Свикнали сме с битуващите определения за национална принадлежност на доста любими неща около нас, и изобщо не се кахърим да мислим откъде идват това обвързване, кой ги е дал, защо сме ги възприели. Френски маникюр, френски булдог, дори френска целувка, са словни съчетания, натоварени с голяма емоция и мигновена разпознаваемост на чувството, че това е така, щом сме му свикнали.
Истината обаче е, че, както гореизброените фаворитни термини, така и прочутата лучена супа, например, които свързваме като Кучето на Павлов, безусловно именно с произход от най-романтичната страна в света, всъщност имат съвсем други корени и само времето и някои дребни подробности са направили така, че да ги отнасяме дежурно към нацията на французите.
Наистина, Франция е подарила на света множество полезни изобретения – от малката черна рокля до стетоскопа. И все пак, има неща, които, макар че много им отива да са именно френски, не са, и дори са се появили далеч извън пределите на Републиката. Кои са те и защо хората сме свикнали да ги отнасяме към "Made in France" графата, четем сега>>>
Френски кок
Изключително женствената прическа е много подчертан beauty-тренд и тази година, но малцина знаят, че историята й далеч не е френска. Всъщност, нещото, което именуваме френски кок, води началото си от Алжир, където още преди 6 хиляди години жените са носели богатите си коси именно така соанирани. По-късно модата се пренася в Древна Гърция, където в сложни плетеници оформят косите си не само дамите, но и господата.
Сказката, че прическата е родом от Парижкото висше общество, се разнася по света едва в края на 19 век, когато американското списание Home Magazine я провъзгласява за топ-тенденцията на сезона. Франция е считана за законодател в модата, особено безпрекословен точно 150 години назад, когато по парижкия образец се е равнявал целият останал свят. Респективно, добавянето на прилагателното french в онзи момент е най-безпроблемният начин да се превърне никому неизвестният beauty-прийом в категоричен обект на желанието.
Френски булдог
Малките симпатични кученца, които в съзнанието си свързваме с елегантен повод до или под мишницата на елегантна мома-французойка с перфектно скроен блейзър и небрежна барета, всъщност би следвало да разхождат моми-англичанки със съответния им стил. Породата е първоначално въведен именно във Великобритания. Според легендата, веднага след Промишлената революция в Кралството, местните тъкачки мигрират във Франция в търсене на препитание, като взимат със себе си и любимците си - булдози. Времето минава, кученцата си имат потомство, сред които и мъници с един определен дефект - миниатюрни размери. Тези булдочета са считани от британците за болни, обаче на вкуса на французите този посмален размер пасва идеално. Парижаните започват да търсят да се сдобият с миниатюрните кученца, на което британските работници отговарят със засилена търговия с "брака" зад Ламанша. Така породата, която изначално се смята за грешка на природата, благодарение на парижани, става една от най-популярните сред обичащите кучета хора по целия свят.
Пържени картофи /French fries/
За правото на произход на вкусното нещо се борят и до днес две страни - Франция и Белгия. Независимо от факта, че навсякъде по света пърженото картофче се нарича french fries, има сериозни основания да се твърди, че всъщност родината му е Белгия. Защо? Защото в Брюксел, обичаят да се пържат картофени резенчета се заражда още през 17-ти век: белгийците готвят блюдото главно през зимата, когато реките из страната замръзват и не може да се лови риба. Във Франция повсеместното пържене на картофи започва век по-късно. Още повече, че в периода от 1748 до 1772 година това кореноплодно е забранен за консумация, защото местните доктори подозират, че причинява проказа. Да реабилитира картофите успява доста по-късно французинът Антоан-Августин Парментие, който, докато излежава присъда в пруски затвор и се храни само с картофи, се връща в родината абсолютно здрав и доказва нагледно, че лакомството е съвсем пригодно за храна.
Френски тост
Всъщност, хлябът, натопен в мляко или яйце, и изпържен в масло е достатъчно интернационално ястие, за да го наречем само "френско". Първите отправки се откриват още в книгата на древноримския кулинар Апиций, така че по-правилното е да го наречем "римско" или "италианско". Своя версия за вкусотията имат и северноевропейците, които го наричат "бедният рицар", защото в Средновековието далеч не всеки херцог или барон е можел да си позволи богато угощение за своите гости, а сладкият хляб в яйце е представлявал отлична, и в пъти по-евтина алтернатива на скъпите и разточителни десерти.
