Да си бъбрим с Него е респектиращо и зареждащо, завладяващо и отпускащо. Да водим сериозен разговор – също, с добавка „в спора се ражда истината”, или през Неговата призма – „съпротивата”. Една подхваната тема съвсем неусетно и някак напълно логично води към още безброй други, а междувременно пред очите ни се нижат колоритни сцени от книги, филми, лакърдии и истински истории.

Където и да отиде, в каквато и ситуация да попадне, с когото и да се срещне – случайно или не, е невъзможно да не бъде забелязан. Не само заради снажния ръст. Или защото е чаровен и също, като виното – с годините, все по-секси. Или защото е различен със смелия си аутфит и изискани аксесоари - от формата на очилата до последното копче на блейзъра или прясно боядисаната синя брада. А защото Любен Дилов носи с, в и около себе си някаква невидима с просто око, неописуемо магнетична и безразсъдно логична харизма, която пленява и влиза като упойка във вените, независимо кои и какви сме. Толкова бързо и недоловимо, че не разбираме кога сме се „дрогирали” и нямаме търпение за „следващата доза Любовщини”!

А той, в мига, в който влезе в – както разбрахме впоследствие – любимия си източноазиатски ресторант SaSa, сякаш прекрачи прага на дома си. Знаеше къде ще му е най-комфортно да седне, без да вижда дупето на коня на Царя Освободител. Коя е най-вкусната храна за хапване, без да нарушава постите, решил да спазва. Кое е най-подходящото питие за момента, без то да обърка плановете и нездравословния му начин на живот. И той знаеше, че и любезните домакини от неговото друго „вкъщи” знаят това.

Любо обича да пътешества и твърди, че човек не е бил в една държава, ако не е ходил на местна сватба! Обожава да се гмурка в морета и океани и подчертава, че за да станеш водолаз не се изисква физическа или генетична унаследеност или подготовка, а дисциплина и липса на страх. Любопитен е и обича да комуникира - с всички, и заявява, че това му доставя върховно удоволствие. Но - не го питайте за книги! Мозъкът му е „разтегливо понятие”, а и може да ви стане неловко… Признава, че всички в рода му – и дядо му, и баща му, и той, са генетично „обременени” с четенето и свързани до крайност с него. Само в дома му има над 5000 тома. Но въпреки това не спира да проявява интерес към новите области в литературата и новите автори.

Не успяхме да зададем всички предварително подготвени въпроси, но за сметка на това се сдобихме и обогатихме с такива лични истории и постулати, които ни станаха любими и неизменна част от пътя ни напред. Любо Дилов не е ватман и никога няма да бъде, така че неговите пътища са много повече от една линия, посока, цел. Той е човек, който непрекъснато „се забърква” в какво ли не и гледа да довърши започнатото. Ние дълбоко ще се разграничим от социално-политическите му и обществено-икономически възгледи и ще си говорим с Човека Люли, както го наричат някои негови приятели от бурното му детство.

От което време идва и спецификата на говора му. „Това е много любопитна история, която отдавна не съм разказвал." Като малък се боксира с други деца и липсата на боксови ръкавици заместват с хокейни, които, обаче, са много по-твърди. „Бях първи клас и един друг, 4-5 години по-голям, като ме „изпра”, ми откачи ченето и то излезе. И после, доколкото можа, уж ми го намести. Ама ми каза да не казвам на наш’те, да не ме бият и те. И аз, какво да правя – мълча и „стискам зъби”. Е, те забелязаха, че съм подозрително мълчалив, но не ми обърнаха особено внимание – решиха, явно, че е някакъв житейски миг. И така то ми зарасна накриво, „благодарение” на което са тези „кипящи” звуци - заради повдигнатата ми твърде нагоре челюст. Разбира се, че това можеше да се коригира, ако им бях казал и бях ремонтирал навреме. Даже ме мъчиха да „ме оправят” с логопед. Но и него го зарязах.”

И нямаше да звучи като ленивеца Сид от „Ледена епоха”, шегуваме се. А то, оказва се, че всъщност той започва, при това - с голямо удоволствие, дублажа на симпатичния опашат четириног. Но се отказва, заради трудността на тази артистична роля и след това в нея много успешно се въплъщава актьорът Христо Мутафчиев, с чийто глас неизменно сме свикнали. „Наистина, това е много интересна, но изключително тежка и недостатъчно добре платена работа, и съм изпълнен с огромен респект към хората, които я вършат!”

