Следва

Серина Уилямс с умилително послание към нероденото си бебе

Как Дизела достигна лимита за 109 часа! (Част 2)

Вчера надникнахме в света на Кирил Николов - един Европейски шампион в дисциплините ориентиране и планинско бягане...

Други преди 6 години

Вчера надникнахме в света на Кирил Николов - един Европейски шампион в дисциплините ориентиране и планинско бягане, който ни разказа за начина си на живот, пътешествията, страховете по пътя към успеха и новия филм "109 часа", посветен на рекорда, който той поставя в изминаването на туристическия маршрут от връх Ком до нос Емине.

Днес продължаваме разговора си с него, за да разберем още за силния дух и упоритостта, с която трябва да си въоръжен, за да следваш целите си.

V.S.: Кога си се чувствал най-слаб и безпомощен по време на състезание и какво си направил, за да станеш и продължиш напред?
К.Н.:  2015-а след първия опит „Ком – Емине” имах само два месеца почивка и трябваше да отида на състезание на най-голямото състезание по скай рънинг, събира всички състезатели и дава най-много точки. Тогава много ме болеше кръста, пих обезболяващи, но явно имах някакво нервно възпаление и лекарствата не ми помогнаха, та не завърших състезанието.

И тогава си казах „Абе аз дойдох тук уж да видя дали да се занимавам със скай рънинг, а то какво стана!” Изобщо не бях сигурен какво да правя и дали изобщо да продължавам в тази посока. Но, нещата се наредиха от само себе си.



V.S.: Доколко физически може да се изтощи човешкият организъм, имат ли предел силите, как влияе това чисто психологически?
К.Н.: Това е много цялостен процес и при всеки е различен. Но когато човек води спокоен начин на живот, тогава има по-малко тревожни мисли.

V.S.: Дефинирай „спокоен”!
К.Н.: Мога да кажа лично за себе си. Понеже сам движа нещата със спонсорите, маршрутите, състезанията, пътуванията, знам, че това зависи от мен и не мисля за още хиляди други глупости извън спорта. Най-натоварено ми е есента, когато се предоговарят всички тези подробности. И когато „такива” няма, годината ми може да се окаже обречена и да започна всичко отначало или да търся някаква друга „работа”. В такава ситуация и най-малкият претърпян провал ме кара да захвърля всичко още по-лесно. Е, само понякога! 

V.S.: Пък бил той и някакви си 11 км., на фона на 600, оставащи до финала!
К.Н.: Да. Но аз изобщо не съжалявам, че се отказах – и тогава, и сега. Явно е имало причина защо да стане така. И това направи историята още по-интересна, защото едната година не успявам, на другата поставям рекорд с много голяма разлика, на третата достигам повече от успешно целта си. Като кардиограма. Но не съм го направил с цел и умисъл, то просто така си стана. Даже мисля, че когато първия път се отказах в „Ком – Емине”, предизвика по-голям интерес, отколкото когато успях.



V.S.: Някога работил ли си на някаква работа с часови график „от – до”?
К.Н.: По-скоро помагах в един книговезки цех за производство на рекламни хартиени пликове, където работеше предишната ми приятелка. Не съм имал точно такава работа, но не мисля, или – по-скоро се надявам, че един ден, когато спра да тренирам, ще имам проблем с това да си намеря някаква работа.

V.S.: А притесняваш ли се, че когато, ако, това се случи, тялото ти ще се отпусне и ще окаже влияние на здравето и мисленето ти, дори?
К.Н.: Не мисля, че може да стане нещо такова, защото бягането е нещо, което човек може да практикува докато може да ходи. И затова много се радвам за спорта, който практикувам, и знам, че след като спра да се занимавам професионално, след това ще продължа да го правя за кеф, дори и по състезания, а защо не и да помагам на по-младите професионално.

V.S.: Какво ти взе и какво ти даде професионалния спорт за всичките тези години?
К.Н.: Мисля, че само ми е дал! И особено през последните няколко години, в които чисто организационно уреждах сам нещата, успях да се срещна и запозная с много нови хора, да завържа какви ли не контакти, което ме обогати адски много!



