Тя често няма компютър, но има молив. Няма ксанакс, но има идея за нова книга. Няма нерви, но има инат. Защото е чаровна и горда Болярка, наближаваща Христовата възраст, и е зодия Овен, който, ако бъде раздразнен, би благопожелала Алма му матерна на всичко. А в други подходящи моменти се шегува със силния пол, че е реброто, което винаги ще му липсва. Смята, че да те забравят е най-добрият повод да си спомниш за себе си. Понеже й е писнало всеки път, когато майка й види снимка на Пи Джей Харви, да възкликва: "О, Димано, ТУКА КЪДЕ СИ СА СНИМАЛА?!?", спорадично си позволява да посяга на косата си под формата на цвят и обем. Понякога си задава въпроса защо няма по-добра психотерапия от родното БДЖ. Но вече е сигурна, че автобусите са изповедалняТА, в които чува душевните болки на всички возещи се. Цитираме дословно: „Единият беше телефонен философ, другият покани 4-ма човека на "само по една ракия", третият въртя бизнес и май продаде България, петият излъга жена си, че се разхождал, а шестият кашляше. Начи, никой не е толкова женен, колкото изглежда, България е продадена, човекът със само едната ракия е по-голям философ от философа, а аз винаги сядам пред тоя, дето кашля“.*



Днес си бъбрим сладко-сладко с Димана, на по ароматно и топло кафе и с най-вкусните мекици на света във „Фурна“, и не усещаме кога и как минава времето. Насреща си имаме дама, насъбрала в едно палаво дете, любопитно момиче, щура мацка, разумна жена, поет…



Стоим си на удобните столчета сред другите цветя с поетесата, извинете – с редактора, Димана Йорданова, на уютната веранда на Фурна, кокетно предлагаща екзотичен прочит на есента и хората на бул. „Стефан Стамболов“ 3, отпиваме жадно от божествената лимонада и напиращия дъх на идващата зима, и разтягаме сладострастно локумите на живота. 

Не се познаваме, но нещо отвътре кара словата ни да напират да излязат, да искат се срещнат, да имат нуждата да бъдат напълно откровени и да желаят да си изкарат повече от приятно и незабравимо. Най-вероятно заради вълшебството, с което ни пленява шикозната пекарна! Димана, явно от прясно отминала случка, се люти на литературните среди. Ама кротко, като агънце. Внимателно заблейва с тънък гласец и оставя ковък послезвук на меден чан сред отпускащата бяла атмосфера. Затова и стъпваме внимателно, поетапно и бавно „По гръбнака“ на разговора, и разсъждаваме в минало време над въпроса защо всички днес сме „Жената и мъжете, които бях“. Разменяме изречения, задаваме въпроси, провокираме, научаваме нещо ново за Света през очите на другия. Вижте!

VS: Димана, и защо, казваш, се дразниш на литературната ни общност?
Д.Й.: Не толкова на общността, а по-скоро как се заплаща труда на нас, пишещите хора, в нея, и онова, което правим.

VS: А какво правите вие?
Д.Й.: Ние…

VS: А кои сте „Вие“?
Д.Й.: Ха ха! Здравейте! Първо – кои сме „Ние“, да! Не става въпрос за пишещите книги. От тях, че няма как да се изкарат пари в България, е ясно! Или поне само няколко имена го могат.

VS: Тогава защо пишеш?
Д.Й.: Да, благодаря за този провокативен въпрос! Когато започнах да пиша преди 5-6 години, си мислех или по-скоро – си внушавах, че заради Него ще преодолея периоди на трудности, през които минавах. Придавах му някаква стойност, която Писането реално „май“ не притежава. Единственото, на което ме научи, е на писане. Нищо друго не ми даде. Не притежава възможността да лекува, както смятах, и да те променя коренно като човек. Да, има моменти, в които от написаното за кратко ти олеква и ти помага да подредиш мислите в главата си. Но това не е дългосрочен план за лечение, а учене на писане.



