Същият този синеок прекрасник, да! Отиваме по-рано, за да намерим най-подходящото и уютно кътче в това притегателно за сетивата ни местенце в центъра на София. Та кой не иска да „избяга” за (не)известно време от всичко и всички, да се сгуши на фона на релаксираща музика в удобно сепаре, да потопи жадно устни в приготвен на мига екзотичен коктейл или чаша страшно вкусно вино и да облажи вкусовите си рецептори с храната на SASA Asian Pub!

Но – изненада! Той вече е там и ни чака! Намерил своя покой до големия аквариум с рибите, настанил се удобно на мекото сепаре и закачливо огрян от прокраднал се някак през богатия с всякакви напитки бар февруарски слънчев лъч. Орлин отпива току-що приготвена лимонада с ментови листенца и ни посреща с най-чаровната усмивка и най-синьото в очите на света! Жестоко! Все едно ние сме гостите! Ами то било прекрасно някой някъде да те очаква с толкова обаяние и с такава позитивна енергия!

Разказва набързо за отминалата, динамична част от деня си, образно споделя разочарование от скоро случила му се „свинщина”, от която се убеждаваме, че понася всякаква критика, хвали качеството и бързината на донесената храна, и през цялото време не спира да се усмихва! И ни моли, представете си, да го извиним, че вече е там и че без да ни чака е поръчал нещо за хапване, защото, цитираме, е „умрял от глад!”. Е, не е ли сладък?! И ние сме на същото мнение, затова нямаме търпение да си побъбрим с него, макар и с пълни усти, преди неповторимият послевкус от храната да е обзел изцяло съзнанието му и съзнанието ни!





Искаме да го питаме толкова много неща!... Но, понеже сме готини и възпитани, ще го оставим да се наслади на SASA – изкушенията! А вас ще прелъстим с разговора ни!

V.S.: Орлине, за родените под знака на „Телец”, какъвто си, знаем, че обичат да угаждат на вкусовите си рецептори и да изпипват нещата, колкото и време да им отнеме. И с човешките взаимоотношения ли си така?
Орлин Павлов: Амиии, хапвам си, да! Шегувам се! Важно е всичко да е ясно, според мен! Скритите и покрити неща, предполагам, за никого не са ок! Иска ми се да е приятно.

V.S.: В момента те гледаме като Борис в „Скъпи наследници” и нашите „редакционни” деца са луди по теб! Ти как се чувстваш в тази роля?
О.П.: Това е страхотно! Хубаво е, че децата гледат този сериал и разбират нещо за себе си! Филмът има своя чар, а Борис ми е симпатичен. Някои неща в сериала са преекспонирани и наивни, за по-голям ефект, други са такива, каквато е нашата действителност. Засега екипът си почива, но скоро ще започнем снимките за третия сезон.

V.S.: С група „Каффе” направихте песента „Лорейн” за първото участие на България в музикалния конкурс „Евровизия”. Сега, след 13 години, си партнираш в сериала с Лорина (Камбурова, с която също ще ви срещнем скоро и пак тук!, бел. авт.), с която на ТВ-екрана имате драматична, романтична и много лична връзка. Не е ли странно това преплитане на имената, вярваш ли в случайността или съдбата?
О.П.: А тя (Лорина Камбурова) ми каза, че дори харесва песента! Ами не знам дали е странно, макар че момичета с такова име не се срещат, колкото Мария, например. Но, да, сега като се замисля, във всичко има някаква връзка – Лорина, Лорейн, има дъжд и в сериала, драма, любовен триъгълник…
Има неща, които съм чул или мислел преди 12-13 години, а ми се случват сега! Имал съм сънища, които се сбъдват след време, изпявал съм текстове, които след това ми се случват в живота. Има връзка. Защото има енергия. Всяко име е енергия, всяка дума, всяка мисъл…

V.S.: Къде се чувстваш по-добре – на музикалната или кино сцената?
О.П.: Де факто, от няколко години работя по образованието си. Завърших НАТФИз като дипломиран актьор, но пътищата ни с група „Каффе” се преплетоха и започнах да се развивам като певец, заради гласа и музикалността ми. Винаги съм искал да се снимам и да играя, но трудно някой режисьор може да прецени, че „този”, понеже може да пее, ще ми свърши работа за ей тази роля или поне да пробва. Първият, ако не се лъжа, беше Иво Николов, заради когото отидох на кастинги за сериала „Отплата”. После Ники Илиев ме потърси за „Живи легенди”, и така.

