Следва

Сбогуваме се с Горан Стефановски

Един ден на Иван Денисович

Отбелязваме 100 години от рождението на големия руски писател АЛЕКСАНДЪР СОЛЖЕНИЦИН с първата му книга

Books преди 5 години

Александър Солженицин (1918–2008) е световноизвестен руски писател и есеист, дисидент, обявил се открито срещу тоталитарната система в СССР и носител на Нобеловата награда за литература (1970 г.). В края на Втората световна война е арестуван и изпратен в трудов лагер от системата ГУЛАГ. В периода на десталинизацията е реабилитиран и издава първата си книга Един ден на Иван Денисович(1963). Скоро след това произведенията му са забранени, разпространяват се чрез „самиздат“ и се издават в чужбина. През 1974 г. е принуден да напусне родината си и се установява в САЩ. Сред творбите, донесли му международна слава, са и „В първия кръг“, „Раково отделение“, „Архипелаг ГУЛАГ“. След краха на комунистическия режим отново се завръща в Русия.



Един ден на Иван Денисович“ е новаторска творба, повлияла върху мисленето както в Русия, така и далеч извън границите й, и без съмнение остава една от най-значимите книги на XX век. Дълбоко въздействащият, повествователен литературен документ е публикуван през ноември, 1962 г., в списание „Новый мир“. Никому неизвестният дотогава Александър Солженицин разказва само ден от живота на руски мужик, въдворен в един от лагерите на ГУЛАГ. Но шокиращата публикация произвежда „ефекта на експлодираща бомба“, защото за първи път се разкрива истината за репресиите в сталинските трудови лагери. Този един единствен ден е запечатал ужасяващия порядък на живота в съветска Русия. Новината се разпространява по целия свят и повестта се превръща в международна сензация.

От 30 ноември, благодарение на издателство COLIBRI и превода на Венцел Райчев, ще можем да четем първата книга на световноизвестния руски творец „Един ден на Иван Денисович“. Изданието се посвещава на 100-годишнината от рождението на писателя.

Откъс от книгата:

„В пет часа сутринта, както винаги, удариха за ставане – с чук по релсата край щабната барака. Прекъслечният звън едва проникна през покрития с два пръста лед прозорец и скоро затихна: беше студено и на надзирателя не му се мръзнеше.
Звънът утихна, а навън си беше същата тъмница като през нощта, когато Шухов ходи до парашата, и в прозореца пак жълто проблясваха трите прожектора: двата от кулите и единият вътре в лагера.
Нещо не идеха да отключат бараката, не се чуваше и дневалните да нанизват на пръта парашата за изнасяне.
Шухов никога не се успиваше, ставаше точно по релсата – до развода имаше, кажи го, час и половина време, свое си, без режим, и който познава лагерния живот, винаги може да изкяри нещо: било да подплати някому ръкавиците с парче стар хастар, било да подаде на някой тежкар от бригадата сухите валенки право на нара, та да не пристъпя бос край купа да ги пробира, или ще ръгне по складчетата – все ще се пласира някъде – на тоя ще подмете, на оня ще принесе нещо; или до столовата ще иде да събира накуп паниците и да ги носи в кухнята – не може да не откачи нещо за хапване. Само че там мераклии колкото щеш, я се вредиш, я не, и най-важното, няма да устискаш, ще заоблизваш паниците. А на Шухов здраво му се бяха набили в главата думите на първия му бригадир Кузьомин – стар лагерен вълк беше, през деветстотин четиресет и трета караше вече дванайсетата си година и веднъж край огъня сред голото сечище събра току-що дошлото от фронта попълнение и рече:
– Тук, момчета, законите не важат – тайга! Но и тук хора живеят. Да ви кажа ли кой хвърля топа в лагера: който облизва паници, който се надява на доктора, който ходи да порти на ченгетата.
Е, за ченгетата не беше съвсем прав. Такивата оцеляват. Макар че оцеляване ли е туй за сметка на чуждата кръвчица.
Шухов винаги ставаше с релсата, а днес не стана. Още от снощи като да го тресеше, като да го понаболяваше. Цяла нощ зъзна и насън ли, наяве ли, нещо го кършеше, хем му зле, хем уж го поотпусне и пак зле. Хич не му се щеше да съмва.
Но утрото си дойде по реда.“



More Books