Заради малкото казано дотук и всичко останало, което е невъзможно да изпишем, Любо Дилов е много обичан от едни и поне толкова мразен от други. Затова покрай него винаги има нещо ново, в което участва. То не бяха партита на списание „Плейбой” в София и други градове, то не бяха премиери из страната на книгата му „Лятото с тъжните к**ви” (заради което бе и със синя брада), то не бе пътуване до Судан (заради което, пък, я обръсна). Иначе би му създала проблем! „Миналият път ме накараха да се обръсна на летището, защото в паспорта съм без брада!” Така че – ние „го хванахме” в това му синьо амплоа), то не бяха два сериала, за които всичко се пази в тайна, то не бе подготовка на две нови книги… Та направо имахме късмет и за нас бе истинско удоволствие, че успяхме да уловим един час от шареното ежедневие на Любо. И ни е много гот да го шернем с вас!

V.S.: Любо, с толкова дини под една мишница, как ти стига времето в денонощието?
Л.Д.: Не ми стига! Но, просто спя много малко – по 3-4 часа, вече повече от 30 години. Така се получи в живота ми. Първо, в училище винаги бях първа смяна, след това повече от две години в казарма, после започнаха да се раждат децата и някак стана естествено.

V.S.: Точно щяхме да попитаме - на какви наркотици си, в кръга на шегата, разбира се!
Л.Д.: О, на никакви! Напротив – точно обратното! Всеки следобед медитирам за около 15 мин. Изобщо не ме притеснява къде се намирам – изключвам се и мога да медитирам и тук, в заведението, и в трамвай, и на супер шумно място... Техниката ми е много рязка, не е като йогата, изискваща уединение. Много помага и зарежда. А да живея здравословно – не, тъкмо обратното. Единствено спазвам църковните пости, и то – зависи колко грешен съм бил! А тази година Коледните бяха много близо до Великденските и нямаше време да се натрупат прегрешения.

V.S.: Какво се страхуваш да не изгубиш?
Л.Д.: Нямам такива страхове! Нито притежания. Отдавна съм на принципа, че всичко мое го нося със себе си, така че не мога да го изгубя, ако не изгубя себе си!

V.S.: Какво се притесняваш да не би случайно да намериш?
Л.Д.: Хм! Амиии, не знам. Може би, като го намеря, ще започна да се притеснявам! Това е като вица за еврейския търговец, пратил телеграма вкъщи, с текста: „Прибирам се в сряда, започвайте да се притеснявате!”

V.S.: А има ли някакво „нещо”, което все още нямаш и искаш да откриеш?
Л.Д.: Още малко свободно време.

V.S.: По какво „разбираш”, че вече не си на 25?
Л.Д.: Не са едно или две нещата. Не се страхувам, макар и да се съпротивлявам неистово срещу това. Старостта я обичам – много хубава възраст е. Но, нормално, имам чисто физически граници – при гмуркане, при секс. Но, пък, е предизвикателство – компенсира се с опит и въображение, така че винаги да откриеш своето си, спрямо възрастта. За това се изисква майсторлък – да надхитриш времето. Което е и голямата заблуда на човечеството.

V.S.: А кое е нещото, което упорито те държи на тази възраст и – това е положението?!
Л.Д.: Любовта! Тя винаги те държи на тийнейджърска възраст. Всеки път идва като буря, със същата лекота и лекомисленост, като при 12-годишен. Хубавото е, че с възрастта си отива по-лесно и не я изпращаш толкова драматично. За „тези неща” универсално правило няма, зависи от човека. А моите връзки винаги са започвали тийнейджърски - динамично и бурно!

V.S.: Какви са приликите и разликите в любовта, като заговорихме за нея, в това да обичаш като баща, а вече – и като дядо?
Л.Д.: Няма особена разлика! Още в началото на миналата година, в ефира на една телевизия заплаших и трите си деца, че ако до края й не ме направят дядо, ще имат брат или сестра! И, ето, публичната заплаха подейства на Иван! Много съм щастлив от факта, че съм дядо! Внучката ми Адриана е прекрасна, страшна сладурана! Много фина, атлетична, със спортна натура, а бе - балерина, като майка си Станислава. Не ми дават да показвам нейни снимки, но – уверявам ви – много е сладка! Чакам я с нетърпение да порасне още малко и да се поочовечи, за да я водя с мен навсякъде, да я социализирам, да я направя водолаз… Сега очаквам включване и от другите ми две деца!

