Следва

Кинопанорамата "Италия днес" достигна своето четвърто издание!

Когато една „Възхвала на мащехата“ ни подлудява

Забранени страсти, сплетени в словата на Марио Варгас Льоса

Books преди 5 години

Първата еротична книга на перуанско-испанският прозаик и романист Марио Варгас Льоса „Възхвала на мащехата“, който, освен писател, е драматург, есеист, публицист и политик, затвърждава репутацията му на творец с изчерпателно, многозначително и силно отекващо творчество. Роденият в Перу артист завършва произведението си през 1988 г., а на 7-и декември, благодарение на превода на Боряна Цонева и издателство „Колибри“, ще можем отново да открием блясъка му с нов дизайн.



С този си свитък нобелистът за литература от 2010-а г. Льоса прави своеобразен реверанс към испанския кинорежисьор и еротоман Луис Гарсия Берланга. Творбата изкусно съчетава различни източници на духовна наслада: изящен изказ, поезия, живопис, музика. В тъканта на фабулата са вплетени и мотиви от историята и митологията, изобилие от фантазия, разнообразни проявления на любовта и съблазняването, закачката и играта, които доизвайват образите на чувствената доня Лукресия, мечтателния дон Ригоберто и свенливия Фончито. „Възхвала на мащехата“ е непомръкващ шедьовър в творчеството на забележителния майстор на словото и експлозия на таланта му.

82-годишният артист Марио Варгас Льоса все още с пълна сила е сред най-изтъкнатите писатели в съвременната литература на Латинска Америка, редом с Гарсия Маркес, Карлос Фуентес и Хулио Кортасар. Звездата му изгрява с романа „Градът и кучетата“, а репутацията му се затвърждава със „Зелената къща“, за която получава наградата „Ромуло Галиегос“ в конкуренция с Хуан Карлос Онети и Гарсия Маркес. Кариерата на члена на Испанската кралска академия на езика минава през главозамайващи смени на идеологии и политически режими, фалшиви герои и обречени битки, през различни стилове и техники на писане, които винаги, в препускащия ход на времето, се опитват да уловят трудната съдба на Латинска Америка и нейната мъчителна жажда за свобода.



Получилият испанско гражданство през 1993-а г. Льоса съчетава криминални мистерии и исторически факти, политическа алегория и непоколебима социална критика - всичко това облъхнато от брилянтно чувство за хумор. Творби, като „Кой уби Паломино Молеро?“, „Квартал Петте кьошета“, „Герой по неволя“ и „Зелената къща”, свидетелстват за ангажираността на писателя с темата за същността на перуанското общество и неговите дехуманизирани механизми за подчинение и контрол. Литературният му авторитет продължава да расте с появата на романите „Разговор в Катедралата“, „Панталеон и посетителките“, „Леля Хулия и писачът“, „Войната в края на света“, „Празникът на козела“, „Лудориите на лошото момиче“, много от които са издадени и на български.

Кандидатът за президент на Перу от 1990 г. е носител на множество престижни международни литературни награди, като „Мигел Де Сервантес“, „Ромуло Галегос“, „Планета“, както и почетното звание „Доктор хонорис кауза“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. От 2015-а г. израсналият в Боливия с майка си писател Марио Варгас Льоса съжителства с прелестната Исабел Прейслер, бивша съпруга на испанския музикант с меден глас и в топ 10 на изпълнителите с най-високи продажби за всички времена Хулио Иглесиас и майка на поп-звездата Енрике.



-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-

ОТКЪС:

Глава "Солта на сълзите"

„Момчето, както си беше в колежанската униформа, седеше на бюрото, свело глава. После вдигна очи и погледна мащехата си, печално и неподвижно, по-красиво от всякога. Макар през прозореца все още да се процеждаше светлина, беше запалил настолната лампа и в позлатения кръг, осветяващ зеленикавата попивателна, доня Лукресия съзря недовършеното, още неизсъхнало писмо и перодръжката до малката, изцапана с мастило ръка. Пристъпи бавно.
– Какво правиш? – изхриптя разтревожена тя.
Гласът и ръцете ѝ трепереха, от вълнение дишаше тежко, учестено.
– Пиша писмо – твърдо и без да се бави, отвърна момчето. – До теб.
– До мен ли? – усмихна се тя, като се помъчи да изглежда поласкана. – Мога ли да го прочета?
Алфонсо закри писмото с ръка. Беше разчорлен и необичайно сериозен.
– Още не! – В погледа му се четеше решителността на възрастен, тонът бе предизвикателен. – Това е прощално писмо.
– Прощално ли? Заминаваш ли някъде, Фончито?
– Ще се самоубия! – изрече той, вторачил в доня Лукресия съсредоточен, нетрепващ поглед. Ала само след миг тялото му се сгърчи и очите му плувнаха във влага. – Защото ти вече не ме обичаш, маминко.

