На един интересен разговор, който, досущ като драматургични сцени от театър или кино, ще ни отведе към много и интересни истории. Лични истории. Истории истински и от въображението на едно пораснало момче. Такива от неговата представа за виртуалната действителност. При всички случаи – с желание за общение и постлани с човечност.

Ще си поговорим „по нашенски” не с професора, доктора, продуцента или сценариста Станислав Семерджиев, не с ректора на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”, не със създателя и ръководител на специалността „Драматургия” в Академията, не с основателя и председател на Българската асоциация на филмовите, телевизионните и радио сценаристи БАФТРС, не с изпълнителния директор на Световната асоциация на филмовите и телевизионни висши училища CILECT.

А с Човека Стенли! Заради когото, в заслужилата през тези 70 години славата и професионализма си театрална и кино институция, от които над 30 от неговите са минали в нейните артистични аули и коридори, се случват какви ли не неща. За да могат завършилите, сегашните и бъдещите студенти да се обучават по възможно най-добрия, интересен, ползотворен и иновативен начин. За да успеят истински и безвъзвратно да се потопят в магията на сцената. За да вкусят от изкушението и очарованието на подходящите, правилните и красивите изказ, маниери, поведение, правоговор и правопис. За да станат още по-добри Човеци.

Ще си поговорим небрежно, на чаша кафе, с този изключително ангажиран и неимоверно влюбен в работата си и Живота „ковчежник”, неискащ да носи И този ключ, за да опознаем още повече неговата личност. А – защо не – и да понаучим още нещо!...

V.S.: Проф. Семерджиев, какво обичате да правите, когато изобщо имате някакво свободно време?
С.С.: Може би ще прозвучи много смешно, но обичам да гледам филми и да чета книги. А това е и работата ми. Т.е. – няма голяма разлика между това, което работя и „трябва” да върша и онова, което харесвам и ми доставя удоволствие да правя. Успял съм да превърна живота си в удоволствие! Реално, въобще не чувствам смисъл в това да правя неща, които за други хора със сигурност са повече от приятни. Като например – да стоя по цял ден на плажа и нищо да не върша, да изкарам с часове наред в някое кафене и да си говоря с някого, да ходя от едно в друго заведение и да сменям компанията си… Нямам и никога не съм имал потребност от това и не е от възрастта, освен – логично – отпускането на душата в студентските ми години. Е, и сега го правя от време на време с близки приятели. Въпросът е, че в съвсем малкото ми свободното време искам да наваксам пропуските за душевното си развитие. Понякога обичам да ходя някъде в планината, на някое по-тихо място, да гледам дърветата, Земята, небето, природата… Според много хора живея скучно.

V.S.: А на Вас така добре ли Ви е?
С.С.:  Ами – да!

V.S.: Значи не плащате и този данък! А и пътувате доста.
С.С.: Да, така е, макар и да е по работа. Обикновено от самолета отивам директно в хотела, после - на конференции и така в обратния ред, без да имам време да разгледам мястото, на което съм. Когато мога – отделям половин-един ден за разходка. Може би нямам желание за друг тип забавления, защото тези странствания в известна степен запълват нуждите ми от разнообразие, създават енергия, зареждат ме, дават възможност да усетя същността си. Защото съм на някакво съвсем чуждо място, чийто ритъм не е сигурно, че вътрешно ще успея да доловя. Понякога от първия миг усещам, че това не е моето място и не се чувствам добре там. Както и обратното – влюбвам се в града от пръв поглед и искам да се върна в него отново и отново!