V.S.: Помниш ли колко пъти си бил вЛЮБЕН – заиграваме се с името ти, любовта и секса в едно, и какъв е послевкусът от серотонина?
Л.Д.: Помня, разбира се! Не съм забравил нито една от любовите ми! Аз съм любовчия голям, от съвсем малък. Имам си и детска, и ученическа любов. И всеки път е различно! Най-удивителното при мен е, че взаимоотношенията ми с всички жени се запазват прекрасни във времето - не спираме да поддържаме връзка, да излизаме, да се виждаме, да пътуваме заедно, да споделяме, дори интимни неща. И това е страхотно богатство, което трябва да се менажира много внимателно, защото всички ставаме едно голямо семейство, в което се знае почти всичко за всеки.
Понякога е много забавно, понякога има проблеми, понякога е доста стряскащо за сегашните ми контакти. Все пак – хората не са еднакви, а и аз все още не мога да се отуча, пък то е присъщо на всеки, от „насилието”, което упражняваш върху света, за да заприлича на теб. Т.е., щом ти мислиш „така”, да очакваш от другите подобно отношение към теб, което е много превратно и никога не се случва. В последната ми книга, „Лятото с тъжните к**ви”, имам разказ точно на тази тема. И – да, това е най-приятният послевкус на света, стига да си успял да запазиш спомена за него!

V.S.: Какви граници в човешките взаимоотношения си разрешаваш да прекрачиш и докъде позволяваш на другите това?
Л.Д.: По принцип опитвам да не прекрачвам границите. Много уважавам личните пространство и свобода на другите и съответно – искам да ги имам и за себе си. Затова и винаги съм имал проблеми. Например, аз съм дълбоко неревнив. Смятам, че да ревнуваш без основание е глупаво, а с основание – късно! Така че – няма никакъв смисъл! Успял съм да наложа над емоциите си това разбиране и някои от приятелките ми са смятали, че, след като не ги ревнувам, значи не ги харесвам или обичам. Даже понякога ми се е налагало да се правя на ревнив! Та, ако жените симулират оргазъм, то аз симулирам ревност!
Много съм чувствителен или, за да е адекватно – „ревнив”, на тема „собствена свобода”! И както наистина не се вълнувам какво прави някой, с когото сме заедно, когато не е с мен, така и аз бих искал да получавам същото отношение. За жалост не съм го срещал още или, може би – само веднъж, но не беше естествено.
Има нещо забавно, което е важно да се каже, в чисто философски смисъл. Във връзката между мъжете и жените, а и в еднополовите, хората много често компенсират собствените си дефицити и недостатъци с желанието да притежават човека отсреща. Това е измама – нищо на този свят не е твое! Нищо оттук няма да отнесеш със себе си, така че – как би могъл да притежаваш?! Но, явно точно това усещане е много травмиращо, и повечето хора се вкопчват в „другия”, а това разрушава страшно много добри отношения. Имах много мъдър баща и благодарение на него от много рано се научих да не правя така. И, както вече споменах, имам прекрасни взаимоотношения с всички хора, били по един или друг начин част от живота ми!



V.S.: Какво не забелязваш през очилата си и какво виждаш, когато ги свалиш?
Л.Д.: Скъпичко хоби са. Очилата са нещо много хубаво, защото, когато не ги носиш, за да видиш нещо, трябва да се приближиш. А аз имам късогледство. Сдобих се с него по време на казармата в края на 80-те год., когато бях в пехотата, при едно стреляне с гранатомет. Твърдя, че съм много добър гранатометчик и винаги мога да си намеря работа в терористична група, ако го закъсам. Шегата настрана. Този тип изстрел, с гранатомет, освен че е изключително шумен, е и много капризен – влияе се от вятъра, времето, а и трябват умения да се стреля с него. Тогава нямахме шлемофони, които да поставяме на главите си, и от силния звук получих изкривяване на очните дъна. Можеха да се коригират, но сложих очила, и така.
Та – обичам очилата си, защото за мен те са приближение, не просто аксесоар, макар да съм пословичен с това, че имам много чифтове. Но никога не ставам рекламно лице точно поради тази причина – не искам да съм обвързан с конкретна марка, за да мога да си избирам каквито искам да нося.