V.S.: Останали ли са ти приятели от детските години?
К.Н.: Е, не. Нямам. Защото бях едва в 9-и клас, когато тръгнах по състезания и непрекъснато пътувах. Иначе още от трети клас спортувам – плуване, футбол, лека атлетика, докато стигна до ориентирането.

V.S.: А как се ориентира към ориентирането?
К.Н.: Случайно.

V.S.: Ама ти продължаваш да казваш, че е „случайно”! А то явно не е!
К.Н.: Бях първа година в гимназията, тогава нищо не тренирах. Един от новите ми съученици спомена, че се занимава с ориентиране и аз отидох с него. Със сигурност съм го направил, защото е спорт, в който се бяга и е сред природата, а аз обичам и двете неща и тук те са слети в едно. Иначе, ако беше например борба – нищо лично, едва ли щях да се запаля. Имал съм късмета, че сме били заедно в един клас с него????

V.S.: Докато си на състезание успяваш ли да видиш природата, през която минаваш? Яд ли те е?
К.Н.: Не винаги, но не ме е яд. Аз съм я гледал, гледал… Но се получават куриозни ситуации. Веднъж бях на едно състезание в Италия и после гледах снимки оттам, за от които си казах „А, ама аз и оттам ли съм минал?!”…
Специално за „Ком – Емине” са ме питали дали съм се насладил на маршрута. Да, виждам всичко, аз съм в „него”. И не е спринтово състезание, в което да си фокусиран само над терена под краката си. Е, не съм се спирал да гледам цветята и да слушам птичките! Имам си мой начин да се наслаждавам на тези моменти.

V.S.: А като си ходил си къде ли не и си виждал какви ли не красиви гледки, кое беше мястото, което те плени от пръв поглед?
К.Н.: Много са местата и да се съпоставят е трудно, а и безсмислено. Но мога да кажа откъде останах най-изненадан. Преди 10-ина години приятел ме помоли да му помогна за нещо, не помня какво точно, свързано с ориентирането в Белоградчик. Дотогава никога не бях ходил там, само снимки бях гледал. Но те са едно, на живо е друго. Беше извън сезона. Когато отидохме вече беше тъмно и нищо не се виждаше. Бяхме в един хотел, който не случайно се казва „Панорама” – разположен е на много ключово и интересно място. И когато станах сутринта и погледнах през прозореца, не можах да повярвам какво виждам! Казах си „Леле, ние в България ли сме!?!”. Не бях очаквал в България да има толкова красиво място!



С планините е по-различно, защото малко или много има места, по които си приличат – поляни, гори, хълмове, независимо дали е Витоша, Рила или Пирин. Но това е място, което е коренно различно и оттогава това е едно от любимите ми. Даже скоро пак бях там и направих една пейзажна снимка, която пуснах във ФБ, и след това ме засичат разни познати с въпроса „Ама ти не си ли в Щатите?”. А те – ей ги къде са – на 200 км. на север от София, да идат да се разходят, да видят. Не им трябват Щатите и Големият каньон.

Жалко е, че хората в България не знаят, че има такива прекрасни места. Има хора, които са или живеят отдавна в София, и никога не са се качвали на Витоша. Жалко, че не успяхме да класираме Белоградчишките в списъка с новите чудеса на Света, но може би другият път.



