Следва

Солисти на Софийската филхармония представят Моцарт

Movie Test Drive: "Всичките пари на света"

Пари-Стока-Пари

Movies & TV преди 6 години

Movie test drive! Днес е премиерата на новия филм на Ридли Скот - "Всичките пари на света"/ "All the money in the world" и предполагаме, че голяма част от вас го чакат с голямо нетърпение.

Ние, разбира се, сме предварително подготвени с цялостна рецензия след като внимателно изгледахме прожекцията още преди 3 дни!

В редовете долу можете да прочете какво има да ви каже нашият критик за "Всичките пари на света". >>>

Филмът на Ридли Скот има сложната задача да представи през историята за отвличането на внука на Гети, не само метафизическата наситеност на епохата на седемдесетте, особено в Европа, белязана от радикални политически борби, но в същото време, показвайки ни този разказ, който публиката добре познава, за да ни увлече към гледните точки на участниците в този, христоматиен за политическите борби от 70-те, епизод.

Защо гледната точка на милиардера Гети е централна? Защото тя е най-бога на абстракции, а също така съдържа позиция, която е неотклонна, безкомпромисна и може би, ако имаше повече такива случаи на отвличания на членове на семействата на ултра богатите, ние щяхме да знаем, че това е обичайната позиция, а не някаква екстравагантна прищявка на своенравен богаташ, който отказва да плати откупа за внука си. Ние щяхме да знаем, че това е позицията на историческите фигури, а не на обикновените човеци, когато те стоят пред историята, пред много по-абстрактни сили, а не пред съда на семейните отношения, бащинска грижа, човещина.

Когато отивах към филма знаех, че Ридли Скот ще ни покаже малко или много сюжета на Сталин. Всички знаем тази история, когато пленяват синa на Сталин, той отказва да го размени за генерали, като казва: "това е някакъв си редник, как ще го разменя срещу немските генерали", подобно на Гети, който казва: "Това момче ми е просто внук, той не струва нищо в тези отношения, в които аз съм разпознат като tycoon, като ирационален гигант на капиталистическото богатство". Похитителите не се обръщат към Гети като към обикновен дядо, любящ своя внук, а като към най-мощния капиталист на епохата, най-значимият...Това е важно да се схване, затова и филмът на Ридли Скот има метафизически потенциал. Този потенциал е резултат от "силите на абстракцията". Както парите могат да абстрахират всичко, така и историята може да абстрахира човешките отношения и да ги сведе например до простата формула "Сталин победи Хитлер"... Къде изчезнаха милионите, участвали в тази война, в това противопоставяне - те бяха абстрахирани от двете големи фигури, станали важна част от историята на човечеството, само защото са представителни за този титаничен сблъсък на сили, ценности, идеи..

Днешният хюманизиран зрител не може да си даде сметка за властта на абстракцията, затова и той разглежда поведението на Гети като забавно и ексцентрично. Подсмихва се в салона, когато зрителят усеща, че Гети гледа на спасяването на внука си като на стопанска операция по спестяване на няколко милиона долара, а не по даването им. Ние днес живеем във времена, в които универсалиите са свръх индивидуализрани, когато процесите обратно се рехюманизират.

Когато бях студент по Филсофия, изпитът при проф. Иван Стефанов, свещен кантианец на българската наука, минаваше по един странен за студентите ритуал. Академичен ритуал, наподобяващ момента, в който Исус измива краката на своите ученици. Професор Стефанов изпитваше студента, поставяше му оценката в книжката, изправяше се и се покланяше. Не пред Стела, Добромир, Иван, Петър, а пред самия студента по Филсофия. За него, човешката страна не бе важна, а беше важна тази абстракция - студент по Филсофия. Какво означаваше този поклон, ако не "ето, аз се възхищавам на куража ви да изберете в това материално време да учите Философия, да следвате знание, което е сложно и най-вече това, че Philosophy is a poverty pimp. Днес е точно обратното... Не е важен студентът, а важно е човекът зад студента. Този, който има своите човешки характеристики - който се весели, който се забавлява, обича, празнува, участва в ежедневието и малко учи... В същото време той има близки и роднини, тоест студент не значи нищо, а е важно това, че си човешко същество със своите грижи, радости, обич, тревоги и т.н... Маркс първи открива абстракиращата мощ на парите като капитал, той изучава процесите на абстракция - "Пари-Стока-Пари" и цялото богатство на живота - чувства, болести, страдания, радости е вече включено в тази невзрачна формула на капиталистическото възпроизводство. Марксиова е заслугата да схване, че през начините на производство се определя и историческата епоха - била тя робовладелческа, феодална, капиталистическа.