V.S.: Скоро в твой пост в мрежата написа, че „Сивите дни се получават от смесването на тъмно минало със светло бъдеще”. Потопи ни в един твой „хубав” сив ден!
Л.Д.: Много ги обичам, да! Когато е сиво, можеш да се вгледаш в себе си. Организмът ти сам произвежда ендорфин и всякакви неща, с които да компенсира подтиснатостта си. И това е приятно, защото е форма на съпротива, а всичко на тоя свят се получава със съпротива. Много харесвам тези дни – задънено небе, бурно море. Равните, безоблачни дни са ми скучни.

Като студент, значи - на колко години да съм бил – сигурно около 20, присъствах на една невероятна буря, по време на разходка с малко желязно корабче Балтик, в Балтийско море. Затвориха всички пасажери долу в каютата, където се търкаляха като топчета за флипер. А аз, понеже съм много свързан с морето, се интересувах и поназнайвах немалко за корабите. Точно този тип кораби – Балтик, са като нивелир – могат да се наклоняват изключително много, но не могат да се обърнат. И поради тази причина предпочетох, заедно с един известен журналист, да останем на палубата. Правихме се на луди, въпреки всички молби, заповеди и крясъци на моряците да отидем при другите. Да, бе! Долу беше толкова гадно! Всички бяха един върху друг, всичко беше оповръщано и смърдеше на вчерашна храна! И от екипа като видяха, че няма да излязат с нас на глава, надянаха ни някак по една спасителна жилетка и ни вързаха с въжета за мачтата, за да не изпаднем през борда.
В един момент море и небе абсолютно се сляха. Балтийско море е много коварно, но не повече от Черно – то не случайно така се казва, но пък аз го обожавам! То е много приятелско настроено към водолази, като мен, чието хоби са потънали кораби и находки, защото е нискосолено и ниско кислородно и поради тази причина може да съхрани за по-дълъг период от време предмети от което и да е друго море. Във всеки Созополски и Несебърски двор може да се видят железни котви на 400-500 години, които не биха се съхранили в Средиземно море, например. И един ден, когато България стане богата, от Черно море ще можем да извадим такива потънали кораби, още от първото преселение на народите, каквито и гърците не могат да извадят от тяхното.

V.S.: А ти, имайки предвид силната ти връзка с водата, оприличаваш ли се на някакъв морски вид?
Л.Д.: Не знам дали съществува такъв, но имам жестока драма с октоподите. Значи, това са невероятно умни същества и съм убеден, че в много отношения са по-социални и интелигентни от делфините. Но в същото време са тооолкова вкусни!... И имам голям конфликт със себе си и яденето на октопод, защото винаги пред очите ми е някой от многото пъти, в които ми се е случвало да виждам проявите им на интелект под водата.

V.S.: Как се намираш, когато се изгубиш?
Л.Д.: Малко съм си омръзнал и понякога не се търся изобщо! Имам толкова много отговорности, свързани с хора, че бързо се намира някой, който да ми каже къде е мястото ми!

V.S.: А вслушваш ли се в тези хора?
Л.Д.: То това е най-трудното! Казват, че който заповядва на себе си, заповядва на света!



V.S.: Колко „см.” е мъжкото достойнство и как се измерва? А женското?
Л.Д.: Много сложен въпрос! Мъжкото достойнството винаги е социална категория и особено в България е много разтегливо понятие. Проблемът е, че не се мери в см.! Мисля, че може да се измери в това без колко неща можеш. Тогава си по-свободен и по-достоен.
Женското е още по-сложно! Защото в биологията на жената стои прелъстяването, а то, някак, никога не е свързвано с „достойно поведение”. А тя ТРЯБВА да прелъстява, за да осигури продължението на рода и този модел на поведение не се вписва в рамките на общоприетото. Аз нямам никакъв проблем с това, напротив – харесвам го! Това е вечната природна игра!

V.S.: В тази връзка – кога една жена се превръща в „богомолка” – преди, по време на, след секс?
Л.Д.: Когато Е богомолка! Сметката около тази особеност – с продължаването на рода, е много важна, по-важна дори и от партньора й. Е, не го изяжда буквално, както правят тези буболечки.

