес, щастливи ли са?
М. л. За щастливи не знам наистина. Ще ми се да е така! По-скоро са по-доволни и подсигурени, обути, облечени, но щастливи - това си идва от семейството сякаш, не от нас. Ние сме по-скоро искрата, катализатор някакъв, малко са децата, които намират радост в малкото, но иначе всички са много любопитни?
V. S. Сигурно те изучават до основи?
М. Л. Кои – родителите или децата? Защото родителите също са любопитни, те само са приспали детското в тях, но то си е заложени и понякога избухва. Иначе някои деца все пак се стряскат от нашата различност и плачат дори, тогава се дегримираме и си ставаме просто батковци с много плавни и безопасни движения.
V. S. Имате гардероб или сами си набавяте дрехите?
М. Л. Имаме доста дрехи и съответно амплоата - цяяяяяял гардероб.
V. S. Кой ти е най-странният костюм?
М. Л. Един дух, върху когото се е качила вещица, а всъщност клоунът е един, той се надува с въздух, но образите са два. Това му е интересното.
V. S. A случвало ли ви се е да сте по двама, трима в костюм например?
М. Л. Ами да! Едно магаре, което съм обличал и чиято задница съм бил. Това е един вид симбиоза между двама клоуни в името на магарешкия инат да се получи общ образ. Но да не се бърка с онова животно с двете магарета от приказката „Доктор Ох Боли”. Често се налага да ни шият костюмите, защото децата ни третират като катерушки.
Има нещо, което децата харесват - обичат фокусите… Но също така обичат и да ги разгадават. Не вярват в магии и чудеса току-така - искат всичко да знаят как става.
V. S. Сигурно не ви е лесно да сте вътре?
М. Л. Не е лесно! И аз бетер децата сигурно бих се разхленчил сега, но това си е работа, ососбено сега - лятото - като в плюшени рицарски доспехи сме. И жегата си е значителна, а ако сме и в тези костюми, заедно с онези плюшени глави, които не съвпадат с нашите, тогава усещането все повече се доближава до плюшен сакфандър в слънчевия ад. Много топло с нулева вентилация. И така топлината на децата не винаги е метафорична, когато ни се скупчат за снимка.(усмихва се).
V. S. Колко продължава работният ти ден?
М. Л. Най-малко 6 ч, най-много - 11 часа на ден. Събота и неделя са ни най-работни като дни, тъй като са и най-почивни за родителите.
V. S. Спомняш ли си за песента на Васил Найденов... Чувстваш ли се изчерпан след всеки „спектакъл”?
М. Л. Да, случва се, ала това е мой много верен показател за собствената ми всеотдайност – горна мярка, за която всъщност няма, и това е хубавото. Но понякога човек може да се загуби в тази всеотдайност, важното е това изгубване да се увенчае, ако не със създаване, то поне със съзнаване кой съм аз без маската. Така че празнотата я считам дори като необходимост, предшестваща нещо ново – като събуден феникс от нищото.
V. S. Коя ти е любимата приказка?
М. Л. „Приказка без край” - тя е вечна!
V. S. А твоят детски герой-символ?!
М. Л. Май не е един. Сещам се за Бастиян, пак от „Приказка без край”, и за Алфонс Треперибузков от едноимента книга - нещо като антигерой, понеже беше един много забавен неудачник, на когото все се случват някакви неуредици. Помня, че при най-малък повод се изчервяваше, от което още повече се изчервяваше - нещо, което аз лично така и не овладях. Явно срамът е все още вид дарба, която не подлежи на обучение, но за супер геройската амбиция има далеч повече практически примери и литература по въпроса. Уви, често се набляга повече на силата, красотата и хитростта, отколкото на това да се разбира слабият, глупавият и неумелият…
More from View Sofia
Тайните на... бижутера Нева Балникова
Нева Балникова е име, което притежава същата артистичност като заниманието на притежателката си. Авторските...
Тайните на... балетиста Ясен Вълчанов
Когато 30 години си неотлъчно на сцената, навярно животът ти се превръща в красив спектакъл. Но играеш...
Жена на всички времена: Цветана Манева на 75
V. S.: Ти кога се научи да вярваш в себе си? Ц. М.: Е не мога да кажа точно ден и час. Така съм научена от родителите си, да съм решителна, да вярвам в себе си и да се опитвам да се справям.
