Следва

Какво да гледаме в HBO GO и по HBO през ноември

Теодора Димова: Като порасна, искам отново да съм дете!

Една топла среща не с писателя и драматурга, а с Човека Теодора...

People of art преди 5 години

Тя е наблюдателна, деликатна, сензитивна, фина, и харесва „невидимите пътища на прошката“. Една дама, която, дори „без кожа“, никога не би извадила очите ви с неуместно поведение или одежди, а с „ороците“, които могат да се вземат от нея. Тя търпеливо може да изчака реда си на опашката пред „стая №48“ и да не вдигне шум, когато й кажат, че „змийското мляко“ току-що е свършило. Тя е от „майките“, които винаги ще помагат и обичат децата си, независимо дали някой ден ще пожелаят да хванат „влака за Емаус“. За нея може и да има „четири вида любов“, но никога няма да се превърне в изкуствената „кучка“ от съседната маса, защото ценностите й са други.



Теодора Димова е сред най-известните ни и любими писатели и драматурзи, оставяща със словата си трайни следи и носеща ерудирано потекло в кръвта от баща си - Димитър Димов. А, както всички знаем, той дамгоса българската история с един от най-четените романи за всички времена „Тютюн“. През очите, мислите и душата на Теодора надничат още журналист, преводач, преподавател по английски, редактор в „Радиотеатър“ БНР. Тя е автор на 9 пиеси, сред които "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. Както и на романите "Емине", "Адриана" и "Марма, Мариам", "Майките", който през 2006 г. спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, сред които немски, френски, руски, полски, унгарски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" печели Националната награда „Христо Г. Данов“ за българска художествена литература. Романът й "Влакът за Емаус" печели наградата за проза на портал „Култура“ за 2014 г.

Теодора Димова с майка си Лили и баща си Димитър, 1965 г.

През октомври издателство „Сиела“ представи и последната творба на писателката „Зове овцете си по име“. И ние, досущ като въпросните пухкави, къдрави, вълнени, с хлопка на вратлето четириноги твари, се поведохме по начертания от Теодора път - беше много удобен и лесен, за да стигнем до нея. Овчици сме, не, защото сме глупави, а защото сме добродушни, харесваме да ни е задушевно и обичаме да си говорим с хората. Защото всички човеци са интересни и могат да бъдат назовани по име. Изхождайки от стадното чувство се срещнахме с нея в един от последните слънчеви, есенни дни на чаша топло кафе и си побляхме за любовта, човешките взаимоотношения, малките и големи деца, ценностите, живота…

VS: Теодора, последната Ви книга е на съвсем друга плоскост, като че ли!?
Т.Д.:
Не, дори завършва мой 10-годишен и много благодатен период, започнал с написването на „Марма, Мариам“, след което дойде „Влакът за Емаус“, а после се появи „Първият рожден ден“ – сбрани есета на християнска тематика от портал „Култура“.



VS: Четвърта книга, като четвърти сезон, с който се затваря годишен цикъл. В този ред на мисли – любовта все още ли е четири вида, както сте я видели преди време?
Т.Д.:
За книгата, разбира се, е условно разделена. Любовта винаги е една. Винаги е цялостна. Не може да бъде разделена. Не може да се късат парчета от нея!

VS: Не може, ли?!
Т.Д.:
Не! Просто има различни видове любов, заради личното отношение към конкретен човек. Но в същината си е една.

VS: Тогава – какво е любовта?
Т.Д.:
Цялостност. В тази дума се крие коренът на друга – „изцеление“. Когато любовта е наранена, ние сме болни. А за да сме здрави, да се излекуваме, изцелим, означава отново да станем едно цяло.

VS: Значи трябва да обичаме?!
Т.Д.:
Очевидно!



VS: Очевидно „да обичаме“ или очевидно „трябва“?
Т.Д.:
Тези „неща“ са противоположни! Как може да „трябва да обичаш“? Не може да обичаш насила, защото трябва или е задължително!

VS: В такъв случай - има ли любов все още?
Т.Д.:
Не обичам обобщения, но за всеки човек е различно. Всеки се намира някъде по своя път. Един е по-напред, защото повече е проумял, друг – по-назад. Зависи от развитието му и скоростта, с която се прогресира. И дали изобщо просперира или стои на едно място в една поза, която за него е ефектна и той така се харесва.