V.S.: Е, но нали това ни различава от другите живи същества!?
Л.Д.: Не, по нищо не се различаваме от тях!

V.S.: Все пак – правим секс за удоволствие, не само, защото ТРЯБВА да има поколение!
Л.Д.: Е, да, но психическата и биологичната нагласа е абсолютно една и съща! Казват, че освен хората, само делфините и един вид маймуни правели секс за удоволствие. Но не може да се разбере дали за тяхно или заради удоволствието на изследващите ги учени! Между другото, виждал съм жестоко разгонен делфин, който гони жена във водата. На тях много им въздейства, даже – направо се побъркват, особено, ако жената е в цикъл.

V.S.: Да се върнем към крилатите зелени насекоми. Кога мъжът „позволява” да бъде богомолка?
Л.Д.: Ама той винаги бива изяден! Само че не си дава сметка! Както се знае – винаги жената прелъстява и води връзката, и ако е достатъчно умна, ще „позволи” на мъжа да си мисли, че освен участието си, има и някаква водеща роля в това!
Бил съм в общества, които минават за изключително мъжки – целият им парламент и правителство са съставени само от мъже, а са абсолютен матриархат и не го осъзнават. Явно наистина не си дават сметка, че жените управляват изцяло и всичко! Всички важни решения се взимат от жените! И така трябва да бъде. Ако решенията се оставят само на мъжете, ще се затрие социалната роля на пола.



V.S.: Ще ни отговориш ли на два твои въпроса?!
Л.Д.: С удоволствие!

V.S.: „По-добрият капан за плъхове хваща ли по-добри плъхове?”
Л.Д.: Въпросът е много философски, няма отговор. „Доброто” е етическа категория. За „по-добри” не знам, но се предполага, че ще хване по-големи плъхове. По-скоро - мисля, че не.

V.S.: „Човек с по-нов модел телефон по-истински ли е от човек с по-стар модел?”
Л.Д.: Непрекъснато губим себе си в социалните мрежи и електрониката, постепенно замествайки се с измислен от нас самите образ, който е по-тъп от оригинала – не сме по-добри творци от Господ! Но, отговорът е категоричен – като за всеки предмет. Каквото и да е техническото устройство, важна е задкормилната уредба, човекът, който го управлява!

V.S.: Кога:
- …за теб светлината е „лукс”?
Л.Д.: Тя винаги е лукс! Както казва Тери Пратчет – колкото и да е бърза светлината, тъмнината е по-бърза от нея, защото вече е „там” и я очаква да дойде. За обратното не мисля, че има шанс.

V.S.: … ”котвата на сала” се оплита в коралите?
Л.Д.: В пряк и преносен смисъл - когато си в опасна близост. А извън заигравката на въпроса, кораловите рифове са изключително красиво, но и опасно място. Обитават ги малки и красиви същества, докато много от големите морски обитатели, с изключение на морената, се страхуват от тях, и с право.

V.S.: … гмуркането не е опасно без въздух?
Л.Д.: И никога, и винаги. За всяко „гмуркане” важи, само сменяш средата – и във водата, и в любовта, и в проблемите. Винаги си на 30 сек. от смъртта. Но всичко опира до самодисциплина.

V.S.: … на мъжа му „посинява брадата”?
Л.Д.: Ами, де да знам! Не съм се замислял много-много. В моя случай – от години и с годините - все по-рядко! Свикнах спокойно да приемам случващото се и се ядосвам от дъжд на вятър. Въпреки че много обичам да говоря, в някои ситуации никак не обичам празните приказки – веднага пристъпвам към работа и действие, за да се свърши колкото се може по-бързо тази глупост. Малцина знаят за мен, че като малък и по-млад бях доста голям побойник. Оттогава ми е останал този рефлекс да не се обяснявам твърде дълго, преди да се разхвърчат юмруците.

V.S.: … му се късат джинсите на коленете?
Л.Д.: Като пълзи много. Като много иска нещо да получи или да оцелее. Не е нито стабилна, нито уважавана позиция, но се среща в природата. Аз затова вече си ги купувам скъсани! 
А иначе – харесвам протритите и скъсани джинси – готини са, намирам ги за секси! Много обичам стари неща – обувки, ризи, „дрипи”, търся си умишлено в магазините по-винтидж дрехи и неща.



