Следва

Signs of Sound експериментира нова техника - пространствена музика

„Очарователните странности на другите“ от Алегзандър Маккол Смит

Седмата книга от поредицата на Алегзандър Маккол Смит - „Очарователните странности на другите“.

Books преди 5 години

Нищо не пресъздава така съвършено чара на Единбург, както бестселърите с Изабел Далхаузи в главната роля. Неудържимо любопитната Изабел, философ по професия и детектив по призвание, неуморно търси отговори на всички въпроси на живота – от най-важните до привидно най-незначителните.

Този път Изабел трябва да помогне за решаването на доста заплетен проблем – в елитно частно училище търсят нов директор. Настоятелството се е спряло на трима кандидати, но в училището се е получило анонимно писмо с твърдението, че в миналото на един от тези кандидати има нещо, което може да компрометира сериозно и него, и училището.


Кой би могъл да помогне в тази деликатна ситуация, ако не Изабел Далхаузи – жена с ум, вкус и проницателност, дискретна и движеща се във висшите кръгове на единбургското общество. Изабел се заема със задачата, но животът й готви изненади – не само свързани с кандидатите, чието минало проучва, но и с личния й живот и с обичания от нея мъж. Търсенията я отвеждат все по-надълбоко, към потайните дебри на човешката душа. По пътя си Изабел среща амбиция, но и доброта, измами и злонамереност, но и готовност за прошка и смирение.

Както винаги, добротата, моралът и надеждата ще бъдат основните оръжия, които ще й помагат да разкрие и разбере очарователните странности на другите.



За автора:
Алегзандър Маккол Смит е автор на повече от петдесет романа. Получава международна известност с поредицата “Дамска детективска агенция № 1”. Носител е на три награди “Автор на годината”. През 2003 г получава наградата „Сага“ за хумор, известна още и като „Сребърен Букър”, както и наградата “Духът на Шотландия”. През 2007 година получава Ордена на Британската империя. През 2015 година е удостоен с наградата "Болингър Удхаус" за хумористична литература, а през 2017 година - с медала на Националния Клуб по Изкуствата на Америка за постижения в областта на литературата.

Той е професор по медицинско право в Единбургския университет. Бил е вицепредседател на Британската комисия по човешка генетика, председател на комисията по етика на "Бритиш Медикъл Джърнъл” и член на международната комисия по биоетика на ЮНЕСКО. В свободното си време свири на фагот в "Наистина ужасния оркестър”.