V.S.: Кои са любимите Ви дестинации?
С.С.: Например – Мюнхен. Обичам го, може би, защото за първи път отидох там в студентските си години, през далечната 1984-а, на кино фестивал, за който чаках месеци наред да ми разрешат издаване на виза. Пътувахме 3 дни с влак, имаше прекачване в Белград на друг влак, оттам през Австрия, и като слязохме на Мюнхенската гара, и като видях този невероятен за мен свят, така се втрещих, че останах без дъх, буквално! Сигурно затова и до ден днешен Мюнхен е останал в съзнанието ми като града на моите мечти! Да, вярно, след това съм ходил стотици пъти и ако в днешно време бях стъпил в него за първи път, най-вероятно нямаше така да се впечатля. Но до такава степен е в младежкото ми съзнание по онзи специален начин, по който съм го усетил и видял тогава, че няма как да излезе оттам.
Друг любим град ми е Буенос Айрес – много го харесвам! Интересен е със своята нестандартност, защото е изтъкан от много големи противоречия и не е толкова консервативен, както голяма част от европейските градове. Като настроение е място, в което има много живот, много истина и не е приповдигнат, като други космополитни градове, които харесвам и са ми интересни, но трудно бих могъл да се адаптирам в тях.
Бостън също е един от любимите ми градове! Той е с интересна архитектура, като в същото време се усеща колониалността, а съчетанието помежду им е много умело. Не е необозрим със своите около 2 млн. жители, можеш да се чувстваш нормално – да ходиш пеш, да се качиш на трамвай, да не си длъжен да се качиш в метрото и да пътуваш поне 1 час, за да стигнеш донякъде… Човешко е.

V.S.: А къде още бихте искали да отидете?
С.С.: Всеки иска да опознава нови места и неща. Не мога изобщо да се оплача от съдбата си, благодарен съм й – дала ми е възможност да видя много! Човек винаги може да иска и да поеме още! Но на мен напоследък не ми се гледат градове и изобщо – населени места. Бих предпочел да се любувам на природни красоти. Говорейки на тази тема – мястото, на което винаги съм ходел, ще продължавам да ходя и винаги съм се чувствал най- най- най-впечатлен и вдъхновен, е Ниагарскит водопад. А съм виждал и много други по света. Но за мен той е абсолютно общение с Бога! Там се чувствам на друга планета, в друго измерение. Всъщност – не се случва нищо особено – качваш се на корабче, возиш се, влизаш под водопада и просто те пръска една падаща около теб вода. Но личното ми усещане, за другите хора – не знам, е за общение на съвсем друго равнище. И вече такива места ми се иска повече да виждам, а не други градове.
Дадох си сметка, и то с годините, че искам и започнах да забелязвам природата по друг начин. Причината е в акад. Людмил Стайков и едно пътуване с него до Турция, на което го влачех, буквално, по някакви разкопки. А той ми каза: „Моля те, остави ме тук малко да погледам морето!”. А аз настоявах заради „времето, което ще изпуснем” за обиколка на нещо си, на което той ми отвърна: „Знаеш ли колко галерии и градове съм видял в живота си?! Сега единственото, което искам да гледам, е хора и природа. Нямам сили да гледам повече изкуство и исторически забележителности!”. Втрещих се от думите му! Не очаквах да чуя нещо подобно от него – за мен той е изключително ерудиран човек с огромни познания в областта на културата. Тогава си дадох сметка, че явно идва момент в живота на всеки, в който се пресища от всичко видяно и преживяно и започва да иска да се върне към корените на съществуването си.

V.S.: „Този момент” как да го възприемем – да се „стреснем” и притесним, заради отминаващото време и все по-големия брой трупащи се години или да го приемем по-мъдро и смирено и да се примирим, че така или иначе - край има, и все някога ще дойде?!
С.С.: То си е и стряскащо, и основа за мъдрост! Наясно съм, че остават все по-малко години и затова ценя времето си все повече. Не мога да си позволя да го жертвам за неща, които преценявам, че за мен не са интересни и важни. От друга страна - не страдам от този факт и опитвам да го приема с усещането за това, че мисията, която всеки има на тази Земя, до някаква степен предварително е изградена, и той трябва да я следва – дотам, докъдето му е писано и по най-близкия до него начин! Т.е., когато човек започне да усеща, че годините са превалили и във всички случаи му остават по-малко, отколкото са отминали, започва да оценява света и всичко, което прави, по абсолютно различен начин. Младите хора не могат, няма как да разберат това, а може би и не трябва, не знам. Да, има изключения сред тях, които са се сблъсквали със смъртта твърде рано и това ги е ударило много искрено в душата. Те осъзнават това по-рано от другите и започват да подреждат живота си по начин, който да им даде стойност. Но, за съжаление, повечето не си дават сметка и не разсъждават по тази тема.

