Следва

„Тази, която си отива, тази, която остава“

Когато капят кестените, когато липсва свободата, възможна ли е любовта?!?

История за историята, лагерите, комунизма, любовта и стремежа към автономност през очите на писателя Стефан Коспартов

Books преди 5 години

Помните култовите български филми "Всичко е любов", "Комбина", "Мярка за неотклонение", нали?! Във всеки от тях, както и в още няколко, стои името на писателя Стефан Коспартов като сценарист или асистент-режисьор. След като ни изправи пред последното си сценарно предизвикателство на лентата “Аз съм ти, Адриана”, базирана на недовършения на Димитър Димов „Роман без заглавие” (можете да го гледате на фестивала Cinelibri), днес писателят ни подхвърля друга ръкавица. Един внушителен разказ от времето на "онези" 45 години на комунистически терор, по времето на абсурдния живот в България между 1944 и 1989 г., през времето на първите години на т. нар „Демокрация”. За да видим как 29 години след падането на режима, митовете и легендите около социалистическия рай все още хвърлят сянка върху сезоните, точно, "Когато капят кестените".

Романът, предоставен от издателство "Сиела", ще ни накара да се замислим над много въпроси, като например - колко ли още поколения ще са нужни, за да се задвижи отново колелото на историята в своя естествен ход? Защото в него се преплитат действителни събития и магически реализъм в едно. Защото той е предупредителен реквием за бъдещите поколения и разказ за този, който си тръгва в края на лятото. Точно, когато капят кестените.



През зимата на 1946 г. Димо Костурков, доктор по право от Сорбоната, пътува към опустошената от войната България. Изпълнен с надежди и идеали, среща във влака красива дама, която се прибира, за да погребе баща си. Още на перона у дома ги чака сблъсък с жестоката реалност – комунистите са заграбили властта и няма да я пуснат. На двамата млади им предстои да опознаят истинското лице на строя – насилието, издевателствата, лагерите, изселванията…



Десетилетия по-късно режимът се люшка в предсмъртна агония. Задействат се внимателно обмислени планове за съхраняване на властта и натрупаните богатства. Предстоят вихрени промени, манифестации, избори, пирови победи и смазващи провали. И сред целия хаос на внезапната свобода, младият писател Никола Костурков трябва да открие истината за баща си и неговата съдба. И любовта му към една жена е като стихия, която пронизва времето и пространството и надмогва престъплението и наказанието.


Ако няколкото подбрани от нас откъса ви заинтригуват, не забравяйте датата 24 октомври, 18:30 ч., когато в последната седмица на падащите кестени, в „Patches Blues Bar” („Барът на кръпките” на бул. „Прага” 23), заедно с музиканта Васко (Георгиев) - Кръпката, проф. Николай Чернокожев, проф. Михаил Константинов, писателя Захари Карабашлиев и актьора Юлиан Петров, ще можете да се срещнете с романа и да изминете заедно пътя на един син към неговия погубен от времето баща. Вижте тук повечето за събитието.

 "- Ооо, писателят Костурков – каза Стоян Николаев, плешивеещ шкембелия, автор на две книги и стотици дописки за комсомолското движение в Народна република България. – Не знам дали да се радвам, или да скърбя.
– Писателите не са еднакви – обади се Ради Колев, другият редактор. – Ето, Петър Раденков от Шумен донесе домашно вино и сега в редакцията е весело. А Никола Костурков не носи вино и гледа мрачно. Той мисли, че всички трябва да скърбим. Защо така бе, Костурков? Какво толкова ти е направил животът?
Една муха лазеше по бюрото на Стоян Николаев и се опитваше да се удави в чашата му с вино.
– На мен животът не ми пречи – озъби се Никола. – Шегичките ти ми пречат.
– Оппаа – зарадва се Колев. – И не уважава редактора. Мисли се за голяма работа. Кой си ти бе, Костурков? Има ли те на картата?"

.....

"– Леле, трийсе страници! Как да ти пусна трийсе страници бе, Никола? И то за някаква влюбена нестинарка. Нестинарка, нестинарка, ама накрая изгаря. Да ти имам оптимизма. Направи ги десет и ще се замисля. И смени края, нека да се вземат младите. Тъй, де!„Аманта – помисли си Никола. – Бяло лице, черна земя. Аманта!“
– И тая не може да се казва Аманта. Коя българка се казва Аманта?
Тая е тракийка. Кой знае как са се казвали тракийките?"