Зрителят днес приема позицията на Гети за ексцентрична и недостойна, докато неговото друга във филма е майката на отвлеченото момче, Гейл Харис, която е днешният хуманист. Тя не се интересува от парите, от тяхната мощ, от абстрахиращата им същност. Тя вярва, че чрез човещина може да победи в тази битка. Да победи едновременно Гети, дядото, безскрупулния, безчувствен капиталист, но също така нейната човещина, доброта, пълна липса на алчност и интерес към парите й дават упованието, че отсреща при похитителите ще има също такъв добър човек като нея, който ще й върне сина, без да се налага да плаща 17-те милиона долара. За съжаление обаче, ние, които гледаме света с нейните очи, пропускаме факта, че той вече се управлява по други правила, доминиран от логика, която не може да бъде пренебрегната.

В този смисъл много по-етическият герой е възрастният Гети. Който уважава противника, третира го като равен. Щом противникът ми ме напада, като напада в мен най-крупният капиталист, значи, оттук насетне той също става част от тези отношения, той също се повдига до ниво, което не му е присъщо, но вече е тук и му предстои да се срещне с истински труден противник. Затова и в началото, предположението е за друг такъв ярък противник, тоест кауза, която е противната на тази на Гети, а именно, че е похитен от италианските комунисти - "червените бригади". Но, как се разбра, че врагът не е толкова силен като бе хюманизиран... Тъкмо хюманизиращата позиция ни показва тази почти мелодраматична картина, как свръх богатият човек е напълно самотен на върха с картините си, с предметите на изкуството и историческите артефакти, докато калабрийските злодеи, които отрязаха ухото на момчето, те бяха показани като здраво семейство, което танцува, пее, забавлява се. Само че тъкмо Гети гледа на тях като враг, който е достоен за уважение, защото е дръзнал да предизвика един хищник, един мастодонт, един фараон на капиталистическата безчувственост.

В този смисъл, хуманизиращата тенденция у тях, показването им като хора беше принизителна, отхвърли ги като достоен противник, силен, с кауза, с идеал. Затова за нас Гети е истински етическият субект. Той е този, който може да надари другите участници с етическо съдържание, тъкмо докато не им обръща внимание, докато не е склонен да ги признае за противник, но все пак създава тази възможност за тях... Докато погледът през майката Гейл, погледът през очите на авторите, той е тъкмо погледът, който ги неглижира, омаловажава. Свежда ги до едни провинциални варвари, жадни за някакви пари, които ще бъдат пропиляни отново за глупавите им танци и мизерния им начин на съществуване. Тоест, тъкмо докато авторите ни показват, че те имат лице, че бедността им ги тласка към това да искат своят дял в живота, да търсят препитание за челядта си, тъкмо тази човешка позиция е принизяващата ги, докато отношението на Гети е следното: Той дори не ги вижда, не ги разпознава, за него те съществуват само като похитители, само като страна в бизнес отношения, която иска да отнеме най-ценното - парите. Единственото, което има смисъл за него. Но въпреки това обезличено неразпознаване, той все пак ги разпознава като противник, с когото той вероятно ще трябва да се съобрази, точно защото те го притискат на място, на което им се струва, че той може да се покаже слаб.

Много хора днес не разбират, защо капитализмът е религия, но той е религия не като някакъв религиозен ритуал, който формално се отслужва, а като вяра. Това е, което Айн Ранд например не схваща.

Точно Гети вярва в нещо. Докато хуманистите във филма (сина на Гети, съпругът на Гейл Харис) те са показани обезверени, те не вярват в нищо и в техния свят има само едно нихилистическо отдръпване, наркотици, лутане, празно бохемстване, пилеене на потенциал. Когато се каже, че капитализмът е религия, това не означава християнската религия. Капиталистите вярват в капиталистическото възпроизводство, в индустриалното разрастване, в печалбата, докато хуманистите вярват в човека и в доброто. Капиталистът, това ясно е схванал Макс Вебер, има своя религиозна по формата си етика (Гети настоява "Мразя думата неоценимо, безценно", тоест, няма такъв хаотичен, безбожен ред, в който да съществува нещо такова, на което да не може да се сложи цена, да се превърне в стойност, парична стойност. В този тесен смисъл това не означава, един субект, който през деня печели, корумпира, властва, а вечер се прибира и започва да вярва в Бог, посещава църква и започва да връща малко добро обратно на света. Това не е и капиталистът, който наивно бихме казали, че вярва в някакво езическо божество, в Мамона, който трупа при Вааловото капище. Не, този капиталист също вярва в нещо безкрайно, в един океан без бряг. Неслучайно, в началото Гети ни въвежда в безкрайното на неговите цели. Тук филмът зазвуча почти като в дефиниция на Кантор за безкрайностите, където авторите описаха това почти невъзможно поле като място, където "гравитацията изкривява светлината"...