V.S.: Дали е „за съжаление"?
С.С.: Мисля, че да! И аз на по-млада възраст не съм си давал сметка за тези неща и съжалявам, че не съм го осъзнал по-бързо! Ако бях разсъждавал по този въпрос по-рано, нямаше да пропилея време за неща, които е можело да не ги правя, но съм го сторил точно, защото съм бил убеден, че разполагам с достатъчно много време и съм ги отлагал за „утре". Човешката природа е някак устроена така, че да иска да обърне първо и повече внимание на суетното и забавното, а по-сериозното и важното оставя за по-натам. Или - първоначално да се отървем от всички дребни проблемчета за разрешаване и след това да се наслаждаваме на свършването на „важното нещо", което е интересно и значимо. Само че, дребните проблемчета стават все повече и повече и се трупат с времето, а ние все отлагаме „онова важното", и така минават години, дори. Та, ако това го знаех по-рано, много от нещата в собствения си живот щях да построя по друг начин.

V.S.: А сега, с мъдростта и опита, които имате, бихте ли променили нещо конкретно в живота си?
С.С.: Да, много неща бих променил! Най-вероятно - цялата организация на живота си. Отдадох се основно на обществен градеж - структури, отношения, сгради... Може би бих започнал по съвсем друг начин и бих се отдал на творчеството си, защото то също е начин, по който човек може да гради света. В никакъв случай не казвам, че съжалявам за това, което съм направил и правя сега и смятам, че животът ми не е протекъл безсмислено и безполезно! Себеотдаването винаги е било 100-процентово! Както и по принцип във вършенето на каквото и да е и, общуването с когото и да е. Но от друга страна знам, че щях да изпитвам много по-голямо удоволствие, ако можех да изграждам светове - все пак се занимавам с драматургия. Да изграждам такива светове, в които сам да си създам всичко, което пожелая и да го разработя по начина, по който искам, защото това е моят измислен свят. Аз съм Господ Бог в него и искам да живея в този илюзорен живот. Хубаво е човек да се почувства в ситуация, в която да може да управлява някакъв живот, някакъв свят. Докато аз всеки ден живея в реалния живот и се боря с реални проблеми.
Всъщност, затова си давам сметка, че толкова много съм прегърнал идеята за виртуалната реалност - напоследък правя няколко конгреса в тази насока и работя върху различни проекти в тази посока. Очевидно е, че вървим към тази виртуална реалност и затова, според мен, ако се случи в годините, в които - дай Боже - все още съм в състояние да съм активно работещ, предполагам, че ще работя точно върху това. А именно - да се върна обратно към идеята за създаване на светове на ниво виртуална реалност.



V.S.: Не е ли малко плашеща тази „виртуална реалност"?
С.С.: Според мен това е ултимативна творческа същност. Създаването й е свързано със 100-процентовото навлизане на потребителя в творческите процеси, актове и резултати. Киното, така или иначе, е едно опосредствано изкуство. Ние общуваме с творческата същност на автора чрез посредника - екрана.

V.S.: Тогава не е ли и театърът опосредстван, по тази логика?
С.С.: Не е, защото в него имаш директен контакт.

V.S.: Да, но пак виждаме действието пред очите си, пак можем да разсъждаваме, да се смеем или плачем, защото еди-кой си автор е измислил текста на постановката, друг я е адаптирал, трети - декорирал и пак е „опосредствано", само че е по-„4D", така да се каже!
С.С.:  Да, така е! Само че контактът е много по-близък! Още повече, че заради общуването в някаква степен може дори да се промени текстът, в зависимост от реакцията на публиката. Това вече не е онзи застинал академичен театър от 19-и век, както продължава да бъде и до ден днешен например балетът.



V.S.: Да не се обиди някой заради мнението Ви за опосредстваните и застинали изкуства?
С.С.: Напротив - добронамерен съм към всеки вид изкуство. Просто говоря за смисъла на усещането за допир, за истинско съпричастие, за съпреживяване. Затова хората толкова много се вълнуват от музиката, например! Защо тя въздейства толкова силно?! Защото в един концерт, в едно живо изпълнение, в живия контакт е истината!