Откъс:
Тя избута коректурите на една страна и зачака. Чуваше как Джейми се движи навън, в салона, после вратата на кабинета ѝ се отвори и той влезе. Тя затаи дъх. Внезапно почувства, че го ненавижда; мразеше този мъж, който влезе в кабинета ѝ, и това стана лесно, толкова лесно.
Той ѝ се усмихна.
– Заета ли си?
Как смееш да се усмихваш, помисли тя. Как смееш? И отклони поглед.
– Изабел? – гласът му прозвуча тревожно.
– Да.
Той незабавно долови студенината в тона ѝ.
– Какво се е случило?
Тя отвори уста с намерението да каже, че нищо не се е случило, но произнесе нещо съвсем друго. Вместо онова, което искаше да каже, каза:
– Хареса ли ти онзи филм?
Той я погледна озадачено.
– Кой филм?
– Онзи, италианският – гласът ѝ трепна.
Ефектът беше незабавен и драматичен.
– О, Господи... – той бързо пристъпи към нея, после спря. Носеше плик, който бе взел от масичката в антрето, и сега го изпусна на земята. Не се наведе да го вземе. Повтори: – О, Господи...
Сега той стоеше близо до нея. Протегна ръка, но тя се отдръпна от докосването му.
– Еди ти е казал – каза простичко Джейми.
Тя вдигна очи към него. Беше истина; не съществуваше невинно обяснение. Ако такова обяснение съществуваше, той не би изглеждал така: смазан, гузен. Първи угризения на съвестта, каза си тя. Когато хвърлиш камък по патица.
– Не исках ти да знаеш – призна той.
Тя се извърна гневно към него.
– Очевидно.
– Защото се чувствах толкова неловко заради цялата история.
Неловко ли? Тя поклати невярващо глава.
– Така и трябва – отвърна тя. И после, много тихо, но въпреки това съвсем ясно, продължи. – Мразя те, знаеш ли.
Думите бяха грозни, категорични, и тя съжали още в момента на произнасянето им; не мразеше Джейми, обичаше го, но същевременно го мразеше, искаше да му причини болка, да го удари, да го отблъсне от себе си. Тя притвори очи. Това не е истина. Не знам нито какво мисля, нито какво правя. Махни се.
Очите ѝ бяха все така затворени, но тя почувства ръцете му на раменете си. Тя се напрегна; това не беше докосването на любимия ѝ; никога вече нямаше да бъде такова.
– Изабел – прошепна той. – Не е това, което си мислиш. Наистина не е. Пру ме покани да отида. Репетицията приключи рано и тя ме помоли да отида на кино с нея – той замълча; тя чуваше дишането му; усети как дъхът му докосва бузата ѝ. – Какво можех да направя? Разказвал съм ти за нея. Тя е онова момиче, което е болно. Умира.
Тя отвори очи; погледна го; в неговите очи набъбваха сълзи.
– Отидох единствено защото... защото нямаше как да откажа. Тя си няма никого.
Изабел протегна ръка и докосна неговата. От облекчение едва не ѝ се зави свят.
– О, Джейми...
– Има и още нещо – каза Джейми. – Исках да поговоря с теб за това, но не знаех как да започна.
– Съжалявам – каза Изабел. – Помислих си... – тя не знаеше как да му обясни какво си беше помислила. Как можеше да му каже, че се е усъмнила в него?
– Няма значение – каза той. – Не те виня, че си се почувствала така.
Тя поклати глава.
– А какво е другото, за което си искал да говорим?
Той извърна очи.
– Много е трудно да се облече в думи. След филма Пру ме помоли да се кача с нея в апартамента ѝ.
Изабел застина. Чувстваше ръката му в своята, но не я стисна, както би направила в друг случай.
– И?
– Е, разбира се, аз отказах. Но не ѝ казах това, което трябваше да кажа.
– А именно?
– Че не мога. Тя знае за теб, но се държи така, сякаш това няма значение. Държи се така, сякаш ти не съществуваш.
Изабел се опита да се усмихне.
– Но аз съществувам.
– Не искам да ѝ причиня мъка. Остават ѝ само няколко месеца живот.
– Разбира се, че не бива да ѝ причиняваш мъка. Разбира се.
Тя изпита внезапна нежност; това всъщност беше завръщане на нежността. Той беше толкова мил; не бе в състояние да причини болка никому, дори на едно упорито момиче, на което трябваше да му се обясни, макар и внимателно, че иска нещо неосъществимо.
Джейми като че ли се канеше да каже още нещо. И още ли имаше? Внезапно ѝ хрумна, че той вече може да ѝ е изневерил, че отиването на кино само по себе си е без значение; продължение, а не начало на нещо. Тя отново се почувства напрегната.
– Тя ми каза нещо – проговори Джейми с по-тих глас. – Каза, че никога не е имала приятел в истинския смисъл на думата. После каза, че не искала да умре, без да е имала дори един любовник. Това каза. Намекът беше... е, трудно бих могъл да не го разбера.
Изабел си пое рязко дъх.
– Какво можех да кажа? В крайна сметка не казах нищо. Повиках ѝ такси и се прибрах тук. Но се чувствах... е, чувствах се ужасно заради това.
Изабел се изправи. Сега вече я обзе гняв.
– И аз не знам какво да кажа. Какво би могъл да каже човек? Това е... ами това е изнудване, емоционално изнудване – ако може да се каже така. Ужасно е. Тя се опитва да те накара да спиш с нея, защото я съжаляваш – а кой не би съжалил човек в нейното положение? Но е ужасно да причиниш такова нещо някому.
Джейми кимна потиснато.
– Да, така е. Трябваше да се ядосам, но... – и сви рамене. – Как бих могъл? Как да се гневиш на човек в нейното положение?
Изабел се загледа през прозореца. Казаното от Джейми беше правилно – не можеше – не биваше – да се сърдим на умиращ човек; или... дали не можеше? Фактът, че някой страда от нелечима болест, не му даваше правото да се държи както му скимне; това беше абсурдно. Вероятно действително имаше хора, знаещи, че умират, които правеха неща, за които не биха могли да бъдат наказани. Възможно бе да им съчувстваш; възможно бе да им спестиш наказанието, но все пак можеше да се разгневиш и да им кажеш, че действията им са неприемливи.
Тя отново се обърна към Джейми. Сега той седеше на ръба на бюрото ѝ и се взираше в ръцете си.
– Опасявам се, че ще се наложи да поговориш с нея.
Той попита направо:
– И какво да ѝ кажа?
Тя почувства леко раздразнение от въпроса му. Всеки би трябвало да знае как да обясни внимателно на някого, че няма нужда от любовта му. Трябваше ли да му го обяснява буква по буква?
– Кажи, че между вас може да съществува приятелство, но нищо повече. Кажи, че изпитваш симпатия към нея, но нищо повече.
Той кимна.
– Да, права си.

More from View Sofia

More Books