V.S.: Кой е пътят, по който неведнъж си минавал в годините през различните сезони (разбирайте – етапи от живота) и всеки път си откривал нещо съвсем ново за себе си?
Л.Д.: Това е интересен въпрос! Има много такива „сезони”, места. Човек трябва да ги вижда, обаче. Едно от тях е под водата – винаги е еднакво и всеки път – тотално различно! Но, каквото и да съм видял в живота си, никога не съм срещал „нещо”, по-интересно от хората. Много са ми любопитни, независимо какви са – умни, глупави, богати, бедни, от моята или коренно различна социална среда… Мога да направя така, че да ми е интересно и добре с всякакъв „вид” човек. Слушам го в захлас, задавам правилните въпроси, получавам интересни отговори.
Затова и обожавам да се возя в таксита – правя това ежедневно, по 5-6 пъти на ден, поне от 30 год. Половината бакшиши в София са ми познати и приятели, имат личния ми телефон и ми звънят непрекъснато да споделят техните си проблеми и за всякакви глупости. Но са незаменими събеседници и определено са велико изобретение на човечеството!
От всичките държави, в които съм се возил на таксита, за мен най-великите са египетските. Няма такива хора! Те са в състояние, в рамките на 30 мин., да ти намерят от бъбрек за трансплантация, през абсолютно всички забранени в държавата вещества, до това да ти организират посещение на сватба… При мен действието със сватбата се развиваше в Хуркада, където бях с приятел. Питам таксиджията - младо момче „Пич, ти можеш ли да ни заведеш на сватба?!”, и той казва „Сигурно мога, имам поне 400 братовчеда, все някой от тях ще се жени скоро!”. И след половин час звъни и казва: „Довечера в 10 идвам да ви взема и ви водя на сватба!”. А там, понеже е много горещо, оставят всичко за по-късен час от денонощието. Взе ни и ни закара на някакъв безумен пазар, от който купихме ритуален подарък за булката – изобщо не разбрах какъв е! Отидохме много извън града, в някакъв абсолютен бордей.

V.S.: Не се ли притесни поне малко – непозната държава, непознати хора, непознати обичаи…?
Л.Д.: Не, изобщо. Гледам да съм спокоен в такива ситуации. Изкарахме си жестоко! Беше изумително интересно приключение, наистина, и младоженецът все пак се оказа негов братовчед. Мъжете бяхме отделени от жените и се събрахме само в момента на „предаването” на булката. Ние бяхме „скъпи гости” на празника”, ухажваха ни, облажаваха ни, пък и се оказа, че сме донесли правилния подарък, с което още повече ги впечатлихме. Страхотно си изкарахме!

Египетските шофьори са удивителни, наистина. Независимо от това, че непрекъснато нещо искат от теб и те врънкат за кинти, са доста почтени! Няма да се случи да те „минат”, окрадат или излъжат тъпанарски. Един приятел само за една седмица успя три пъти да изгуби телефона си и те всеки път му го намираха на най-невероятни места и му го донасяха. Страшни са! И само ти казват „Ти си много готин!”. Всякакви разговори можеш да водиш с тях – за политика, религия, туризъм – за каквото и да се сетиш да питаш – всичко знаят! А не дай си Боже да проявиш интерес към личния им живот и семейство, не можеш да слезеш от колата – готови са цялото си битие да ти разкажат! Много се впечатляват от факта, че си проявил интерес към личността им. Готини са, харесвам ги.

Таксиметровият шофьор е много полезно „нещо”! Съветвам, дори  апелирам хората да се возят на таксита и непрекъснато да си говорят с шофьорите! А в България е още по-интересно, защото много от тях са с изключително интересни истории и съдби и съм се возил при висшисти, капитани на подводници, учители, научни работници, войници от Камбоджа…, всякакви. Почти всеки е хващал в един момент от живота си да върти геврека. Та – „накратко” – няма нищо по-интересно от хората по пътя!



