Следва

Може ли го или не Дейвид Бекъм?

Алек Алексиев на честотата на сърцето

Срещаме се ден след премиерата на документалния филм 88MHz, на който той е продуцент, а съпругата му – Яна Титова...

Други преди 6 години

Срещаме се ден след премиерата на документалния филм 88MHz, на който той е продуцент, а съпругата му – Яна Титова, създател и режисьор. Казва ми, че отдавна не е бил толкова развълнуван. „Щастлив и пречистен“, ако трябва да го цитирам. Истината е, че няма как да се чувстваш по друг начин, след като изглеждаш 88MHz, защото това е един от онези филми, които те хващат за гърлото и ти зашлевяват поне няколко емоционални шамара.

За силата да виждаш със сърцето, за възвисението на човешкия дух, за забравените истини на живота, за бунта и революцията, която тлее някъде, но все не успява да пламне – за всичко това говори актьорът Алек Алексиев.

А ето как видя върху лист Алек нашият графичен дизайнер Владо: 


 

V.S.: Разкажи ми за 88MHz?
А.А.: 88MHz разказва за незрящия радио журналист Йордан Георгиев, който вече 8 години води рубриката за култура по радио Алма Матер „Без маски“. Това обаче не е филм за един сляп човек. Това е филм за изключително възвисен, интелигентен и ерудиран човек, със страхотно дар слово. Бог му е взел нещо, но му е дал толкова много и той се възползва от това. Човек с дух, който се бори и който случва нещата.

V.S.: Как разбра за неговата история?
А.А.: Данчо е много популярен в кино и театралните среди. Той има над 500 интервюта с най-големите ни драматурзи, режисьори, актьори и театроведи. И всъщност Яна (бел. авт. съпругата му Яна Титова) – която живееше с този филм в продължение на една година – се запознава с него покрай представлението „Три сестри“, където тя играе под режисурата на Коко Азарян. След премиерата Данчо отишъл при нея и й поднесъл цвете. Казал е невероятни думи за нейната роля и за самия спектакъл, след което я поканил на интервю, а да бъдеш поканен от Данчо на интервю е голяма чест.


С незрящия журналист от Радио "Алма Матер" Йордан Георгиев, за когото с Яна правят филма "88 MHz"

V.S.: Ти бил ли си при него на интервю?
А.А.: Не, не съм бил, но не мисля, че заслужавам. Може би трябва да дойде правилният проект, за който да си говорим с него, защото при Данчо разговорите винаги са изключително екзистенциални, винаги в работата. Така покрай приятелството си с него и покрай дипломната си работа в Нов Български университет, Яна реши, че трябва да направи документален филм за него, че трябва да разкаже тази история, която да мотивира и да вълнува. Затова и ние ще направим всичко възможно максимално много хора да я видят – ще направим лятно турне по градовете, ще го пуснем по филмови фестивали.

V.S.: Каква истина за живота ти припомни този филм?
А.А.: Че аз мога и че аз трябва да вярвам. Че трябва да се боря, за да ми се случват нещата, и че просто седейки и самосъжалявайки се и мислейки си „Ох, колко ми е трудно“ – не, не ни е трудно – нито на мене, нито на тебе, нито на всички тези хора около нас. Ние трябва да се борим за нещата и да имаме любов и желание да се случват. Припомни ми страшно много неща – да вярвам, да обичам, да съм истински, да не приемам нещата за даденост, да ценя, да съм благодарен. Защото забравяме.

V.S.: Кое е това, което те, незрящите, виждат по-добре от нас?
А.А.: Те виждат истинността – истинността в изкуството, в човека. Честността и любовта. Говоря за Данчо, не мога да правя други обобщения. Той гледа спектаклите и филмите чрез сърцето си. Сетивата му са толкова развити. Знаеш ли, с него гледахме представлението „На ръба“ – той го гледаше за втори път, а аз за първи. И когато излязохме след това от залата, той ми каза: „Днес бяха много по-сплотени. Хореографията и движенията им по сцената бяха много по-добри, по-истински“. И ти си казваш „Уау“.

V.S.: Забравили ли сме да виждаме със сърцето?
А.А.: Мисля, че да. За съжаление, много бързо искаме да се случват нещата, на юруш, бързичко. По-смилаемо да ни бъде, по-лесничко. За мен изкуството не трябва да бъде лесно смилаемо. Дори в комерсионалното имаш лесно смилаемо и комерсионално, което може да проворира нещо в теб. Всичко е толкова забързано. Забравяме да се радваме на природата, на това, от което ние произлизаме.

V.S.: Правил ли си експеримента да отидеш на представление и да го изгледаш със затворени очи?
А.А.: Знаеш ли, че не съм. Това би било много интересно. Присъствал съм на представления на тъмно, когато учих актьорско майсторство в Ню Йорк. Имахме курс по режисура и колегите ни бяха направили едно представление изцяло на тъмно. Беше кратко, около 15 минути. Но такава беше идеята. Различно е, защото те бяха работили по друг начин със звуците, гласовете, за да ни повлияят. Може би няма да е лошо да го направя. Например, когато ходи на театър, с Данчо винаги има човек, който да му разкаже мизансцена, хореографията. Дори понякога, преди самото представление, докато актьорите репетират, той отива на сцената и опипва декорите, за да ги усети, да ги „сканира“.

