Силвето е един от най-позитивните, слънчеви и лъчезарни хора, които напоследък сме срещали. Момичето с много лунички, от които всяка една те поздравява, когато тя се усмихне.

Разходката ни с нея из спомените и мечтите от детството й до днешна дата усмихна и нас, успокои ни, вкара ни конска доза положителен заряд и ни накара да видим деня, въздуха, криещото се зад облаците Слънце и живота с по-свеж и по-оптимистичен поглед.

Младата и талантлива актриса от театър „София” Силвия Петкова, която завършва актьорско майсторство за драматичен театър в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ в класа на проф. Здравко Митков през 2010 г., има зад гърба си вече роли в постановките „Анна Каренина”, „Антигона”, „За мишките и хората”, "Пипи дългото Чорапче", както и във филмите „Лов на дребни хищници“ на режисьора Цветодар Марков, „Радостта и страданието на тялото" на гръцкия режисьор Андреас Пантзис, "Нашите малки различия" на френската режисьорка Силви – Мишел Кейси, и в бг-сериалите „Революция Z” и „Под прикритие”.

Днес, обаче, няма да си говорим с нея за театър или кино. Днес ще опитаме да надникнем във вълшебното съндъче на спомените й от детството. И да повървим заедно по пътечката на живота й в родната София, да подушим чара на любимите й места и да се потопим в неините реалност, планове и мечти. Започваме отзад напред!

От няколко години Силвето е безвъзвратно влюбена в съпруга си, режисьора Зоран Петровски, също възпитаник на НАТФИЗ, макар и дошъл от Македония, за да учи ветеринарство. Магнетичната им любов пламва в култов Софийски бар и през декември миналата година дава своя логичен резултат – първа рожба, син на име Сива. Тримата живеят почти като в приказка в кокетна кооперация в столичния „Лозенец”, в двора на която Зоран сторва чудо.

„Преди година реши, че трябва да имаме приказка наяве. Просто изкопа една дупка и сътвори тази красота! Направи мини-море или езерце, не знам. Имаме си 7 златни рибки и е много зарибяващо да ги наблюдаваш, хипнотизиращо, дори. Те оцеляха през цялата зима на -20 градуса, от който факт сме мега изненадани и радостни! Дори водата замръзна, но те оцеляха. Всичките си имат имена – Гигантина, Франческа, Панчо, Кали, Максим,… Комшиите се кефят много и са изумени от факта, че в центъра на София може да има такова нещо.”

В тяхното домашно езерце Силвето, с преливащи от щастие очи и напевен тон споделя, че всичко е много, много добре! Защото вече са трима и им е супер. А на въпроса дали и тя се чувства като златна рибка вкъщи, скромно и със замечтан поглед отговори, че по-скоро мъжът й е златната рибка в семейството им. „Той е прекрасен! А малкият човек в къщата ни е страхотен! Сива расте, много е спокоен, изглежда мъдър, радва ни, и е страхотна смесица между двама ни! Името му Зоран го измисли, няма нищо сиво в него и е далеч от сив балкански субект. То присъства във всички култури и религии, под формата на божество, и означава Шива. В самото име има много заряд и се надяваме да стане голям човек от него! Ще видим! Тепърва предстои да разберем. Предполагам, че като порасне малко много ще се забавлява с езерцето и рибките, защото той сега все още не знае, че има ръце…

Голям кеф е! Някак, като сме си го искали и чакали с нетърпение, с голяма лекота минаваме през периодите и се справяме с предизвикателствата на родителството, много си помагаме. Чакаме с нетърпение Слънцето и пролетта, за да тръгнем да обикаляме насам-натам, че много се застояхме покрай бременността ми. А и двамата със Зоран сме големи пътешественици! Не знам къде точно ще отидем, но има толкова много места, които искам да му покажа – планини, язовири,…”