V.S.: В „Легенди”-те си завидно пластичен!
О.П.: Пластичен бях в един танцувален риалити формат, в този филм не беше нищо особено. Но, да, човек като мине определен брой години, трябва да се поддържа във форма и да не спира да се движи, за да се чувства добре той самият! За да не звучи и да не се усеща като някакво деденце!

V.S.: Какво друго не бива да спираме да правим?
О.П.: Да търсим доброто у хората! Клише е, но е така! Дори и за най-големия кретен. Аз все се опитвам да го извинявам и в повечето случаи се оказвам прав. Той, миличкият, горкичкият, се е затворил дълбоко в себе си, поради някаква основателна за него причина, и се е озлобил и мрази всички. И докато стигнеш до него, изисква време. Иначе – без проблем моментално можем да се спречкаме и поударим черупките си. Въпросът е – занимава ли ти се, имаш ли нерви за това, струва ли си?!

V.S.: Кога, според теб, един артист прекрачва невидимата тънка червена линия между неговия свят и реалността и решава, че вече е звезда? Ти самият бил ли си на крачка от това?
О.П.: О! Защо хората толкова се вълнуват от това? Не мога да разбера, на мен ми е странно! Винаги искат много прецизно да видят и разберат кой какъв е. Зависи от много неща – как си възпитан, как се възприемаш, дали се събуждаш сутрин с мисълта „Днес какво да направя, за да стана известен?” или пък „Какво да науча, за да стана по-добър в онова, което правя?” Всичко е свързано с някаква показност и медийно внимание, даващи ти доза известност. Просто има хора, които живеят с мисълта „Ох, трябва да стана актьор, защото искам да ме разпознават по улиците, да съм известен, да ми е по-лесно в живота и да ми е много готино!”, разбирате ли?! Това е глупаво! Но, те така си живеят!

Идва, обаче, един момент, в който хората започват да те разпознават, след като си положил труд за това, и всеки иска да ти каже мнението си за нещо, да те ангажира с него и да изиска отговор. Но иска така да му отговориш, че на него да му хареса. По принцип съм възпитан и любезен и се опитвам, или поне – опитвах, да обяснявам, но в един момент си казах „Не мога повече!”. Всеки идва с някакъв проблем и иска да си го разреши – в случая – с мен. Обаче аз не мога да го реша! Всеки има нужда от лично внимание, от това лично за него нещо да бъде направено… Ама чакайте малко! Не може така! Преди не беше, гледам и във ФБ какво се случва – всеки пише нещо, пуска някакви снимки… Спокойно, бе, хора, това не е CNN!

V.S.: А ти, бидейки актьор и музикант, какво би казал на „тези” хора?
О.П.: Нищо няма да им казвам! Да се оправят! Да правят какво искат! Всеки да види, да опита, да се опари. Някои от много малко си вадят големи изводи. Аз знам само за себе си кое е най-добре! На никого няма да давам непоискани съвети! Няма рецепта, хората не са еднакви. Със сигурност във всяка арт среда има супер яки професионалисти, които всъщност са големи задници. Но ние не ги знаем. За какво ми е да знам?! Не искам!

V.S.: В такъв случай личният характер на „човека” определя ли отредената му „роля” на сцената?
О.П.: Нещата са абсолютно вързани! Всяка душевност е много различна и всички пориви, които имаме, ги превръщаме в изкуство – рисуваме картини, изпяваме песен, композираме произведение, изиграваме роля… С актьорлъка може би е по-различно, защото понякога зависи от ролята. Голямо е предизвикателството, когато героят ти няма нищо общо с теб и това как ще пречупиш себе си, за да влезеш в неговия образ. Имал съм подобни провокации и не ми е било лесно – хем да съм себе си, хем нещо друго. И в такива ситуации винаги научавам повече за мен самия, както и че не е толкова елементарно да си актьор. Няма лесно нещо!