VS: Трябва ли човек да „е болен“, за да пише?
Д.Й.: Не, естествено! В случая имам предвид личните ми състояния на депресия, през която, докато минавах, писах. Излязох от нея, стъпвайки на издаването на първата ми книга. Но не е било само заради писането. С което опитвам да кажа, че, ако някой мисли, че като започне да пише, изведнъж ще се промени целият му живот, емоционалните му травми ще се излекуват и ще стане нов човек, жестоко се лъже! Не е така, защото това е комплексен процес!

Защо пиша!? Хм! Защото мисля, че нищо друго не мога да правя. А може и това да не мога да правя! Но – без него не мога! И вероятно е основателната причина да го правя. И не говорим за изкарване на милиони, а за адекватно заплащане на положения редакторски труд. Бързам да уточня, че „работя“ като редактор, професията ми не е „писател“! Това е мое хоби, от което, да речем, мога да изкарам някакви пари.

Не ми се иска да изпадам в ненужни дребнавости по темата – „колко, къде, как…“ се плаща. Предполагам, че извън България парите са в пъти повече. Но тук, когато напишеш смислен, авторски текст в литературно издържан сайт, с парите можеш да си купиш 3 кутии цигари, да речем. И, ако това заплащане е достатъчно за работата, която вършиш, значи всичко е наред!

VS: Какво излиза – „пиша, за да пуша“!?!
Д.Й.: Ха ха! Страхотно заглавие! Велико е просто! Мдааа… Жалкото е, че ситуацията в България е такава по принцип, не влагам нищо лично към никого. Но по-обезпокоителното и лошото е, че вече е „страшно лесно да се пише“ и всеки казва, че може да го прави, а това обезсмисля и омаловажава труда на наистина пишещите. Така е и с фотографията, и с музиката, с рисуването… Вече всеки всичко може да направи, стига да познава „правилните хора“, а какво е качеството на свършеното, е съвсем отделна тема на разговор.



VS: Какво имаш предвид с думите си „страшно лесно е да се пише“?
Д.Й.: Да бъдеш издаван. Общо взето, вече не е много интересен и впечатляващ фактът, че си писател. Напоследък при подобно „признание“ ти казват „Ох, и ти, ли?!?“. Заживяхме във време, в което всичко стана възможно, а това е много изхабяващо.

Не съм хванала много от „онези години“, но тогава, когато човек отидеше в книжарница, можеше да разчита на ситото в избора, в грамотността на извадката, които някой преди теб е направил. И се разчиташе на обстоятелството, че щом дадена книга е тук, тя носи своите качества. Но вече не е така! Самият факт, че виждаш някаква книга на витрината на книгопродавницата, не гарантира квалитетността й. Защото хората, през които, преди да стигне дотам, е минала, са си казали „Какво толкова, ПЪК! Да я издадем, защо не?!?“. Така че, вече има много плява, за която трябва да намираш време да я отсяваш, за да достигнеш до стойностна книга. Което преди се правеше от хора, на които това беше работата им.

VS: Няма такава професия ли, вече?
Д.Й.: Няма „такъв критерий“! Професиите не са се сменили, хората са си същите. Но вече всичко се обобщава с едно вдигане на рамене и плитките мисли „Е, хайде, сега, какво толкова ще стане, като го пуснем на пазара!?“.

VS: И „какво толкова ще стане“?!
Д.Й.: Ами, първо, ще се отрази върху формирането на вкуса на малките хора – на децата, които все още нямат лични предпочитания. А за да се изгради този вкус, трябва да се пипа много внимателно. „Навън“ те не знаят кое е „по-доброто“, освен евентуалния пример на родителите им! И, въпреки всичко, винаги съществува „опасността“ да вземат първото нещо, на което попаднат.

Не знам дали това е голям проблем, но за мен е, и ме дразни, и засега ми се струва неразрешим, защото се е натрупвал с годините и в момента дава своите резултати.



VS: Хората четат ли още?
Д.Й.: Да, хората четат. Но какво – не знам. А да четеш каквото и да е, е като нищо да не четеш!

