Следва

Да или Не? Моника Белучи по пеньоар на лалета

Новите българи: Кристин Милнер

Кристин Милнер е невероятно фина, женствена, ерудирана и безкрайно чаровна дама, с която човек може да разговаря по много теми...

Други преди 6 години

Кристин Милнер е фина, женствена, ерудирана и безкрайно чаровна дама. С нея човек може да разговаря по много теми. Тя го прави на чудесен български, с не по-малко български хумор. И с едно симпатично заваляне на буквата „р” в изказа, което носи допълнително вълшебство из въздуха.

Кристин е от град Лийдс, графство Западен Йоркшир, на около 300 км. от Лондон. Там завършва University of Leeds с немска и руска филология, допълнително учи и български в местния факултет. И, не, няма палав йоркширски териер в просторния си артистичен дом на ул. "Раковски". А наистина златен и възпитан редрийвър на име Зара. Както и една топка пух с дълги уши, наречена Флъфи.

Накратко: дамата от днешната ни среща е избрала за свой втори роден дом София и вече четвърт век живее в него. И не просто живее, а твори – цели три нови българчета с полу графско потекло – Джонатан, Томас и Кейти. И създава – цели три бизнеса, които носи на крехките си плещи. Благодарение на Кристин съществуват англоезичните издания, запознаващи чужденците със София и България: Първата й рожба, на която е начело цели 13 години - вестник „The Sofia Echo” (което вече е издание на Economedia), “Sofia the insider's guide" и “Sofia in your pocket” . Днес тя е маркетингов директор в офиса на българските велосипеди “DRAG”  и, не на последно място, управител на седмичния фестивал на разнообразните ресторанти с качествена храна в София “Sofia restaurant week”  (между другото пролетното му издание е в разгара си и ще продължи до 13-и май, събота).


Със синовете си Джонатан и Томас
 

Заедно с дъщеря си Кейти

Кристин, освен изящна в първичността и откровеността си, е човек, здраво стъпил върху земята. Тя е прагматична, семпла в желанията си и напълно наясно с плановете си. И в същото време  - още толкова жадна за знания и новости, чувствена и любвеобилна, колкото и когато за пръв път стъпила в България през далечната 1991-а. За нея спокойно можем да кажем, че е един от новите българи. При това – достоен!

V.S.: Кристин, какво ви направи впечатление в България и българите, когато дойдохте тук?
К. М.: Е, аз за постоянно съм тук от 1992-ра година и вече, дори и да е имало някаква фрапантна разлика, съм я забравила. Било е съвсем в началото. Но тогава хората бяха различни. Харесваше ми. Дойдох година преди това на летен семинар по Българистика за месец в Студентски град. Много ми допадна и всъщност затова се върнах - с идеята да прекарам известно време в България. Защото хората бяха непринудени, много приятелски настроени и приветливи, всеки се интересуваше от комуникацията с другия, винаги бяха готови за купон, да те поканят на гости или да излезем някъде.

V.S.: А как решихте да учите български език?
К.М.: Дали е станало случайно? И да, и не. Българският език, заедно с още няколко европейски, се предлагаше като допълнителен предмет във факултета на университета. И когато започнах да го уча, ми хареса, стана ми интересен, макар и да нямаше много учебни пособия, с които да работим по него – имаше само два речника в библиотеката и се редувахме кой да ги ползва! Понеже вече бях учила руски, българският не ми се стори труден, дори по-скоро лесен в сравнение с руския. Но за повечето англоговорящи славянските езици са трудни, дори самата азбука е някаква бариера.

V.S.: Срещнахте ли в началото наши думи, които са ви звучали странно, смешно дори?
К.М.: Не мисля. Аз учих български 2 години, преди да дойда. Тогава учехме определени творби, в които езикът беше по-различен, по-архаичен. Четяхме например, „Старопланински легенди” на Йовков, „Диви разкази” на Хайтов, в които се използват много турцизми, които хората вече не ползват в речника си, но това бяха думите, които знаех. Когато дойдох тук, в общежитието в Студентски град ме срещна един човек и ме попита „Как си?”. И  аз, със самочувствието, че знам български, отворих уста и казах „Аз…”, и дотам. Спрях, блокирах. Оказа се, че не мога да говоря езика, само да го чета. Обикновено е точно обратното…

V.S.: Децата ви раздвоени ли са между вашето английско потекло и тяхното родно място - например в спорта, в музиката?
К.М.: Не. Родени и израснали тук, и тримата се чувстват българи. Ходили сме на футболен мач между България и Англия, но по-скоро се смеем на такива неща, не сме толкова запалени. Е, ако Анди Мъри играе срещу Григор Димитров, аз ще съм за Анди, това е ясно. Но те най-вероятно ще са или за Григор, или за хубавата игра като цяло.