Силвето разкрива с гордост, че в двора на кооперацията им си садят домати, магданоз. Защото искат да са възможно най-близо до природата. Защото искат да им е уютно, красиво и шарено. „Аз съм шарен човек и обичам да ми е цветно! Обичам да усещам, че съм свързана с природата и съм част от нея, а не най-големия й враг. И в тази връзка много се ядосвам, че хората ходят със забити глави в земята и не гледат, не виждат небето! И не е точно дразнение, по-скоро е тъжно и съжалявам тези, които не намират смисъл да вдигнат погледа си и да кажат „Ей, тук е красиво, въпреки сивотата!”. Защото когато всеки си даде сметка, че от нас зависи реалността, в която ще живеем, нещата ще потръгнат. Може би е въпрос на време. Като гледам идните поколения, сегашните тийнейджъри, виждам колко по-различни са. Те са изключителни! Те са готини, умни, бунтари, може би защото не са живели в периода, в който започнаха да се сипят празни обещания, не разбират това време, за тях то е даденост от миналото. И това ме кефи. Обнадеждена съм, че предстоят хубави дни”.

Вече тръгнали от семейното им гнезденце със Зоран обратно по житейския й път, я питаме кое от не/променящите се неща в днешно време я „дразни”. Тя на мига, с ококорени очи и почти като вулкан експлодира, че неправилните ударения я побъркват. „На прима виста ми идва на ум нощта на Оскарите, когато водещите на предаването непрекъснато слагаха ударението грешно на буквата „а”. И понеже съм в среда, в която всички сме научени да говорим правилно, съм си създала моя, паралелна реалност, в която има едни културни и добре възпитани хора. Обаче тя е малко заблуждаващо за общото ниво в България.

Колите, като цяло, са другото неприятно нещо. Те променят цялата действителност във всички квартали. Съседите тук направо се бият за паркоместа. А иначе тази улица си я спомням от дете и ми е любима не само заради павенцата на Крум Попов. Но като си затворя очите за колите и изключа шума им, си е същата.

Ценностната система покрай чалгата е много променена и това също много ме дразни. Ядосвам се, че не пазим нещата, които имаме! Не се грижим за това да стават по-красиви. Само седим, плюем, чупим и – нищо! Мрънкане и мрънкачи навсякъде.

Логично сега, откакто съм родител, започнах да виждам неща, които допреди не са ми правили впечатление. Като ходя с количката по тротоарите и улиците… Всъщност – аз изобщо не мога да мина с нея по тях – дупки, неравности, спрели коли! Камо ли през подлез, в който изобщо не мога да сляза, тъй като релсите по стълбите са сложени по най-идиотския начин и обикновено не пасват на колелата на количката. Не могат ли да ги направят стандартни?

Веднъж на Орлов мост се чудех 45 минути как да пресека – ремонтират тротоари, асансьорите не работят, гумите на количката не си пасват с релсите… А аз, току-що родила, оперирана, и ми е казано да не вдигам нищо друго, освен бебето, трябваше сама да я смъкна надолу по стълбите и после пак сама да я кача. И никой не се сеща да попита, дори, дали имам нужда от помощ…”

Вървим по неизползваните по предназначение в момента трамвайни линии на бул. „Арсеналски” към спортен комплекс „Спартак”, където Силвето е тренирала дълги години плуване. Нещо между релсите проблесна и тя мимоходом, без да спира, го удостои с 3-секундно внимание. Видя, че забелязахме, разсмя се, и с гордост и 24-каратова усмивка, заяви: „Аз съм нещотърсач, като Пипи дългото чорапче! Винаги намирам някакви интересни неща и разкривам знаци във всичко, което видя по улиците. Наскоро на пътя ми попадна карта с Асо купа и сега чакам да разбера защо сме се срещнали.

Ако в мозъците си не направим така, че да е шарено и хубаво, каквито и управници да дойдат, няма да успеят да направят каквото и да е вместо нас. От политика не се вълнувам, не съм наясно какво се случва, новини не гледам, когато има избори, в самия ден решавам дали и за кого да гласувам… Както споменах – аз съм си в един мой свят, в езерцето с рибките.