"Подобно на Никола, Чуки беше от известна софийска фамилия, дядо му беше индустриалец, разстрелян от Народния съд, и Чуки ходеше редовно на гроба му, чистеше го от бурени и от време на време забърсваше надгробния камък с парцал, напоен в терпентин, за блясък.
– За вас работа няма ли? – попита Никола, колкото да каже нещо, и бързо си отвори единствената налична бира. Къл-къл-къл, стоп.
– Няма да им работим на комунистите – отговори тържествено Чуки и зае с топа си централната линия. – Стига ми, че уча жените им на тенис. И не само.
Повечето от бройките си Чуки хващаше на корта в Парка на свободата, който той упорито наричаше Борисовата градина. Избираше си някоя начинаеща, десетина години по-възрастна от него, показваше ѝ няколко удара и останалото предоставяше на съдбата. А тя най-често беше благосклонна.
– Да знаете, че е много готино да говориш на мадамите мръсотии за комунизма, докато ги чукаш. Това ужасно ги възбужда. Така си го връщат двойно на мъжете си – един път физически и един път идеологически.
– Не философствай, а играй. Шах си, бе!
– Дай си шаха и умри. Философията на любовта, драги ми Костадине, е тъмна Индия за тебе, жалък блъскач такъв. Така и ще си умреш, без да знаеш какво се случва след третия оргазъм на жената.
Отдолу се чу клаксон.
– Сигурно е Стуци – каза Коста. – Кажи му да вземе бира.
Никола погледна през прозореца. Наистина беше Стуци – Стойчо Александров, млад випускник на Консерваторията – с ново корекомско яке, вносни ски на покрива на синята лада, целия стандарт, осигурен от управата на ресторант „Ропотамо“, където работеше като певец и пианист.
– Колко сте? – попита Стуци.
– Трима.
– Четирима – поправи го Коста. – Бъза спи оттатъка.
– Айде на „Щастливеца“. Ще се събереме.
– Аз не мога – каза Чуки. – Ще чукам.
– И аз – добави Коста. – Искра ще идва.
– Аз ще дойда – каза Никола. – Тия тука за нищо не стават. Ще черпиш ли едно коняче?
– И коняче, и лимонадка. Бакшиша снощи си го биваше."

...

"Дневният бар беше задимен и шумен, както подобава на заведение от такъв тип. Никола си проби път през плътната завеса от тютюнев дим и приседна на една незаета маса. Обхвана го вече споменатата тъга на човек, който не си е на мястото. Поръча си коняк, за да не се чувства пълен аутсайдер, и започна да се припознава във влизащите жени. По понятни причини почти всяка от тях му приличаше на непознатата с бялото жигули – коя по смолисто черната коса, коя по синьо-червеното яке, коя по стройната фигура. Състоянието му беше нормално за двадесет и седем годишен ерген, чието основно занимание бе да реди думи, които никой не искаше да чуе, а и как да чуе, като въобще не знае, че съществуват, няма такъв писател, оставете ми ръкописа, ще видим, какви са тия теми, млад сте още, елате пак. А как искаше сега да е хирург, защото всеки момент ще внесат непознатата с тежко изкълчване на десния крак – distorsio pedis dex – и той, като единствен специалист, ще ѝ окаже бърза медицинска помощ. Влажните от болката очи ще го гледат с нежна благодарност и в този момент двадесет и седемте години самота ще отидат на кино, той ще се разплаче и никой няма да му се присмее на сълзите, защото всички знаят колко трудно е да се родиш. Картината беше толкова жива, че му напомни препоръката на един негов познат психиатър да отиде да се прегледа. Никола махна с ръка, за да отпъди мислите, но вместо това жестът му привлече келнерката, която с трениран глас го попита какво обича, и той беше принуден да ѝ каже, че обича още един коняк, защото не можеше да ѝ разкаже картинките, които си представяше, без риск тя да позвъни на някой друг познат психиатър."

 

 

 

More Books