Определено се чувстват повече българи. Големият ми син Джонатан учи в Шотландия, но въпреки че има английско гражданство, се представя като българин, не като англичанин. Тук определено им харесва повече.

V.S.: А на вас къде ви харесва повече?
К.М.: Сигурно тук, щом тук живея. Въпреки че съм забравила как да живея в Англия. Там вече нямам приятели, с които да се виждам толкова често. Тук е нашият живот.

V.S.: Как човек като вас – от друга държава, стига дотам, докъдето е стигнал в новата си родина? Трудно ли беше, в какви препятствия се спънахте, какви „шамари” ви удари местната бюрокрация?
К.М.: Може би наистина зависи кой си, откъде си, как възприемаш нещата, дали предварително мислиш колко ще е трудно и тежко, как нищо няма да ти потръгне… Въпрос на настройка и гледна точка. За мен не беше трудно, дори ми е било много по-лесно, отколкото на много други хора в моето положение. Може би в Англия по-трудно щях да развия подобен бизнес, пък и нямах такива планове за живота си.

Аз чувството, че заради произхода си имам предимства. И ми се струва, че хората тук ме приемат по-добре дори и от други българи, без да искам това да звучи обидно или надменно! Отнасят се с мен по друг начин, това ми е отваряло някакви врати. Може би понякога е било, защото не съм разбирала какво точно да правя. Или пък са мислели, че съм свикнала на друг стандарт. Но винаги са искали да ми помогнат. Е, сега, след като го казах, това най-вероятно ще ми затварят врати. (смее се)

Наистина - никога с никаква бюрокрация не съм се сблъсквала, заклевам се! Винаги съм работила с явно добри фирми, които са ми помагали организационно, и съм се учудвала на сблъсъка на другите с бюрокрацията и администрацията. Така че нещата, които се случиха тук, са…, не знам – съдба ли, късмет ли… Но не са били случайни – едно нещо е водело до друго, без определен план. Може би единственото, което много точно съм искала и изпълнявала стриктно, е “Sofia restaurant week”. Но наистина отчитам, че съм имала късмет!

V.S.: Кои са чертите от характера и манталитета на българите, които не харесвате?
К.М.: Не харесвам като цяло черногледството и мрънкането, граничещи със самосъжаление. Не говоря за хора, които наистина са много зле. Но има такива, които нямат никакви проблеми – нито здравословни, нито финансови, но не спират да мрънкат и да се оплакват. Ама какви са проблемите им, не разбирам!? И това непрестанно вглеждане в другия, и погрешното впечатление, че животът на хората в чужбина е по-лесен и всичко им е наред. Не го разбирам и ме дразни! Наистина съм говорила с хора, дори и непознати, които са казвали: „Ей, те там в чужбина, колко са добре, как всичко им е уредено, нямат никакви проблеми". Та това е смешно! И в Англия има много бедни хора, спящи на улицата, също и такива, които не могат да изхранят децата си! Просто не разбирам...

Има много неща, заради които хората могат да бъдат щастливи, но сякаш са програмирани да са песимисти. А това, естествено, им пречи, защото ако само така разсъждаваш и си пълен с черни мисли, ти излъчваш песимизъм и нищо добро няма да привлечеш към себе си. Съжалявам, ако някой се засяга, но това виждам!
Иначе много харесвам спонтанността на българите. И че въпреки всичко не са загубили желанието да помагат и да бъдат приятели, поне в моето обкръжение - имам приятели, на които и досега мога да разчитам. И смятам, че не е същото, като между хората в Англия. Не че англичаните са затворени и студени, както се говори, но определено има някаква разлика в този аспект.

Харесвам желанието и интереса на българите към други хора и култури. В англичаните липсва каквато и да била заинтересованост да разбират, познават и опознават нови хора, неща или чужда култура.

Спомням си, когато бях студент, три месеца бях в бившия Съветски Съюз, в Киев. Там, особено по това време, беше толкова странно, тооолкова фрапиращо различно от всичко, което до този момент ми се е случвало - беше преживяване незабравимо. И като се прибрах в Англия, някой ми каза „Разбрах, че си била в Киев. Как беше?”, и дори не изчака да чуе отговор. Разговорът продължи за това как някой е счупил крака си или нещо подобно. Там очакваният отговор е „Добре” или „Зле”, буквално. И след това моментално се минава на тяхната тема на разговор.