VS: Отиват ли си книгите, ще се изгубят ли като материя?
Д.Й.: Не, не! Трудно е! Книгите имат огромна история, за да се затрият толкова бързо и лесно! Прекалено различни са от сегашната си алтернатива. Лично аз не съм прочела и една книга на друг носител, освен на изконния хартиен. И не мога и да си представя ситуация, различна от тази, в която си взимам книжката, долавям ароматите на хартия и печатарско мастило, и си лягам с нея в леглото, за да я чета! Това усещане пластмасата няма как да ми го даде! Не мисля, че книгите ще изчезнат, но това аз какво мисля, нищо не означава. „Чудеса“ стават всеки ден и ако евентуално се случи, ще се радвам да не го видя! Поне ще запазим горите!



VS: Има ли нещо, което в днешния свят те притеснява, плаши?
Д.Й: Хм! Ами, да, страхувам се! От залялото ни „непознато“ в поведението, мислите и очите на хората. От това, че вече, за съжаление, не можеш да вървиш спокойно по улиците, да се возиш в метрото, да пътуваш със самолет или да посетиш концерт в зала, без да ти мине през главата поне веднъж мисълта за уж мнимите и невзрачни на пръв поглед хора, с които се разминаваш в тълпата и ги буташ, без да искаш, а те дори ти се извиняват любезно и с усмивка. И в следващия момент се оказва, че кроят в обърканите си и промити мозъци планове за атентат. Успокоява ме само фактът, че в България този тип напрежение е почти непознато. Засега! И се надявам никога да не го усетим, макар и да се постига вселяването на подобен страх на места, на които такива неща не са се случвали.

Имала съм подобни моменти с подозрителни за мен хора и ситуации, които са ме напрягали, и съм ги наблюдавала точно с очите на човек, който си мисли дали „нещо такова“ няма да стане тук и сега! Явно успява да ни стресне и това, всъщност, е основното в тероризма. Дори физическата смърт не е основната му цел, колкото тревогата и паниката. Не стига, че непрекъснато по всякакъв начин обтягаме сетивата си и не успяваме да контролираме живота си, а и като добавим и тази „от никъде“ дошла заплаха за смърт, вече сме „заминали“…

VS: В какъв смисъл „не можем да контролираме живота си“?
Д.Й.: Дадоха ни да прочетем, видим и разберем, че това е реална възможност, а информацията е безкрайна и колкото повече е, толкова смущението ни расте. Да не забравяме и бума на депресиите и паник-атаките, които крещят в лицето ни колко несигурни сме и как губим контрол. Реално, той не съществува. Ние никога не сме имали контрол над „нещо“, но, когато някой ни каже и покаже, че го нямаме, тогава става страшно! Така че, колкото по-малко знаем, толкова по-добре ще се чувстваме!

VS: Нали знанието идва с четенето!? Какво ни казваш – да не четем?!
Д.Й.: В никакъв случай! Но тук е и парадоксът! Да можем да „отсяваме“ информацията и да знаем какво да правим с нея! Защото е лесно да я получим, но трябва усет и опит да я „смелим“ подходящо. 

VS: А как да разберем достоверността й?
Д.Й.: Търсиш още източници, сравняваш, разсъждаваш! И „това“ вече си ТИ! Твоите интереси, капацитет и интелект, с които разполагаш. Ти си ситото! Ако не си добро сито, просто – не си! То е целият ти житейски опит, който в дадения момент трябва да реагира, спрямо конкретната ситуация.



VS: Какво задължително пресяваш през твоето сито?
Д.Й.: Хората, със сигурност.

VS: Какви са критериите ти?
Д.Й.: През последните години по-скоро са на база емоционално и енергийно ниво. Залагам на интуицията, която се развива с времето и работи като много силен инструмент. Не да седна и да мисла защо и как, просто – да го знам! И върху това трябва много да се работи.

С работата, като такава, положението е същото. Трябва да усещам, че това, което правя, наистина го мога и не го изсмуквам от пръстите си, не се измъчвам, не ми тежи и пречи, а ми помага да се развивам. Да виждам, че има смисъл!

VS: И как ще разбереш, че има смисъл?
Д.Й.: Не знам дали при всички хора е така, но аз разчитам много на тялото си - на подсъзнателното, на сигналите и реакциите, които ми изпраща. Ако не искам да вляза през тази врата на този офис в тази сграда, ако нещо ме спира, дори и да не знам какво точно е, аз знам, че го има. И за мен това е достатъчно да „дам назад“! Да сменя мястото, работата, човека.