В думите му имаше болка и упрек, които се мъчеше да овладее, тонът на огорчен влюбен дотолкова не отговаряше на голобрадото му лице и дребната му фигура с къси панталони, че доня Лукресия се почувства обезсърчена. Застина онемяла, с полуотворена уста, без да знае какво да каже.
– Какви глупости приказваш, Фончито? – промълви тя, когато най-сетне се поокопити. – Не те обичам ли? Но, скъпо дете, ти си ми като син. Аз теб...
Млъкна, понеже Алфонсо се хвърли към нея, обгърна я през кръста и избухна в сълзи. Хлипаше с притиснато в корема на доня Лукресия лице, с телце, разтърсвано от ридания и въздишки, с трескавата задъханост на гладно кутре. Този път, съвсем по детски, плачеше отчаяно и открито се отдаваше на страданието си.
Като се бореше да не се поддаде на емоцията, която стягаше гърдите ѝ и вече я беше покъртила до сълзи, доня Лукресия помилва косите му. Смутена, обзета от противоречиви чувства, тя го слушаше да излива мъката и болките си.

– Не ми говориш от няколко дена. Питам ли те нещо, ти извръщаш глава. Не ме оставяш вече да те целуна нито за добро утро, нито за лека нощ, а когато се връщам от колежа, ме гледаш така, сякаш моето присъствие те дразни. Защо, маме? Какво съм ти направил?
Доня Лукресия го успокояваше, целуваше косите му. Не, Фончито, нищо подобно. Прекалено си чувствителен, мъничкият ми! И като търсеше възможно най-меките думи, се опита да му обясни и да разсее тревогата му. Тя ли не го обича? Дори прекалено много, сърчице мое! Та нали постоянно живееше с мисълта за него, той не ѝ излизаше от ума през цялото време, докато беше в колежа или играеше футбол с приятелчетата си. Просто той не бива до такава степен да се привързва към нея, дотолкова да умира за мащехата си. Тази импулсивност и разпаленост на чувствата могат да ти навредят, глупачето ми. Не е добре за душевното ти равновесие да се поставяш в зависимост от човек като мен, толкова по-възрастен. Обичта и интересите трябва да се споделят с други хора, да се насочват най-вече към връстниците, към приятелите и братовчедите. Така ще порасне по-скоро, ще си изгради своя собствена индивидуалност, ще стане истинско мъжле с характер и един ден двамата с дон Ригоберто ще се гордеят с него.

Но докато изричаше това, доня Лукресия чувстваше, че нещо в сърцето й се противи. Беше сигурна, че и детето я слуша разсеяно. Вероятно дори не я чуваше. „Не вярвам на нито една дума от онова, което говоря“ – помисли си тя. Риданията съвсем заглъхнаха и само от време на време Алфонсо целият се разтърсваше от дълбок хлип, но за сметка на това изглеждаше изцяло погълнат от ръцете на мащехата си. Държеше ги и ги целуваше бавно и срамежливо, с благоговение. После отърка в тях копринената си буза и доня Лукресия го чу тихичко да шепне, сякаш се обръщаше единствено към тънките ѝ пръсти, които стискаше силно: „Много те обичам, маминко. Много, много... Повече никога не бъди такава! Не се дръж с мен така, както през последните дни, защото ще се самоубия. Кълна ти се, ще се самоубия!“.

В този миг в нея сякаш се скъса някакъв бент, отприщи се мощен поток и удави предпазливостта и разума, превърна в прах извечни принципи, които никога не бе поставяла под съмнение – дори инстинкта ѝ за самосъхранение. Тя клекна, опря коляно в пода, за да бъде на височината на седналото момче, и го прегърна, погали го, освободена от задръжки, като се чувстваше неузнаваема, попаднала в сърцето на ураган.
– Никога повече – повтори тя, като се запъваше, от вълнение едва произнасяше думите. – Обещавам ти, че никога повече няма да се държа с теб така. Аз само се преструвах на студена, мъничкият ми. Колко съм била глупава – исках да ти направя добро, а ти причиних страдания. Прости ми, миличко...

И го целуваше по разрошените коси, по челото, по бузите, попивайки с устни солените му сълзи. Когато детската уста потърси нейната, тя не се отдръпна. С притворени очи се остави на целувките и им отвърна. След миг, одързостени още повече, устните на момчето станаха настоятелни и се притиснаха към нейните, а тя разтвори своите и позволи на нетърпеливото змийче, в началото плахо и несръчно, после все по-дръзко и напористо, да се вмъкне в устата ѝ и да я обходи, стрелкащо се в едната и в другата посока, по венците и по зъбите. Не отблъсна и ръката, която неочаквано усети на едната си гръд. Дланта замръзна за миг, притихнала, като че да събере сили, после се раздвижи, заобли шепа и я помилва почтително, притисна я нежно. Макар дълбоко в душата ѝ един глас да крещеше, че трябва да стане и да си тръгне, доня Лукресия не помръдна. Напротив, притисна детето към себе си и без задръжки продължи да го целува поривисто и свободно, с нарастващо желание. До момента, когато като в просъница чу спирачките на колата и малко след това – гласа на съпруга си, който я викаше…“

Снимка: сп. How to spend it

More from View Sofia

More Books