Това беше куртоазия, риторично зададен въпрос, същият, като „Как си?” – не искат да знаят какъв е отговорът, а и той е само един и автоматичен – „Добре!”, дори и да не е така. Само да не започнеш наистина да обясняваш как си и да си признаеш, че не си добре, защото става неудобно и по този начин задължаваш човека срещу теб да те пита защо не си добре, а това е неприемливо… Също, когато някой те настъпи и след това автоматично то се извини – това са автоматични, вродени в нас реакции. За такъв нулев интерес говоря. Всички там смятат, че Англия е центърът на света и другите места са създадени само за да ходят на почивки, на които трябва да има английска храна и да се говори на английски…

V.S.: Като родител на три деца какво ви прави впечатление у нас, на фона на английските порядки? 

К.М.: Нещата са много. Отиваме на плаж, на море, температурата на въздуха е 30-35 градуса. И българските родители викат на децата си „Излез от водата, ще изстинеш!”. Ей това никога не мога да го проумея, ама наистина! Много ми е странно. Ти си завел детето си там да се къпе, а стоиш на плажа и му крещиш. Защото българските родители крещят... И това е нещо, за което ще ме намразят – но – така е! Крещят! Изнервени! Страхотно изнервени! Крещенето към децата също не мога да го разбера. И това се случва точно на плажа, където се предполага, че си отишъл да си почиваш – стоят там и крещят на еди-кой си, че щял да изстине!
И другото, което никъде не съм виждала и не разбирам: преобличането на банския костюм – като излезе от водата, да се преоблече със сух бански, пак за да не настине. Как ще настинеш при 30-35 градуса?! Не знам. Случва ли се?След като си завел детето си на море да се къпе, го оставяш да прави това. Ако не ти е приятно, отиваш някъде другаде.

Да, казват, че трябвало да излязат, защото зъбките им почвали да тракат. Ами нищо, това е полезно! А аз как съм се къпала като дете в нашето море, че то е по-студено от тукашното - едва 17-18 градуса, и никой не ме е вадил от водата. Пък нищо ми няма! Едно дете само трябва да развие собственото си чувство, усещанията си за това дали му е студено или топло. И това е бил един от вечните спорове в семейството ни – някой да казва на детето, че му е топло или студено. Ама то само трябва да усети тези неща! Кога ще разбере, в коя възраст, към 45-ата си година, сигурно?!

Дъщеря ми, например, си казва дали й е студено или топло. Аз нищо не й налагам, дори и варианти не й предлагам често. Макар че е на 9 години, знам, че тя знае, защото сама усеща и си решава - облича се, както прецени, и не настива, ако продължаваме да говорим за обличането. Това важи и за трите ми деца.

И другото - за повишения тон и постоянните забележки. По този начин не оставяш детето си да се развива само и да взима собствени решения. Сещам се за тази зима: дете с шейна, заедно с баба си и майка си. То се спуска, пада, забавлява се. Обаче бабата му крещи, майка му крещи „Завий наляво! Завий надясно! Абе ти глупак ли си?”… Е, къде е удоволствието? И обиждат децата, което е по-лошото.

Не знам дали е масово или само на мен ми прави впечатление, но го чувам по улиците. Въпреки че тукашните ни български приятели не се държат така с децата си, не ги нагрубяват, не ги обиждат. Но отстрани дочуто и видяно, е грозно, извинявам се!

V.S.: А в поведението на нашите деца какво ви прави впечатление, за разлика от английските?
К.М.: За годините, в които съм тук, вече не мога да правя подобни сравнения, защото там нещата със сигурност са се променили. Тук има много готини млади, всякакви хора, които харесвам. Приятелите на синовете ми са много приятни, жизнени, креативни, с много идеи. И са им истински и добри приятели. Не знам дали е само от средата, в която са израснали.

В „Drag” също има много млади хора, които са амбициозни, макар и в българския тази дума да има и негативен характер. Аз я ползвам като позитив в момента. Като цяло харесвам младите хора, макар и с деца и тийнейджъри да нямам много контакти. Нямам къде да ги видя – живеем в центъра, не пътувам в градския транспорт, ходя пеша или ползвам такси… Не искам да казвам нищо повече, ако може... (смее се)

V.S.: Трябва някой път да използвате градския транспорт извън центъра.
К.М.: Къде да ходя?