V.S.: Притеснява ли те, че такива хора като Данчо са като бели лястовици в нашето общество?
А.А.: Да, но ги има. Радвам се, че ги има. Актрисата Кристина Янева каза за него: „Това е ангел, който живее сред нас“. А колко още има, които минават покрай нас всеки ден. Но ние не ги виждаме заради нашето бързане, заради някакво ежедневие и бит, с който си мислим, че се борим и се справяме.

V.S.: Ако трябва да представиш този филм на дъщеря си Ая (бел. авт. дъщеря му Ая е на 3 години), как ще й го обясниш? За какво е този филм?
А.А.: Не знам дали бих й го обяснил. Може би бих й го пуснал и след това бих искал да разбера какво тя разбира, какво за нея представлява този филм. От нейната чиста и невинна гледна точка. Но за мен филмът е за един изключителен човек, който има жажда за живот, жажда да му се случват нещата, в които вярва и иска. Той е късметлия, че работи това, което обича и гори в него. Иска ми се хората да горят в това, което правят. Знам, че е много трудно. Знам, че е много романтично. Аз работя това, в което горя, и щом аз мога, би трябвало и останалите да могат. Нито съм изключително умен, нито имам изключителни способности, нищо, което да е извън човешкото – просто трябва да вярваме, че можем и да се борим.

V.S.: Предстои да те видим и във филма „Възвишение“. За какво трябва да се възвисим днес?
А.А.: Липсва ни образование – и тук не говоря за школово образование, а за културно, духовно образование. Да има елементарен мини етикет между хората. Както казва моят герой във филма Бачо Гичо – „Аз съм се не само на народното дело обрекъл, ами на образованието, барем малко. Революцията през образованието минава“. И понеже ние, хората, постоянно сме на някакъв бунт, постоянно сме срещу някаква система и сме недоволни – и ние трябва да сме недоволни – но трябва и да сме малко по-образовани. Ние трябва да знаем какво искаме. Не просто да сме срещу нещо. Защото когато дойде въпросът „Какво искаме?“, ние повечето нямаме отговор.

V.S.: Имаме ли нужда от революция?
А.А.: Мисля, че да. Има хора, които се опитват нещо да случат, но бързо биват потушени. Има един огън, който леко си дими. От време на време вятърът го раздухва, той пламва, но след това бързо го затрупват и го потушават. Не знам дали има някой, който да ни поведе, някой, в когото да повярваме. Както едно време са били Левски, Димитър Общи. Затова „Възвишение“ беше едно изключително преживяване за мен като актьор, като човек. Постепенно разбрах, че аз винаги съм мислел като моя герой Гичо. Просто не съм имал думите, за да споделя тези мисли.

V.S.: Ако не Гичо, а ти трябва да напишеш обръщение към българския народ днес, какво би му казал?
А.А.: Трудно ми е да не цитирам нещо от там, но пък защо не: „Наша свобода от нас зависва“. Знаеш ли, в младите днес има толкова много хейт – ето тази дума вече си стана българска – което не е омраза, то е именно хейт, мрънкане. Едни „силни“ хора, които стоят скрити зад едни клавиатури и удрят по клавишите. Иска ми се да я няма тази нагнетеност между хората. Как? Не знам. Може би със слово и изкуство. Хубавото четиво също е много важно. Обръщение към българския народ – да четем повече. Да експериментираме с литературата.

V.S.: Ти коя книга прочете последно?
А.А.: В момента я чета, още не съм я завършил – „Birthday Stories“ на Харуки Мураками – това е сборник разкази на различни автори с истории за рожден ден. И паралелно чета една книга, на която обаче не се сещам автора, тъй като я чета от страшно много време – тя е 5 000 страници, а аз съм прочел около 3 000. Но е доста тежка за четене. Много често се връщам към Чехов – препрочитам пиесите му, разказите му и всеки път откривам нови и нови неща.

V.S.: На коя театрална постановка ходи последно в Лондон? (Алек и семейството му живеят в Лондон)
А.А.: „Козата, или коя е Силвия“ от Едуард Олби – беше отвратителна постановка. Префърцунено изпълнение, тъпа сценография, странни режисьорски решения... просто исках да изляза и да не бъда част от това представление. А говорим за страхотна пиеса, която Явор Гърдев е поставял в Народния театър и която Едуард Олби е идвал и лично е гледал. Но сега в Лондон ми предстои да гледам представление с Джъд Лоу в главната роля, когото аз обожавам като актьор. Преди години съм го гледал на Бродуей в „Хамлет“. Тогава наистина видях Хамлет – видях кой е той. Беше оригиналният текст, но думите бяха толкова достъпни. Затова сега имам готини очаквания.


Баща и син Алексиеви

V.S.: Каква роля ти се играе?
А.А.: Играе ми се нещо, което да ме провокира. Имам нужда от нещо крайно, нещо много далече, извън мен, дори скандално. Нещо необичайно. По някакъв начин „Възвишение“ беше това за мен – беше толкова трудно, беше такава провокация, толкова извън комфортната ми зона.

V.S.: За какво мечтае Алек Алексиев?
А.А.: Аз съм много скучен. Мечтая за готини проекти, за хубаво кино, хубава музика, за продуктивно време с дъщеря ми и с Яна, за пътуване. Няма нещо впечатляващо, за което да мечтая. Съвсем обикновени неща.

More from View Sofia

More Други