Във Франция наричат тоста "pain perdu" (изгубен хляб), защото на нито едно франсе не би му хрумнало да яде вчерашна багета, а вариант, в който хляба от онзи ден, овалян в мляко или яйце, т.е. отлично реанимиран, е разкошна опция за разглезеното небце. Подобно наименование - "бедният рицар от Уиндзор", е популярно за храната и във Великобритания.
Френска целувка
Французите имат славата на безподобни любовници, но определено не те са измислили понятието "френска целувка". Всъщност, названието е дадено от британски и американски войници, които, връщайки се у дома от Франция след Първата световна война, с такава страст целували жените си, че за този вид целувка просто се е наложило да се измисли отделна класификация. Таке че целувката с език, в действителност рожба на французите, има за кръстници британците и американците. Във френския език отделна дума за този вид целувка няма до скорошната 2014 година, когато местните филолози въвеждат в речника гръмкия глагол "galocher".
Лучена супа
Определено хит с безспорни вкусови и сгряващи качества, популярната френска лучена супа също не е изобретена в Републиката. Както и френския тост, тя е измислена в Древния Рим, от бедни селяни. Французите, по стар маниер, правят от храната за бедни великолепен деликатес, и скоро започват да сервират лучената супа в буржоазните домове, предварително съчинявайки легенда за това, че става дума за шедьовър - творение на Луи XV, на когото, казват, една нощ толкова му се прияло нещо вкусно и топло, че собственоръчно си приготвил вечеря от това, което намерил в ловната си хижа - вода, масло, лук и шампанско.
По-късно, кралската супа на французите се оказала по вкуса на мнозина, включително и поради приятния факт, че умее да маскира на сутринта последствията от веселите запои - алкохолните изпарения и неприятния дъх. Все още спрягат ястието като "супата на пияндурите" и го използват като средство срещу махмурлук.
Френската преса за кафе
Наистина родом от Франция, това изобретение се прочува и бива оценено благодарение на италианците. Технологията на сваряване и филтрация на кафето в специален чайник е приумица на парижани: през 1852 година едновременно два патента на сходни изобретения са измислени от двама млади, и двамата французи, без някой от тях да именува механизма си френч-преса. Между другото, полезните свойства на изобретението са осъзнати първо не от местните, а от други известни любители на кафето – италианците. През 1926 година миланският дизайнер Атилио Калимани представя нова, италианска версия на френската кафеварка, с добавено бутало. Именно в изпълнението на Калимани дизайнът на френската преса е познат днес и се използва по целия свят, така че изводът се налага от само себе си - имаме чудно изобретение за варене на кафе, дело на френско-италианското сътрудничество.
Френски дип-сандвич
Дип-сандвичът е измислен всъщност от шефа на малко ресторантче в Лос Анджелис през 1918 година, при това, както изглежда, абсолютно случайно. Човекът на име Филип Матиьо, емигрира в Щатите от Париж, но привнася от родната кухня в заведението си само френската багета. Когато един от клиентите моли шефа да му направи обикновен сандвич, Филип толкова се притеснява, че изпуска сандвича в готвещия се на печката бульон. В резултат, сандвичът се получава, така да се каже, "мокър" /откъдето и името - dip sandwich/, само че на клиента дотолкова се харесва полученото, че на следващия ден отново идва в ресторанта на Филип, придружен от приятели. Така тръгва историята на дип-сандвича, първо любим в САЩ, после и навсякъде.
Френски маникюр
Маникюрът, който предполага украсяването само на крайчеца на нокътя, не идва родом от Франция, а от САЩ, където става модерен именно благодарение на магията на прилагателното "френски". Дизайнът е измислен преди 35 години от основателя на фирмата за производство на лакове за нокти ORLY - Джеф Пинк, чиято идея е да утвърди универсален маникюр за холивудските актриси - такъв, който да подхожда на всеки тоалет и да се съчетава с всички цветове. Целта е постигната, след като Джеф успява да убеди в ефективността на идеята си участващите на Седмицата на модата в Ню Йорк дизайнери, и чак след това отлита към Париж, където с удоволствие е възприета от местните модни дами.
More from View Sofia
Givenchy
marble...
PFW: Омагьосващо от Париж - Dries Van Noten пролет/лято 2016
Имайки предвид интензивната декоративна естетика на прекрасния творец, донякъде можем да си представим...
Историята за емблематичната къса прическа на принцеса Даяна
Всичко започва, когато фризьорът Сам Макнайт, шегувайки се, казва, че би отрязал цялата коса на принцесата и би почнал "начисто".