V.S.: Коя е крачката „встрани”, която, още от дете, непрекъснато отлагаш да направиш и поради какви причини?
Л.Д.: Хубав въпрос! Отраснах в изключително гангстерска среда. Почти всички големи разбойници са ми лични приятели, още от малък. И много и често пъти съм бил жестоко изкушаван да мина от онази, другата страна – времената бяха „разбойнически”, побойниците бяха облажавани, парите - лесни, животът - също, в очите на околните беше проявява на безпрецедентен героизъм… Но, винаги съм се въздържал по някакъв начин и не бих казал, че е оцеляване от моя страна.
По едно време, от всички деца в махалата ни, поне три бяха в затвора. Бях много различен от тези момчета, но се държах като равен с тях и не ги провокирах, напротив - проявявах огромно любопитство. Не се надувах и големеех, понеже, видите ли, съм синът на писателя, който е от друга среда и джинс. Беше ми безкрайно интересно да ги слушам, чувствах се добре, те ме обичаха и уважаваха, макар и да не бях като тях – тарикат или побойник. И никога не съм се държал надменно с тях, напротив – те ме превъзхождаха с толкова много неща, че аз само можех да констатирам превъзходствата, което тях ги кефеше! Всеки се кефи, когато някой му каже „Копеле, ти това го правиш много по-добре от мен!”, нали?!
И затова съм имал много готини приятелства, а и до ден днешен поддържам взаимоотношения с „такива” хора. Не слагам всички под общ знаменател, разбира се, защото има всякакви сред тях – мръсници, подлеци… Но с най-легендарните имена, 90% от които за жалост вече не са живи, наистина сме били, ама много, близки! Но, така е – бързият живот бързо изхабява. Иво Карамански, например, ме е учил да греба – бях ученик, а той – войник.

Имах разговор на такава тема със сина ми, когато беше в повратен момент от живота си. Разказах му някои неща, обясних му, че до болка го познавам „този свят” и че няма нужда да извървява този път. Казах му „Лесно можеш да станеш от крадеца на касетофони в кварталния дилър на дрога! Кажи, избери си една група, и направо да те водя там! След което ти давам максимум 7 години живот! Да - бурен, готин, богат, но толкова, не повече! Ти си избери какво искаш да правиш за следващите, може би - последни 7 години от живота си!” След това той сам много се промени – не съм го сплашвал или насилвал, само му казах да си избере „неговото”. И после кандидатства и влезе едновременно и журналистика, и право, а преди това не му и хрумваше да продължава да учи.

V.S.: А ти имал ли си подобни разговори с твоя баща? Той не се ли е притеснявал, когато е разбрал „какви ги вършиш”?
Л.Д.: Не, по отношение на мен, той беше изключително спокоен човек. Никога, абсолютно никога не сме имали разговор на тази тема. Говорили сме за всичко друго – да съм сериозен, отговорен, постоянен в това, което правя, но не и за това. По-скоро майка ми се притесняваше повече – с какви хора дружа и какво правя, което е нормално. Докато баща ми, дори и да се е притеснявал, никога не го е показал, или – поне аз не съм го усетил. Оставял ме е да правя каквото си искам, да избирам средата си. Никога не ми е оказвал натиск и не ми е казвал какво да правя, напротив – дори тонът му винаги е бил шеговит, понякога и подигравателен. Даже, като влязох да уча журналистика, той ми каза „Ти сигурен ли си, че това е някаква наука?!”

Според него, поради вродената ми фантазия, хрумки, интелигентност и обща култура, лесно ми се разминаваше, измъквах се от ситуации и минавах между капките. С лекота взимах изпити, успявах да заблудя околните, че съм научил нещо и го знам, и съм имал доста комедийни случаи.

Сещам се за един такъв в час по геометрия. Като цяло, много уважавам математиката и изобщо – абстрактното мислене, но винаги съм бил зле по този предмет. Наложи се да убеждавам учителя, че съм научил урока, а аз изобщо не знаех за какво става дума! Той ми каза да му дам определение за „точка” и измислих несъществуващо такова - че точката е права в профил! Последва бурен смях сред съучениците ми и голям спор в учителската стая, защото не бяхме учили тригонометрия. И от гледна точка на тогавашните ми знания по геометрия, бях напълно прав. Баща ми много се забавлява с това, когато учителят звъня в нас да каже какъв олигофрен съм, и че вместо да седна да прочета урока, нося от девет кладенеца вода! А обикновено другите деца, за тяхна жалост, биваха наказвани за поведение, неспазващо правилата на обществото, докато в семейството ни това се приемаше по друг начин.