VS: Говорейки за застиналостта на позата, от камбанарията Ви на писател, какви чисто човешки грешки допускат хората във взаимоотношенията помежду си, според Вас?
Т.Д.:
Като цяло, обществото ни тежко страда от чувството за солидарност. Не можем да се обединим около абсолютно нищо! Нямаме вече ценности, а и хора, които да се поинтересуват за тях и да ги изучат. Всеки сам за себе си вече стана ценност, изисква да се чува неговият глас и той да е последна инстанция. И така просто всеки остана сам за и със себе си.

VS: А какво е „ценност“ днес?
Т.Д.:
Според мен ценностите не се менят! И това са християнските. Те винаги са едни и същи, и защото са неизменни, затова са и ценни! Да се държим добре и да се радваме един на друг, да не сме изпълнени с отмъщение, гняв, завист и омраза, да се обичаме и почитаме… То какви други биха могли да бъдат, колкото и елементарно, дори - битово да звучат?! Иначе какво може да е толкова ценно – да имаме много пари, или да сме добре облечени, или всички да ни познават?!? Какво?



VS: Значи пак или все още по дрехите посрещат, по ума изпращат?
Т.Д.:
Да, опаковката, оказва се, е изключително важна. Като че ли измества вътрешното съдържание, но рано или късно се свлича и се вижда ролята й. И няма как да бъде ценност. Но по-притеснителното е, че като че ли хората започват все повече да се стремят към тази външна ефектност. И вътре развитието и пътят спират.

VS: Като запъртък?
Т.Д.:
Ами, по-скоро не, ако се приеме, че запъртъкът е най-малкото „нещо“ в едно семейство.

VS: Споменавайки тези думи, какво са семейството и училището, като институции. Откога и откъде започват „Ороци“-те за тях? И кое от двете са – яйцето или кокошката, защото преди да станат родители, хората са били деца.
Т.Д.:
Есето с това заглавие се роди по конкретен повод – видях обява, в която пишеше „Давам Ороци по Български език“. Наистина не знам какво самочувствие трябва да има човек, с което да залива всички, за да каже/напише тези думи, на български език, грешно! Това е обобщаващо за обществото ни! Днес колкото си по-наперен, груб, безогледен и нахален, толкова отрицателната стойност на тези думи се превръща в положителна.

VS: Едва ли не – в ценност?
Т.Д.:
Да, да. И едва ли не „те“ задават поведението – ако мога да съм груб и да избутвам другите, това е добро. Или - бий, за да те уважават. И цялата деликатност, която е естествена, дори – вродена, за интелигентните хора и тяхното разбиране за човешките взаимоотношения, като че вече изглежда старомодна и нелепа. Това е същинската, дълбинната, катастрофичната подмяна, която започна да се случва през последните 10 години.

VS: Вие, като жена, как допускате някой човек до себе си? Как обичате, как мразите, как преценявате хора или ситуации?
Т.Д.:
Когато срещнеш даден човек, или го харесваш – привлича те веднага, сякаш винаги си го познавал и можеш да разговаряш с него за всичко, или с уважение се отнасяш към него – онова необяснимо чувство за респект, или нямаш отношение – за да не покажеш, че ти е антипатичен. Всеки има вътрешно, интуитивно усещане. Така е и с книгите. Когато четеш такава, която ти харесва, е все едно, че ти си я написал, все едно – това са твои мисли, все едно – книгата е твоя. Както е и с филмите, музиката, картините.



VS: Казвате, че човекът е като книга, песен, филм?! Днес кои са любимите ви?
Т.Д.:
Да, така е. Обичам всяко едно от тях. Наскоро открих песен – изключително аристократична, нежна и фина, в която се влюбих. Изпълнява се от Охридските трубадури, свирещи градски фолклор на струнни инструменти, и се казва „Лето 1762-ро“, по текст на Григор Пърличев. Покъртителен, изключително силен текст! Покъртителна песен!