V.S.: Те променят ли те, обогатяват ли те, взимат ли нещо от теб – изводите, до които стигаш?
О.П.: Променят ме, да. Разбирам, че трябва да бъда по-настоятелен и прецизен към себе си, за да постигна поставената цел. Сега, например, записвам много хубава роля в анимационен филм, който ще излезе през март, и макар и на пръв поглед репликите ми да изглеждаха лесни и елементарни, не ми се получаваха. Трябваше „да ги мъча” известно време, за да станат добре. Това си е занаят!

V.S.: Не се отказваш лесно, значи?!
О.П.: О, много трудно се отказвам! Искам нещата да се получават добре и правя всичко възможно за това! Ако се налага, мога след сладкото да хапна солено, не е проблем! Животът трябва да е разнообразен!

V.S.: Такъв ли е твоят живот – като кардиограма?
О.П.: Вкусен е! Има неща, които понякога просто трябва да преглътнеш, няма как! Понякога е „уау”!

V.S.: В този „уау” ред на мисли, има ли неща в по-младите от теб, които правят или не, които на теб харесват или не, и как ги приемаш или пък – не?
О.П.: Не мога да превъзпитавам някого! В момента онова, което за тях е напълно нормално, за нас е странно, и обратното. И винаги е било така. Те не биха могли да разберат и възприемат начина, по който съм живял, когато съм бил малък и по-млад. Така че е добре взаимно да се приемаме такива, каквито сме. А ценностите би трябвало да научат от семейството си още от „първите 7” години – правим разлика между „Искам колело!” и „Дали ще можете да ми купите колело?”, нали?! Така че никой, в т.ч. и аз, не може да им каже какви да бъдат. Ако са „ги” пропуснали, няма как да ме разберат, никога! Просто нямат търпение за нищо! Искат всичко да се случва веднага, на момента, искат да го имат СЕГА, до 1 час, и нищо друго не ги интересува! За тях няма „утре”. А ние сме чакали с години, което ни е учило на търпение, и стигайки по-бавно и трудно до нещата, които сме искали, сме извървявали по-плътен, по-стойностен, по-сложен път, изпълнен с много други моменти. А те сега не минават през тези моменти, защото ги няма, или по-скоро – не ги виждат, бързайки нанякъде.

Когато бях малък, минавах през двеста неща, за да стигна до едно. А сега те минават с двеста през едно. Сега аз съм като тях – сутрин излизам, отивам някъде, свършвам работата си, обикновено с колата, и тичам към следващото място. Без да съм видял нищо друго по пътя си. Но вече съм голям! Не минавам вече през самия живот такъв, какъвто е. Скачам си отгоре, не усещам какво се случва навън и това ми липсва – улицата, разходката, игрите, дори, макар и детски… Просто си подскачаме, защото всичко трябва да се свърши много бързо!

V.S.: А къде ти се ходи?
О.П.: В Испания. Ходих миналата година, но пак ми се иска, този път – по на юг, на топличко. Иска ми се да си ходя по уличките с една раничка на гърба, да слушам фламенко на живо, да сядам да пия кафе, да ям пържоли – да ме извинят вегетарианците! И в Ню Йорк също много ми се ходи, особено, след като снимахме „Нокаут”. Там е едно такова… „уау”!


 

Благодарим за приятната атмосфера, безумно вкусната храна и прекрасното отношение към нас и нашите гости на ресторант SASA Asian Pub!

More from View Sofia

Сандра от "1001 рецепти": Готвим с нея за Първи май

Food преди 6 години

Сандра от "1001 рецепти": Готвим с нея за първи май...

Никол Станкулова и Орлин Павлов са най-красивите българи за 2012 година

All fashion преди 11 години

Сексапилната синоптичка и очарователният поп-певец са най-красивите българи за 2012 година, показа едномесечното гласуване в единствената подобна класация у нас...

Безглутенови лимонови сладки с кокосово брашно

Food преди 7 години

Безглутенови лимонови сладки с кокосово брашно