Следва

Много калории и Haute Couture

Canon Challenge: Да се "паркираш" между колите

Park, not ParkING...

All About Life преди 5 години

Синя зона. Зелена зона. Зона на комфорт... Заменяме четирите колела с четирите крака на симпатичен ретро стол. Сядаме насред паветата, напук на всички маркировки, които обозначават, че мястото е за коли, не за хора. Някъде наоколо са разпилeни списания, а в главите ни бушуват хиляди мисли от сорта на: "Ами, ако някой поиска да паркира" или "Дали и колко ругатни ще отнесем". Излишъци... всичките тези неща са излишни.



"Паркираме" се, с компактния Canon EOS M100, на точно минута от офиса, виждаме прозорците, а зад тях бюрата си... и въпреки притеснението - всичко е безвремие, защото добрите идеи, всъщност, се раждат от блаженството на фантазията, на сетивата, на жаждата за различност.



Кой и как ни накара да седнем на стол, повлияни от лятната кампания на Canon -#mynextfirst, насред парко местата на улица "Хан Аспарух"? Отговаряме, и ние, но главно ТЯ - Теодора Павлова, на още скромните 24, в редовете долу>>>

V.S.: Откъде идваш, ти, чудо, наречено Теодора?
Т.П.:
От София, детските ми години бяха на ул. „Пиротска“, в стария център, с вековни сгради и усет за история. После гледах София отвисоко, заживях в една от най-високите сгради в града, в по-нова София. Пътувах много, най-вече в Европа. Много градове ми харесаха, но винаги съм се интересувала от атмосферата на мястото, малките улички и детайлите.



V.S.: Каква е твоята история?
Т.П.:
След „кварталните“ 134 СОУ „Димчо Дебелянов“ и 32 СОУ „Св. Климент Охридски“, съдбата ме отведе в Софийски университет. Красиви сгради с история и дух. Любимата ми „Културология“ ме научи, че животът е многопластов и копнея да го изследвам. Имах отлични преподаватели, при които изучaвах история, антропология, политика и много други области от световното познание. Не мога да ги изредя всички, но за интересът ми към урбанистиката особено допринесоха лекциите при професорите Райна Гаврилова, Владимир Градев и Александър Кьосев. За магистратура избрах Шведския държавен университет на град Малмьо, където имах честта да бъда приета. Специалността ми даде възможност да изследвам не само миналото и настоящето, но и в бъдеще да спомогна за по-доброто развитие на градската среда. Някак неусетно измина първата година, която беше ползотворна, интересна и много, много различна. За положителните страни на образованието в Кралство Швеция мога да разказвам дълго, но нека да е друг път...



V.S.: Защо два стола, а не три или десет, насред колите?
Т.П.:
Идеята за столовете насред колите не е с цел да се създаде цяла градинка, не е да се пречи на шофьорите, а да се напомни на хората, че градът е за тях. Също така, че забързаният ритъм се определя от нас самите и петминутна почивка може да повлияе много положително на психиката и организма ни. Това е практика, която съм наблюдавала в големите градове по цяла Европа. Забързани сме, сменяме едно превозно средство с друго, бързаме от точка А до точка Б, гледаме си в краката, докато ходим по разбитите тротоари (ако ги има, и има място за нас), и забравяме да се насладим на заобикалящото ни.

V.S.: А всъщност какво се крие зад идеята с паркоместата?
Т.П.:
Първоначално почти всяка сграда е имала малка градинка, от английското парк (park). (По-конкретно в САЩ и на места в западна Европа.) Тя е била за красота, като граница между частното и общественото, между входа и тротоара. Постепенно, с увеличаването на броя на жителите, броя на сградите, разширяването на градската среда (т.н. урбанизация), кочияшите започнали да спират каретите върху тези градинки, а по-късно и колите. Важното е, че след навлизането на колите, тревата в градинките постепенно започнала да изчезва, заменена от павета и асфалт. Въпреки това продължава употребата на думата и досега, нелепо. Идеята се появи като неочакван резултат. След всяко пътуване с още по-голям интерес се разхождам в София и сякаш наново виждам сградите, улиците, хората и детайлите. Често се спирам по средата на улицата, и откривам странни кьошета и балкони, вътрешни дворове или виждам през отворен прозорец барокови орнаменти по тавана на третия етаж. Така се влюбвам отново в този град, и по-важното - в хората. Независимо, че живеем в столица, е много важно да харесваме хората, с които споделяме дните си, а това е начин да ги опознаем. Кой знае кой ще седне на пейката до нас?..