VS: С описателните думи, с които боравите в текстовете си, ни пренасяте „там“. Какво носи в душата си един писател, какъв е дарът, който има, как се зарежда?
Т.Д.:
Той не носи нещо по-различно от другите хора.

VS: Дали?
Т:Д:
 Аз не намирам нещо по-специално и различно в себе си. Нямам усещане за някаква необичайност. Напротив! Просто, писането наистина е тайнство! Много пъти съм опитвала да кажа какво точно е, да го разградя и артикулирам. Да разбера кой е този копнеж, който те кара да споделиш нещо с другите хора. Не може да не го напишеш! Трябва задължително да го направиш, даже само един човек да го прочете, или – дори - никой! Просто – трябва, трябва, трябва! Ако не го сториш, вършиш грях! И ако го нямам този императив, никога не сядам да пиша. За писането се изисква самодисциплина, а аз, слава Богу, я имам! Може би това е различното.

VS: Значи, ако „не си признаете“ под някаква форма, лъжете?!
Т.Д.:
Нещо такова е. Извършваш грях, ако не пишеш, ако не работиш.

VS: „Ако не работя, съм грешна“, така ли?
Т.Д.:
Да, определено. А за всеки нов текст поводът е абсолютно различен.



VS: А реален ли е?
Т.Д.:
О, да! И непредсказуем. Но идва от живота. Както вече споменах за цикъла с 4-те книги, в който се чувствах по един начин, сега пътят ми е друг, съответно и писането и усещанията ми. Като например повода за новия ми роман, който в момента пиша, с работно заглавие „Черните мироносици“. Изхождам от евангелския разказ, в който, преди Възкресение, трите жени мироносици отиват до гроба и виждат, че тялото на Христос е изчезнало. Реално те първи съобщават за Възкресението. В този разказ образите им са добри, в моя са черни. Но сега няма да казвам защо.
Отидох на 1-ви февруари, деня, в който се чества паметта на жертвите на комунизма, в градинката пред НДК, за да оставя цвете на паметника и без никакви намерения да търся причини да напиша нещо ново. До него имаше около 200 души – все потомци на починалите. Но без абсолютно никакви официални лица и речи. Все едно беше частна панихида. И с възмущение си казах: „Как е възможно?!“. Това са убити хора, за да сме ние тук и сега. И нямаме памет, ли, не знаем, ли, държавата ли не признава този ден като официален за отдаване на почит?!?
Тези мисли разтърсиха главата ми с въпроси и сега пиша за дните след 9-и септември. Дадох си сметка колко малко е писано в съвременната литература за това какво се случва след този – за мен – военен преврат и последиците от него. Започнах да чета и открих, как историци, документалисти, мемоаристи, разследващи журналисти са положили огромен труд, свършили са страхотна работа и са описали невероятно добре всичко. А писателите?!? Изведнъж ми се стори много странно! Дори и моето поведение. Как може да не съм се интересувала досега?!?

VS: В този ред на мисли – търпите ли критика?
Т.Д.:
Е, разбира се, че търпя! Особено, когато е градивна, е много полезна. Да се погледнеш през очите на друг човек е прекрасно! И главно – да намериш недостатъците си, за да можеш да ги преодолееш, иначе не можеш да ги видиш. Стига да не извира от нечия злонамереност, а това винаги се усеща, тогава не й обръщам внимание.

VS: А вие позволявате ли си да критикувате?
Т.Д.:
Конкретни хора – не! Не харесвам човек да се държи като последна инстанция и да казва кое е правилно и кое – не. Защото много лесно може да изпадне в морализаторство. Никога не съм си давала това разрешение, освен в радиото, в което съм редактор, и се консултират с мен за поставянето на пиеси, като гледам мнението ми да е максимално градивно.

VS: По какъв начин започва и завършва денят ви?
Т.Д.:
Ежедневието ми е напрегнато, да. Един писател трябва колкото и да пише, толкова и да чете, не по-малко и да слуша музика. Евентуално и да намери време да си почива. Обикновено денят ми започва с тичане в парка до нас и приключва с някоя книга или хубав филм. А в промеждутъка гледам да намеря 4-5 часа за работа, в които да мога да пиша, редактирам и чета.