V.S.: В някой краен квартал. На разходка. Ще е приключение!
К.М.: Като на екскурзия?! Шегувам се! Офисът ми е до НДК, от нас дотам са две спирки с тролей 9, или 20 минути пеша, което по-често правя. Но веднъж трябваше да отида до офиса на Drag в квартал "Сердика", който все пак не е от крайните, с автобус 72. И след преживяното се заклех, че повече няма да се кача в градския транспорт! 

Всъщност правя каквото ми е приятно и гледам да не излизам от зоната си на комфорт. Така съм изградила живота си. С всичко. И не виждам причина да си причинявам неудобства. Защото иначе не бих могла да живея тук. Условието и уговорката с мъжа ми - да живея тук, в България - е да живея така, както искам и ми е удобно. Ако не ми хареса да пазарувам в някой магазин, ако някой е бил неучтив с мен, просто повече не го посещавам. Не ми харесва в автобуса – повече не се качвам в него. Такива простички неща. Затова може би не срещам и проблеми - защото не правя неща, които предполагам, че биха довели до усложнения и ще бъдат неприятни за мен. Не се впускам в тях.

V.S.: При порасналите момичета и момчета какво виждате?
К.М.: Онова, което забелязвам масово от случайно дочутите разговори по улиците, е „Омръзна ми! Писна ми! Не мога повече! Не издържам!...” Всички ли така говорят или на мен така ми се струва, не знам. Но го забелязвам. Сигурно проблемът е в мен, че чувам тези, а не други думи. Като сигнали, излъчващи негативизъм.

Преди няколко години един човек, с когото се засякохме на курс на Норбеков (Мирзакарим Санакулович Норбеков, узбекски писател и активист за използване на алтернативна медицина за самовъзстановяване на човека, бел.авт.) ми каза във връзка с думите и интонацията, че трябва много да внимавам какво говоря. Като например „Адски красив!”, „Страхотно!” или „Страшно хубаво!”. А това всъщност са негативни думи, които се ползват за позитивни неща. По-добре е да не се употребяват, защото събират отрицателна енергия. След разговора с този човек наистина започна да ми прави впечатление как в България се използват тези думи. Май съм полудяла, а?! (смее се) Не искам да звуча критична!

V.S.: По-скоро думите ви са огледало за всички нас.
К.М.: Възможно е. Да, може би хората са станали по-затворени, малко по-странни, на фона на всички критични ситуации, случващи се по света.

V.S.: А как се срещнахте със съпруга ви?
К.М.: Към края на годината, която бях си определила като срок, в който да стоя в България, работех в офис на фирма на бул. „Витоша”, с която той тогава си сътрудничеше. Един ден звънна там, търсейки шефката ми, а аз бях сама в този момент. И като чу как говоря – не знам тогава как точно е звучал българският ми, започна да ме разпитва как се казвам, откъде съм, а на мен пък ми стана интересен. Запознахме се, започнахме да излизаме, събрахме се в един момент. И той ми каза, че няма да ходя никъде!

V.S.: С какво ви спечели? Какво направи, за да го харесате – нещо лудо, нещо глупаво?
К.М.: Тогава не ме спечели веднага, беше ми интересен. Минаха поне 3 месеца, в които упорито отказвах да излизам с него. В крайна сметка не помня какво направи, някаква магия сигурно. Харесах го! Той беше и е доста необичаен, спонтанен, човек с характер. Налага се като мнение, държи да се прави онова, което казва, което донякъде противоречи на „моите условия”. Но любовта очевидно е била много голяма.

V.S.: Имахте ли вашата "голяма българска сватба”?
К.М.: Не, имахме нашата "малка, английска сватба”. Не е било условие от моя страна това решение, но помня, че му обясних, че имам по-голямо семейство, което не мога да докарам тук, така че…

V.S.: А вашите родители как реагираха на това, че няма да живеете в Англия, че ще имат български зет?
К.М.: Съвсем нормално. Казаха ми, че съм голям човек и решението си е мое, че те са живели техния живот, аз ще си живея моя, и така. Те си имат типичните английски черти. По всяка вероятност са мислели различни неща от това, което са казали. Но те не могат да навлязат в моето пространство и да ми се месят. Каква е ползата от това? Някой някога променял ли е мнението си в резултат на това, че някой му се е намесил? Те просто направиха най-разумното – да кажат „Ок, прекрасно!”. Те са идвали тук много пъти. Баща ми почина, но майка ми идва всяка година около Коледа за 10 дни. И й харесва тук. На сестрите ми – също. Разхождаме се, обикаляме, на майка ми винаги й прави впечатление как се променя София от първите й посещения досега. На мен – също.

More from View Sofia

More Други