V.S.: Мислиш ли, че хората биха се навили да пробват подобно нещо?
Т.П.:
 По-важното е да се замислим върху ползите, върху това, което може да ни помогне след десет години да имаме деца по улиците, а не пред компютрите. Това е само един много малък аспект на живота. Уличното пространство трябва да е част от ежедневието ни, а не само да минаваме през него. Разликата е най-осезаема тъкмо при децата. Аз съм от поколение, което играеше на улицата, нищо, че имахме и парк наблизо. Чувствахме цялата пресечка, че даже и карето от сгради като наш дом. Знаехме кой къде живее, какви домашни любимци има, познавахме съседите, продавачите в магазините, както и те нас, бандата деца. Чувствахме се защитени, всеки ни гледаше от прозореца и знаеше дали сме добре. Пазехме се, пазехме и това „външно“ пространство. Сега сякаш не е така.


V.S.: Дай ни добра причина, заради която да зарежем колите? И всъщност, в България, подобна инициатива обозрима ли е?


Макет на кола, често срещан в големи градове, на мястото на един автомобил могат да паркират десет велосипеда.

T.П.:
 Движението е здраве, също така е и намаляване на трафика, на замърсяването на въздуха, повече свободно време и един вид създаване на общност. В София се правят усилени опити в последно време, именно за намаляване на трафика. Доколко са успешни… Времето ще покаже. Може би трябва да са по-усилени, по-внезапни и цялостни промените, които ще имат устойчиво въздействие за бъдещите поколения. Начинът на мислене трябва да се промени, а това отнема време.

V.S.: Очарованието на празното парко място се крие в...
Т.П.:
Разчупването на нормата. Трябва да осъзнаем, че е възможно нормата да ни ограбва от пространство, което може да ни помага да сме по-щастливи и по-спокойни. Подобно на фланьора от деветнадесети век и аз искам да се скитам в красиви и китни улици, а не в бетон, желязо и стъкло. Често се питам кога за последно минах по тротоар без паркирала кола и ми става тъжно.

V.S.: Още две неща, които би направила за първи път или пък би подтикнала хората да направят за първи път?
Т.П.:
Труден въпрос. Отговорът няма да се хареса на много хора. След като поживях в Швеция, се замислих защо там по улиците виждам много повече възрастни и трудно подвижни хора, дали в инвалидни колички или с проходилки и бастуни. Не е защото са по-болни от нас. Виждам ги, защото имат достъп до публични пространства, до тротоари, паркове, градски транспорт и магазини. У нас нямат достъп, изолирани са от градската среда. До голяма степен е същото и за бебешките колички, там са навсякъде. Това оживление се отразява не само в парковете, където сме свикнали да ги виждаме, но и на спирките, и на публични забави. Майките са щастливи, не са изолирани от социалната си среда и отглеждат щастливи деца. Пробвайте, дори мисловно, да се поставите за един ден в такава ситуация на трудна подвижност. Замислете се дали и след месец все още ще имате силите да се преборите с асансьори, стълби, разбити плочки, заобикаляне на коли, пътна маркировка, отворени към тротоара врати на магазини, колчета и заграждения. Не обвинявайте „държавата“ и „общината“, помислете вие как да помогнете, или поне да не пречите.



V.S.: Добре, де, ние се навихме, но как ще накараш някой по-скептичен да пробва?
Т.П.:
Нека да седне на стол или на пейка и да си почине, за себе си. Това е. Щом маркировката е сложена от общината, то и пейката може да е там. Въпрос на желание, възможност има.

V.S.: Реално, с това да си изнесем два стола насред улицата не нарушаваме никакви закони, нали така?
Т.П.:
Изнасяме ги, но ги поставяме така, че да не представляват пречка или опасност на движението и да не застрашават околните. Идеята тук и сега, с тези столове, не е да започнем практика всеки да сяда където си иска. Важното е да съберем погледите на минувачите, вниманието да се пренасочи. По малките улички в центъра няма нито едно местенце, където да седне човек и да си почине за малко. Общината може да създаде оазиси, които да изпълняват тази функция, временни или постоянни инсталации за зелена София.

V.S.: И не е нужно да заплащаме синя/зелена зона?
Т.П.:
Зоната е свързана с правилника за движение по пътищата. Не сме пътно превозно средство, доколкото знам. Столична община трябва да прецени дали печалбата от заплащането на няколко места за паркиране е по-важна от добрите практики за пространството на гражданите. Към момента паркирането на велосипеди е рисково и често трудно дело. Може би, ако се съчетаят вело паркинг и място за отдих… Друга възможност е на платените места, когато не се използват, за няколко часа да се сложат по едно-две столчета, за общото благо.

V.S.: Благодарим ти, Теодора, много ни зареди!
Т.П.:
И вие мен, благодаря и аз! 


 


Благодарение на: Щрак! Щрак! Canon EOS M100 +  неверояното качество на изображението + функция за селфита, bluetooth и wi-fi, два стола, едно паркомясто и две момичета #mynextfirst here is complete! Краен резултат = нов жесток начин за бърз релакс! 

What's yours first next?

More All About Life