Art Act: Паоло Сорентино

Неговият живот е истинска кардиограма. С много цветове, форми, страсти. И няма как да е по друг начин, защото в кръвта му кипи жарта на средна Италия, съчетана с футболна отдаденост, добро възпитание и голямо сплотено семейство. Неговият живот е за режисиране! И дано някой ден видим образа му „от другата страна“ на камерата. Засега можем да се насладим на последния му шедьовър от 2018 г. „Те" („Loro").

Паоло Сорентино е роден в последната неделя, в последния ден на месец май, през 1970-а год., до брега на Тиренско море, в третия по големина, след Рим и Милано, град в Италия Неапол. До 16-ата си година живее под един покрив с родителите си Салваторе, Кончета Романо и брат си Марко. Паоло е страстен фен на футбола и аржентинската звезда Диего Марадона, който в периода 1984-91г. играе в местния отбор „Наполи“. На 5-и април, 1987 г., бъдещият режисьор получава така чаканото от баща си разрешение да измине почти 400 км., за да отиде в гр. Емполи и да гледа любимия си футболист, играещ в отбора на Небесносините срещу противниците им Адзурите. Сорентино няма как да знае, че любимият му аржентинец ще се окаже спасител на неговия живот, години по-късно ще станат приятели и след една лъскава церемония за връчване на награди в Холивуд през 2013 г., ще каже: „Радвам се, че син на този Неапол, който обичам и в който бих искал да се върна скоро, спечели Оскар!“.

Та, тогава, в дома на Паоло се разиграва нелепа, битова трагедия – все още неугасналата печка в жилището на банковия служител Салваторе – строг и затворен мъж, и домакинята Кончета – слънчева и позитивна жена, започва да пуши и отделя прекомерно количество въглероден диоксид, който задушава спящите и нищо неподозиращи родители на Сорентино. Глупав инцидент, оставящ децата сираци, в т.ч. и по-голямата им сестра Даниела, която живее самостоятелно. Семейната трагедия я връща в Неапол и около година тя се грижи за братята си, в чиито очи е истински герой. След това Паоло остава сам и след време дефинира този труден за него момент, като „период на неопределеност“, в който той е объркан, чувства се предаден, изоставен, търси себе си и пътя в живота си.

Друга страст в съзнанието на тийнейджъра са киното, литературата и философията, към които има огромно увлечение и обмисля обучението си в тази посока. Но след фамилното злощастие, Паоло решава да уважи паметта на сериозния си приживе баща и записва да учи Икономика в местния университет. Явно, обаче, пламъкът и любовта му към изкуството взривоопасно надделяват и „провалят“ икономическата диплома на Сорентино, само на „5 изпита разстояние“ от взимането й. И така – той разгръща мисловността си, като че свалил бремето на времето зад гърба си, с което започва новият му път в областта на киното.

Признава, че образът, оставил следа и променил завинаги отношението му към киното, е този на Марчело Мастрояни (в ролята на режисьора Гуидо Анселми) в началните мигове на полуавтобиографичния филм на великия Фелини „8 1/2“ (безпорна класика от 1963-а г. с много награди и номинации, в която участва и 25-годишната тогава звезда на италианското кино с тунизийски произход и награда „Д-р хонорис кауза“ на СУ „Климент Охридски“ Клаудия Кардинале). Споделя, че се вдъхновява от творчеството на немския художник и график от течението на реализма Ото Дикс и гротескния, по отношение на сенчестите тайни на човешкото тяло, майстор на четката Лусиан Фройд, внук но големия австрийски психолог Зигмунд Фройд. Не крие, че мечтае да притежава дом на всяко кътче в света, което обича и че не би се противил да се сдобие с безсмъртие. Но тъй като е наясно със законите Божии, смята да позакъснее за срещата със Смъртта.