VS: Как виждате българката днес? И - респективно – мъжете?
Т.Д.:
Не може да се обобщава, всеки е конкретен за него си. Има жени, които се грижат за външния си вид, поддържат се, успяват да съчетават красотата с работата и задълженията в семейството си, държат на себе си с отговорност и самочувствие. Има и такива млади майки, които, след като са родили две деца, да речем, са напълнели и са се изоставили, смятайки, че са направили онова, което е трябвало да извършат в своя живот. С мъжете е същото.
Много харесвам сегашното поколение между 30 и 40-годишните! Много е модерно и европейско. Всички знаят по няколко езика, пътуват свободно из цяла Европа. Имат някаква страхотна лекота, енергия и отдаденост на работата си. Може би, защото не са усетили много от вкуса на годините преди 89-а.

VS: А тази разкрепостеност и свобода не води ли до слободия, по някакъв начин?
Т.Д.:
Може би. Аз изхождам от гледната точка на моите деца, които са от тази генерация, и наблюдавам начина, по който живеят те и приятелите им. Много по-интелигентни ми се струват и необременени с родителските си тегоби.

VS: Това не зависи ли от родителите? И кое е по-редно – да не ги обременяват или – напротив – да кажат на децата си за трудностите, с които са се сблъскали?!
Т.Д.:
Те трябва да знаят! Но точно това поколение смята, че Европа и европейските ценности винаги са били тук и са ни дадени „ей така“, че наистина са даденост. И че няма защо да се пазят или да се борят за тях. А всъщност – какви огромни усилия костваше да се присъединим към Европа?! А сега какви огромни усилия се полагат, за да ни откъснат отново!? Лично мен това ме тревожи. Но, явно ние, като ваши родители, не сме положили достатъчно усилия, за да ви кажем, че има опасност, която дебне отвсякъде. И че тези ценности трябва да се пазят!

VS: В такъв случай – каква ще станете, когато пораснете голяма?
Т.Д.:
Как да се отговори на този въпрос!? Хм! Знаете ли какво видях, като идвах насам?! Едно момиченце тичаше сред падналите листа и играеше с вятъра, който ги завихря. И го правеше с такава неподправена и неописуема радост! А ние, големите, само мрънкаме, че лятото било горещо или дъждовно, зимата – студена и потискаща. И никога вече не можем да изпитаме тези чисти, детски усещания и да се порадваме на това как вятъра гони листата и не можем да ги хванем. А тя се залива от смях, и е толкова щастлива, и нито съжалява за отминалото лято, нито се плаши от идващата зима. Просто – живее сега.  

Ще цитирам част от Евангелието от Матей: „И като повика Иисус едно дете, изправи го посред тях и рече: Истина ви казвам, ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно“. Т.е. – когато порасна, искам да стана отново дете! Защото там е запазена онази ядка на непосредственост и искрено учудване.



VS: Какво ще ни пожелаете?
Т.Д.:
Цяла сутрин разглеждах стари, изгубени снимки от София и България. И си помислих, как София, преди бомбардировките, е била толкова просторна, спокойна, добронамерена. Някои от улиците и сградите, които и до момента са същите – красиви и обширни, изглеждат по-широки, няма коли, има пространство. И как градът толкова бързо вече няма нищо общо с това, което е в момента – напрегнат и издаващ непрекъснато бучене и неприятна енергия. Вече го няма чувството за широта и простор, като в други европейски градове, какъвто, всъщност, е бил и замисълът му в началото. Та, заради тези снимки и името на сайта ви, ми се иска да си пожелаем да се стремим не да се връщаме назад, а да градим и да създаваме атмосфера. Да сме отворени, възпитани и европейци.

П.п.: Този уикенд, 1-ви и 2-ри декември, както и през идните събота и неделя, БНТ ще припомни на зрителите си едноименната филмова адаптация на романа "Тютюн", написан от бащата на Теодора Димитър Димов.

More People of art

Болшой театър премахна имената на противниците на "спецоперацията" от афишите за предстоящия сезон

People of art преди 6 месеца

Директорът на Болшой театър Владимир Урин даде интервю за "Российская газета" и заяви, че спектакли на режисьори, които са се противопоставили на руската "спецална военна операция" в Украйна, се премахват от репертоара на театъра