V.S.: Май не си спазвал правилата много-много?!
Л.Д.: Ами, не. В това отношение съм типичен Българин – като видиш едно правило, веднага да ти хрумне как да го заобиколиш. И там се влага най-много енергия!

V.S.: В такъв случай, сигурно се смяташ за късметлия!?
Л.Д.: Да! Определено имам късмет за много неща! Но, то всичко се плаща, нали знаете! Трябва да има равновесие в този живот.

V.S.: Кое е питието, което, само при мисълта за него, се влива в съзнанието ти като отприщен язовир.
Л.Д.: Много обичам опушените, островни, сингъл малцове. Обожавам ги! Неповторимият им аромат се дължи на факта, че когато се нагрява ечемикът, за да вкисне зърното, се използват сушени водорасли, поради ограничения брой дървета на островите – не могат да ги горят за всяко нещо, все пак! И така концентратът, от който се прави дестилатът, добива един изключително богат торфен мирис, който много харесвам. Но не всеки може да ги пие. И понеже съм им голям фен, настоявах някои от вносителите на алкохол в България да ги купуват заради мен и мога да кажа, че имам голям принос за това някои от марките да се появят на българския пазар.

V.S.: Браво! „Благодарствени писма” за това?!
Л.Д.: Имам, да! На страницата на една от прочутите марки шотландски малц Laphroaig – историята му е една от най-любопитните, стои следният виц, подписан от мен: „Тази напитка е любимата на принц Чарлз. Единственият му проблем е, че след 2-3 питиета започва да харесва жени, като Камила Паркър Болс!”. И шотландците умряха от кеф и продължават да си го държат, за да им го на***ат на англичаните и на Принца.

V.S.: А коя е храната, оставяща в теб подобен, размазващ послевкус?
Л.Д.: Обожавам източната кухня и морската храна, затова и идвам често в SaSa. А особено, когато са православните пости, увеличавам броя на посещенията си. Тук е спасението ми, заради огромния избор в менюто за постещите – соево мляко и сирене, всички форми на коктейли от безчерупчести, безкръвни и калмари, многобройни, хубави салати и, разбира се, безупречно приготвени! Имал съм възможността да ям много автентични неща в Далечния Изток и смея да кажа, че предлаганото в SaSa, като качеството, е повече от много близко до оригинала.

V.S.: Какъв ще станеш, когато пораснеш голям?
Л.Д.: А, де!? Това е голям въпрос! Още не съм си отговорил! За космонавт ми е късно, за евреин – също… Не знам какъв ще стана! Нямам представа, все още се търся! Като се намеря, да ви се обадя ли?!...

Докато чакаме търпеливо Любо да ни се обади, се връщаме няколко седмици назад, за да си припомним какви искат да станат Лорина Камбурова, Рая Пеева и Орлин Павлов...

Благодарим за приятната атмосфера, безумно вкусната храна и прекрасното отношение към нас и нашите гости на ресторант SASA Asian Pub!

More from View Sofia

Летопис на смутното време: Мариан Башур

Interviews преди 4 години

"Летопис на смутното време", като романа на Вера Мутафчиева, е една поредица, която цели да систематизира настроенията в това особено, смутно време, в което се намираме в момента. Тук ще видите и прочетете посланията на прекрасни хора, на чиято емоционалност разчитаме и в чиито усещания вярваме; ще ни споделят как усещат момента, как си представят, че ще минем през него, какво е най-важното, кои са устоите, какво препоръчват, как виждат нещата след ступора. Какво ще се промени, какво трябваше да се промени, кои са позитивите в тази непреживявана от никой съвременник ситуация. Нека си дадем надежда и да структурираме заедно проблема така, че да излезем от това по-устойчиви и по-мислещи, по-съчувстващи и по-смирени!

„В мен има голяма стара къща“: Лана Дел Рей

Celebrities преди 4 месеца

Лана Дел Рей е момичето на декемврийския брой на Harper's Bazaar

King Kiko: Костадинов с първо интервю за VMan

All fashion преди 4 години

Кико Костадинов е абсолютна енигма, което естествено буди още по-голям интерес към особата му. Ето защо и най-краткият, но документиран разговор с него, е като природно богатство. Честта да си говори с него се пада на Самюел Андерсън от V Magazine, а цялото интервю е публикувано на страниците на VMAN 43: Overdrive, достъпно за поръчка ОТТУК.