V.S.: Кои са нещата, които много обичаш да хапваш и пийваш, но не бива?
К.Н.: Кола! Много обичам! И я пия, нищо, че не трябва. Но, виж, с яденето внимавам. Много рядко си позволявам да ям „вредни” неща, като например чипс. Той даже не ми харесва, но… Дори не си спомням кога за последно съм ял. Или някаква друга гадна храна, като McDonald’s, вафли и всякакви подобни. Много рядко имам нужда от шоколад. Ако ми се допие или дояде нещо от изброените, го консумирам, не го замествам, но хубавото е, че ми се случва много рядко – два-три пъти в годината, което не е болка за умиране и няма да навреди на състоянието ми. Всички си мислят, че като съм професионален атлет, имам невероятно строг режим на хранене. Не е така! По-скоро това си го причиняват тези, които тренират за кеф, защото са маниаци на тема храна, екипировка, външен вид. А спортистите сме фокусирани върху съвсем други „проблеми” и храната е просто средство за справяне с километрите.
На този тур „Ком – Емине” имаше различни и по много неща. Организаторите се бяха презастраховали и се бяха справили страхотно и от тази гледна точка. Защото се е случвало понякога да има храна, която не обичам, да речем. Иначе не бих казал, че има някакви супер строги диети и все още мога да си позволя да хапвам и пия това-онова.



V.S.: Извън спортната екипировка на Дизела, какво не знаем за Човека Кирил?!
К.Н.: Не мисля, че има нещо кой знае колко интересно. Опитвам да пиша книгата си в момента. Напредвам бавно, но сигурно. За съжаление заради всичките неща, с които се занимавам, ми остава все по-малко свободно време, в което да започна да правя нещо ново, което досега не съм правил. Това не е много хубаво и ще видя как да го оправя за в бъдеще и дали ще мога. Може би като спра да тренирам…

V.S.: А какъв ще станеш, когато пораснеш?
К.Н.: Няма да пораствам! Това е много труден въпрос. Нещата много се променят и някак се подреждат от само себе си, затова и спрях да планувам. Каквото е писано, ще се случи. Преди, като тренирах само ориентиране, се чудех какво ще правя, като спра. Мислех си да ходя в Скандинавските държави, където ориентирането е много популярно, да стана треньор на клубно ниво и да мога с добрите пари, които се изкарват, да живея прилично. В България подобно нещо не съществува.

Но се хванах с проекта за 5-те върха и той придоби доста популярност. Хората много му се изкефиха, медиите му обърнаха голямо внимание, чак не можах да повярвам от какви неща се впечатлиха! А пък когато е нещо много по-смислено и по-спортно – нищо. Тогава дойде първият тур „Ком – Емине”, после обиколката на Витоша… Съответно това ме срещна с други хора, заради които започнах да гледам в нови и различни посоки, така че има пространство, накъдето да се ходи.

V.S.: Опиши се с няколко думи!
К.Н.: Със сигурност мога да кажа, че съм супер любопитен! Качеството, което много ценя в себе си е, че искам постоянно да се развивам, независимо от посоката. Да научавам нещо ново, което да ме обогатява. Аз съм човек, който, когато се запознае с някого, ще му зададе куп глупави въпроси, свързани с него и работата му. Обикновено съм по детски откровен и директен и не искам никого да обидя или засегна, просто съм любознателен. Ако сега имах време и можех да остана в редакцията ви, със сигурност щях да ви залея с въпроси!

V.S.: Добре си ни дошъл отново!

П.п.: Според „скромното” наблюдение на Кирил, под формата на мнение: „Когато Ком –Емине, който не е труден маршрут, се създава, е направен така, че да се може мине за около 20 дни и на всеки 30 км. да има хижа или заслон. През последните няколко години маршрута търпи ренесанс, интереса се засилва, много хора пак тръгват по него, пътеките са пооправени, някои от работещите хижи – възобновени, стегнати се много от заслоните, маркировката – и зимна, и лятна, е подобрена. Най-неприятна и неинтересна е частта от Риш до морето. Там минаваш през едни села, ходиш по едни асфалти,… Цялата останала част, освен в Централен Балкан, където е доста трудно, но не невъзможно – щом оттам минава маршрута, е супер!

Маршрута, за който не го е минавал и ще му е за първи път, ако реши да не се натоварва, може да се мине на части – тази година – една, догодина – друга част, и така – до края. Например, може да се пробва в участъка Петрохан – Лакатник. Това е много приятна, около 30-километрова отсечка, в по-голямата си част – спускане.”

More from View Sofia

More Други