Затова Гети няма нищо общо с днешните пост-модерни, социално загрижени милиардери - Elon Musk and Mark Zuckerberg, Jeff Bezos, Jobs, Tim Cook, Bill Gаtes. - социално загрижени имбрилионери. Във филма имаше такъв израз - imbroglio + billioner, което, разбира се, е шега от Фройд от "Вица" Wit and Its Relation to the Unconscious, 1916, когато споменава за това сгъстяване /Verdichtung/ "фамилионер", изречено по повод на Ротшилд. Подсказва на зрителя, че пред такива огромни, напълно ирационални суми, съзнанието се обърква. Неслучайно самият Гети казва, че ако може да преброи парите си, значи не е достатъчно богат. В този ирационален ред не може да се очаква неговият господар да бъде воден от чувства, да се подчинява на крайното и земното. Филмът въобще не е обикновен екшън, бих го нарекъл метафизически екшън, понеже има конфликт между крайното и безкрайното, невъзможното и възможното, разумното и ирационалното.

Това е, което можем да посочим като постижения на филма. Има и някои съществени пропуски. Един от тях е, че на ниво на формата, филмът не може да намери своя жанр, който да съответства на субекта на разказа, на смисъла и метафизическият субект. Форматът трябва да може отказва, да има препятствия, да се противопоставя, или да абстрахира съдържанието, като всяко едно съдържание, което би могло да се появи в границите на този разказ. Форматът не успява да поеме конфликтното богатство на крайно и безкрайно, ирационално - чувстващо. Форматът е почти мелодраматически в този смисъл - мелодрама, съчетана с екшън. Става дума за това, че въпреки опитите зрителят да се сблъска с непредвидимото и неочакваното, филмът дава някои доста банални решения по сюжета. Можем да споменем един само такъв опит, който не е толкова успешен, опитът зрителят да бъде подведен, че няма да си има работа с онзи, вече познат сюжет от новините. Става дума за онзи момент, когато публиката очаква, че Гети плаща откуп, защото той и неговият асистент носеха куфар с много пари, но всъщност се оказа, че той купува картина. Само тук, на това място, Ридли Скот опитва да ни подведе, че може би има някаква друга фабула, отвъд познатия от историята разказ, че Гети е решил сам да плати откуп за внука си.

Друг, доста хилав момент, произтича от хуманизацията, от плана за хюманизране. Между момчето, което е отвлечено в един суров селски район на Италия, Калабрия и един от тези, които го отвличат, се пораждат топли взаимоотношения.

Това, което аз бих искал да видя, е как биха се развили тези отношения след като всичко приключи. Защото има типичен хепи енд, доброто и човещината победиха, но те не победиха напълно, защото тези отношения можеха да бъдат развити. След като сега вече внукът и майка му имат цялата власт в империята на Гети.

Аз лично адмирирам онази част от финала, която напомня последните минути от живота на Йосиф Сталин. Когато до него са събрани членовете на семейството и Светлана Алилуева разказва, че секунди преди да издъхне, Сталин повдигнал заканително ръка към небето и към всички в стаята, които оставали да живеят. Гети издъхва по сходен начин. Той има своят жест към небето. В тази част от финала, Гети усеща, че е погубен, че той е свлечен на земята до човешкото, защото Холивуд избра хуманизиращ финал, в който Гети се разчувства и решава да плати 3 милиона извън онзи един милион, който е данъчно редуцируем, нещо като при "Портретът на Дориан Грей - завръщането на финала към своя човешки лик, напускащ абстрактния си образ на неостаряващ оскаруайлдов бонвиван. Тук, по подобен начин, Гети издъхва при картината, изобразяваща "Мадона с младенец". В някакъв смисъл, напускайки реда на абстракцията и капиталиситическото всевъзпроизводство, той вече е принизен или издигнат до човешкото, един добър старец и заслужено получава право да си отдъхне.

Филмът се гледа леко. Няма неразбираеми, заплитания, които да затрудняват зрителя. На няколко места диалогът е закачливо остроумен, като ту остроумничи снахата на Гети, ту самият той. Трудно се прави филм по действителен случай, публиката знае събитията и лесно предполага изхода от някаква сцена. Също така е приятен фактът, че лесно могат да се направят паралели между Гети и Сталин, между дъщерята на Сталин, децата му и децата а и внуците на Гети, за които е прието да се казва, че животът им е минал злощастно в сянката на великите им бащи.

По същия начин филмът за Гети може да бъде мислен като син на световно-известния си родител, в случая родителят е истинската история за събитията от 70-те години. Може да се направи такъв паралел, сигурен съм, че няма да ми хрумне само на мен... Филмът се явява син на медийната история, която е супер популярна през 70-те, показвана е по нашата телевизия и хората и до днес помнят Гети, който бил с бяла коса, черен костюм, пред камерите, заявяващ, че няма да плати. Вероятно само тук имаме аналогия между форма и съдържание, че разказът за похищението на внука на Гети е вложен във филм, в който Ридлли Скот похищава една медийно популярна история.

 

More from View Sofia

More Movies & TV