VS: Може би разчиташ на душата си?
Д.Й.: Може би! Но как се достига „дотам“, за да бъде толкова силна сигнална лампа, не знам! Това е критерият ми и засега не ме лъже!



VS: Кога не се спираш пред нищо?
Д.Й.: Не знам дали има нещо, което бих направила „на всяка цена“! За мен справедливостта е много важна, което е някаква губеща кауза в днешно време. Не бих спряла, когато мисля, че съм права за нещо. А аз съм права доста често, защото съм Овен и инатът е голяма работа! Ха ха! Шегата настрана! Но искам ли да защитя достойнството си, а то води до чиста съвест, няма да се замисля! Защото те са единствените неща, които притежавам, никой не може да ми ги вземе и ми позволяват да спя спокойно. Ако ги изгубя, съм предала сама себе си и просто няма смисъл!

VS: А кога спираш?
Д.Й.: Когато няма смисъл! Но – никога не казвам „никога“, защото не се знае животът пред кого и къде ще ме изправи, затова и гледам да не изпадам в крайности.

VS: Какво е „крайност“?
Д.Й.: Относително е. За моите разбирания би било нещо, което за друг е в рамките на нормалното. Ако не навлизаш с взлом в личното пространство на някой, това е просто акт без конкретна дефиниция. Но всичко мачкащо, тъпчещо и накърняващо другия, е крайно!
Човеците са странни. Колкото повече ги опознаваш, толкова по-добре разбираш това. Не харесвам хората без граници. За мен това е лошо и страшно. И, колкото и егоистично да прозвучи, за да не се саморазочаровам, от човек, от когото може да се очаква всичко, не очаквам нищо!

Да не оставя погрешно впечатление – харесвам хората, обичам ги по принцип, общителна съм. Но съм много внимателна с комуникациите си и трудно допускам близо. Ситото започва да работи и ги държа дълго време на безопасно разстояние, защото не искам да оставам наранена.

VS: Трудно допускаш до себе си човек. А трудно ли го напускаш?
Д.Й.: Да! Защото едното е следствие от другото.

VS: Каква ще станеш, когато пораснеш голяма?!
Д.Й.: Иска ми се да съм си по мярка. Да мога спокойно да се събирам в себе си без излишни притеснения.

VS: Какво ще ни пожелаеш?
Д.Й.: Да обърнем погледите си навътре, за да виждаме по-добре навън!
--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

П.п.: *Правим веднага след разговора ни уточнението, че първият абзац на интрото му е базиран основно на Диманини цитати от нейния ФБ-профил. И не, че ние не можем да я опишем добре, но самата тя го прави великолепно! Както се казва – преразказана, цветна картина от думи, в 1 л., ед.ч.! И си позволяваме да споделим с вас неин пост, от който настръхнахме!

ЕДИН МЪЖ СТАВА ОТ СТОЛА
разбива часовника си в стената,
поглежда към момичето,
отива си.
А времето му свършва в нея.
Тя износва всички техни мигове,
усеща острите ритничета на спомена,
ражда тези часове, които му остават.
Храни ги…


 

Furna
мммм...
бул.Стефан Стамболов 3

More from View Sofia

Кръвни връзки: Елиза и Андре Токев vol.2

Celebrities преди 6 години

Нас ни блазнят места, които не са "обработени".

Какво общо има любовта... Например с хубавия живот!?

Books преди 13 години

Парите или любовта? Парите, естествено, би казала Изабела Спайърс...

Кой кой е в d:istinkt, Агенцията на годината: Веселин Черепов, Copywriter

All About Life преди 1 година

View Sofia пристъпва в царство d:istinkt, PR агенция на годината според BAPRA Bright Awards 2022. d:istinkt обслужва брандове като Lidl, Yettel, Европейски парламент, Европейска комисия, Samsung, Каменица, Клет и др. С тях се работи леко, с удоволствие и споделен нюх, задружно, креативно и много модерно. Зад розово-лилавата компания стои палитра от уникални личности, с които се запознаваме отблизо и с които трудно се разделяме. Те са the d:istinkt creators - всеки от тях създава част от комуникационните продукти, носители на редица световни награди. Следва професионално-лична среща Седма...