Назаем взехме: Изповедта на Андрей Тарковски

Назаем взехме: Изповедта на Андрей Тарковски

Хареса ни, защото ТОЙ е човек, в когото просто потъваш...

...вкусваш от спомените му, от живота му и не искаш чашата да свършва! Четейки усетихме страшна жажда! Черпим ви и вас, с непресъхващия извор на Андрей Тарковски

източник: www.glasove.com


„Животът е толкова труден, че понякога чак ти дожалява, че си се родил. А друг път те дарява с удивителни неща, заради които и си струва да живееш. Така че въпросът за щастието не ме занимава. Даже ми се струва че такъв въпрос въобще не съществува“. Така невисокият, слабоват човек в черен пуловер отговаря на въпрос на режисьора-документалист и продуцент Донатела Боливо, която е зад кадър. Тя така и няма да се покаже на екрана и ще задава точните си въпроси на италиански, докато събеседникът й отговаря на руски, претегляйки и сякаш опипвайки думите в напрегнато очакване на предстоящите промени в живота си. Така протича тихата им беседа, като кротка река, на чийто бряг, вглъбено вперил поглед във водата, дърветата и небето, стои един руски човек с дълбоки и резки бръчки по челото и бузите и с остър, изпитателно присвит поглед – Андрей Тарковски, поет и художник в киното. Публикуваме статията „Изповедта на Андрей Тарковски“ излязла през 1984 г. в брой 42-ри на „Континент“ с автор Александър Гершкович (Бостън, САЩ).

За детството

– Спомням си детството съвсем ясно. За мен то е най-важното, случило се някога в живота ми. Защото предопределя всичко, формирало личността ми по-късно. Детството определя целия живот на човека, особено ако е свързан с изкуство, с изследване на вътрешни и психологически проблеми. Още Анна Андреевна Ахматова споменава за значението на детството, онова детство, което зарежда цялото й творчество. Аз живеех с мама, баба и сестра ми – това беше цялото ни семейство. На практика израснах в семейство без мъже. Възпитаваше ме майка ми. Може би това е белязало по някакъв начин характера ми. Родителите ми се бяха разделили. Още през 1935-36 година. И ние със сестра ми Марина останахме при мама. Помня селцето ни в гората, на 190 км от Москва, недалеч от село Игнатиево, на брега на река Москва. Там живяхме няколко години – 35-та, 36-та и 37-ма. Беше тежко време, защото точно тогава отношенията между майка и татко се влошиха и той ни напусна. Помня как веднъж татко дойде през нощта и молеше мама да ме вземе при себе си.

Коментари: 0

За да коментираш, е необходимо да влезеш в профила си. Ако все още нямаш такъв, използвай линка "Регистрация" по-долу.