V.S.: Не е като да се слуша по радиото, да речем?
С.С.: Не, тогава пак е опосредствана връзката! Може да звучи парадоксално, но виртуалната реалност ще създаде най-пълната илюзия за „жив контакт" и ще изгради свят, в който ти наистина ще можеш да общуваш в абсолютно време, а не просто да го гледаш през екрана, образно казано. Т.е., в него ще можеш да преместиш очилата си, да смениш дрехите си, да целунеш някого, да извършиш определено действие. Да, някои казват, че в тази реалност няма да усетиш целувката. Така е! Но стимулирането на определени сензори в организма ще бъде до такава степен развито, че съзнанието ти ще приема това за истина. Не казвам, че това е добре за развитието на цивилизацията! Ясно е, че ще живеем в един шизофреничен свят, в който вече няма да различаваме истината от неистината. Сензорите на организма няма да могат да отчитат разликата между реалността, която е тактилна, и онази, създадена в съзнанието й.

V.S.: Вие как виждате „Човека" и живота, който ще водим, след 50 години?
С.С.: Не знам дали ще е след толкова кратък период от време, но мисля, че „тогава" ще започне един процес, в който най-вероятно няма да има физически контакт въобще, няма да има и думи! В същото време ще можем да общуваме дори с неживата природа – с камъните, с планетите, със звездите, с пространството… В този смисъл, от гледна точка на понятието „общуване", което поставям в центъра на човешката същност и в смисъла на човешкия живот, ще продължим да развиваме точно тези „абсурдни разклонения" на общуването. Тоест, физическата самота на индивида ще става все по-абсолютна и едновременно с това ще имаме чувството, че сме част от цялата Вселена.

V.S.: А как тогава ще комуникира, ще се „размножава"?
С.С.: Не знам. Едва ли ще има нужда от физиологически процес. Индивидите ще бъдат част от една обща система, в която ще общуват на ментално равнище, не на физическо. Няма да имат нужда от храна, вода, сношения. Ние бавно, но сигурно, вървим към един общ мисловен облак, в който всички съзнания ще бъдат свързани.



V.S.: Не е ли тъжно?!
С.С.: Не! Напротив! Това просто ще е друг вид организъм! Ще се обогати изключително много естеството на съществуването и ще живеем наистина свързани. Всеки от нас ще изпитва всичко, което изпитва и другият! И ще може да чувства милиарди други усещания, които сега няма как да осезава. И тогава максимата за „ефекта на пеперудата" ще бъде наистина факт!

V.S.: А истински „пеперуди", образно казано, ще има ли?
С.С.: „Пеперуди" ще има! Физическият свят няма да изчезне! Но ние ще бъдем толкова променени, че той няма да има толкова голямо значение за нас и оцеляването ни.

V.S.: Но с всички тези разклонения няма ли да дадем картбланш на всеки да бръкне в мозъка ни?! Т.е. - не пускаме ли и „лошите" вътре в нас?
С.С.: При всички случаи ще има такъв период, който в даден момент ще отмине. Ние няма как да „ги” спрем! Страшно много харесвам филма „Аватар"! Смятам, че в него е показано и предсказано бъдещето на Цивилизацията. Това е истината - всички сме свързани в това Дърво на Живота, неслучайно споменавано във всички религии и митологии назад във времето! Надявам се Дървото и разклоненията му да са общият световен разум и организъм! И мисля, че няма как да не се стигне до това, като най-вероятно ще се мине през изключително тежки етапи. Но, ние това няма да можем да го видим!...



 

И понеже с такъв необятен човек е абсолютно невъзможно да не си говорим до безобразие -  съвсем скоро втора част на интервюто ни с професора, доктора, продуцента и сценариста Станислав Семерджиев.

More from View Sofia

Петъчен блиц: Новите млади актьори - Луизабет Николова

People of art преди 12 години

Луизабет Николова е много млада и много красива бъдеща актриса, възпитаник на НАТФИЗ. Все още няма....

Четиво в четвъртък: Деветте разказа на Селинджър в нов превод , откъс от "Чичо Уигили в Кънектикът"

Books преди 2 години

Отново Селинджър, отново естетическа наслада 

Атанас Далчев в Солун и Истанбул

Books преди 2 години

Художествено-документална книга от Хюсеин Мевсим