Е, да, когато държавата ме застигне и съм принудена да се занимавам с някакви бюрократщини, да речем, тогава си давам сметка и си казвам „О, не! Къде живеем!?!”

„Значи си Пипи с розови очила?! ”, установяваме ние. „Ами, да, старая се да бъда. Но някак действителността постоянно ме дърпа назад. Примерно, за да се занимаваш с изкуство, трябва да си егати гъзара! Това е… тотален лукс! Едно ходене в аптеката ми струва колкото заплатата от театъра. А до аптека ми се налага да отида поне 5 пъти в месеца… отвратително!”

Питаме я каква ще стане, като порасне голяма. И тя, смеейки се, отговаря „Космонавт! А, де, изненадвате ме с този въпрос! Ще стана майка на много деца. Искам да имам поне 7 деца! Мечта ми е! И най-важното е, че първото не ме е отказало! Иначе мечтите ми по-скоро са се превърнали вече в цели и опитвам да намирам начини да ги изпълнявам. Не е както преди години, когато бях по-малка и мечтаех за някакви грандиозни и почти невъзможни неща. Засега най-близката цел, която ми се иска да достигна в обозримо бъдеще, е киното. Много ми се снима в кино! Съсредоточена съм в тази посока, искам да натрупам умения и се надявам, и мечтая, за куп бъдещи роли. Нямам конкретна амбиция в това отношение, играе ми се всичко. По-скоро ролята сама ще дойде при мен и ще ме намери, когато съм готова за нея. Мога да кажа, че една от детските ми мечти беше да стана актриса, но не знаех дали ще ме приемат във ВИТИЗ. Защото нямах връзки, нито пари и т.н. Все пак кандидатствах в още един университет, в който ме бяха приела с философия. И ако не ме бяха приели във ВИТИЗ, сега щях да съм един дървен философ, най-вероятно!

Стигаме до стария квартал на Силвето. Промушваме се по малките улички на „Иван Вазов” и очите й засияват. Една блажена и в същото време леко носталгична усмивка променя облика на лицето й.

„Ох… Само като се сетя… Страшни хулигани бяхме! Вършеехме навсякъде из целия квартал и строяхме къщи по дърветата. Бяхме разделени на различни банди – пикльовци на по 10-12 години, и едната банда отиваше и чупеше по-хубавата къща на противниковия лагер. Имахме войни, преследвания, боища дори…

А пък на стадион „Раковски” се събирахме една тумба от 40 деца, повечето от които момчета, и той ни се струваше тогава огромен! Абе и аз си бях хулиганка, като цяло, мотаех се с момчетата. Постоянно строяхме някакви неща - беседки, правехме си дивани и маси от храсти и клони, страшно много неща ни раждаха главите. И накрая „другата” банда идваше да ни ги развали. Но бяхме много весели, задружни, някак свободни. Там, разбира се, всеки е запалил първата цигара, изпил е първата бира, паднал си е по някого,… Беше много забавно!

Най-хубавото е, че с голяма част от компанията и до ден днешен сме запазили приятелството си и продължаваме да се събираме. Някои от тях са доста успешни музиканти и техните участия са страхотен повод бригадата ни да се събира”.

В края на тази вълшебна за Силвето разходка, с която успяхме без да искаме да задействаме машината на времето за нея, се почувствахме една мъничка идея по-близо до нейния свят. Свят, изпълнен с усмивки, любов, неща за намиране, бебета, кино, храсти и какво ли още не! Светът на Пипи, погледнат през розови очила.

Благодарим ти, Силве, че ни допусна в него!

More from View Sofia

Стартират автокино и автоконцерт в София - PANDEMIC CAR CINEMA

Movies & TV преди 3 години

Специален гост и лице е актьорът и режисьор Ники Илиев

Да или Не: Латексовото мини и неоновият тренч на Мила?

All fashion преди 5 години

a little party never killed nobody...

Вечната Моника: Най-горещите и секси роли на Белучи!

Други преди 7 години

Латински извивки. Котешки изкусителен поглед, Непреодолим секси акцент...