Сорентино слага на един пиедестал киното и религията – за него те са красива илюзия за мечти и желания. Може би не случайно дебютът му в седмото изкуство е като съсценарист на комедията „Прахът на Неапол“ („Polvere di Napoli" от 1978 г.). След това Паоло се насочва към режисирането на късометражни филми, сред които „L'amore non ha confini“ („Любовта няма граници“, 1998 г.) и „La notte lunga“ („Дългата нощ“, 2001 г.). В годината с дългата нощ излиза и първият му пълнометражен филм, на който той е сценарист и режисьор „L „uomo in più“ („Човек „в повече““). След време режисьорът се мести да живее в Рим и наема таван до най-големия площад Пиаца „Виторио“. Казва, че най-щастливите му мигове са били точно в столицата на Ботуша и описва вечния град, както и родния си Неапол, като празничен.

Италианската преса обожава Сорентино и казва за режисьора, че е несравним майстор със собствен почерк в представянето на la dolce vita (сладък живот) и дори е „специализирал“ портретирането на влиятелни мъже, извличащи извратено удоволствие от властта си. Възможно е добрата рецепта за това да се дължи на факта, че когато избира актьорите за филмите си, той залага най-вече на тяхната интелигентност. Всички виждаме отново това в последния му филм „Loro“, (преведен у нас като „Те“), награден с „Оскар“, за живота на медийния магнат и бивш министър - председател на Италия Силвио Берлускони, превърнал се в архетип за сънародниците си. За когото, освен, че е събирателен образ на много отрицателни черти от декадентските времена в края на миналия век, казват, че отчасти е предизвестил стъпването на власт на сегашния президент на САЩ Доналд Тръмп.

Сорентино е скромен в радостта си, че негов филм е излязъл извън „формата на Ботуша“ и е видял свят. Той е с отявлена социална позиция, мнение за обществено-икономическата ситуация и не се притеснява да даде своя отзив, спрямо културно-политическите събития в Италия и света. Безнадеждно е привлечен от страната и съпругата си, въпреки възможностите си да живее където и с когото и да е по света! Казва, че няма против да направи утре нещо, което е можело да се свърши и днес. Особено, ако осъществяването му се превърне в забавен процес и е свързано с приятна компания. А една от най-скъпите за него награди е именно непрестанната жажда за смях на приятелите му, която той поражда в тях. Което означава, че Паоло не спира да работи и това е едно от най-добрите му качества, по негова самооценка. А противоположното са бесовете и гневът, обземащи понякога душата му, докато се бори с неправдите, според неговите схващания за живота.

Тони Сервило в ролята на Берлускони

Филмът „Те" от миналата година, в чиято главна роля отново е любимият актьор на Сорентини Тони Сервило, носи на много награди на режисьора, сред които и „Златен глобус“, „БАФТА“, „Златна палма“. Процесът на заснемането му се удължава поради факта, че в даден момент режисьорът се захваща с правенето на нови 10 серии за втори сезон на много успешния в Италия и наистина скъпо бюджетен сериал, копродукция на Sky/HBO/Canal+, „The Young Pope“ („Младият Папа“), с участието на Даян Кийтън и Джъд Лоу. За Паоло няма никакво значение дали работи за нуждите на зрителите в киното или на малкия екран, стига да бъде свободен да „каже“ онова, което и както иска.

Но сериалите не са нещо ново за него, тъй като той е вече доказан майстор на „късия разказ“ с няколкото много атрактивни сесии. Като например видеото „Сънят“ за Bvlgari и ексклузивно за Vogue, с участието на кино-звездата Валерия Голино, който италианците определят като най-красивия рекламен клип за 2015 г. С мини-филма брандът празнува историческото откриване на своя бутик-галерия DOMVS в Рим за изложби, арт-пърформанси и събития, заснет в арт-пространството.

Или страхотните клипове на Campari, в т.ч. и „Killer in red“, със сексапилния британец Клайв Оуен. Задължително трябва да се види всичко, свързано с Armani, в което Сорентино или умело подсказва колекцията на дизайнера за предстоящ сезон, или самият той участва в рекламния клип. Като този за големия малък, красив, градски автомобил Fiat 500, с който през 2013-а г. отива в Холивуд, за да си вземе наградата „Оскар“, в категория „Най-добър чуждоезичен филм", за „Голямата красота” („La Grande Bellezza“). Видеото, лирично и романтично, включва градски мигове, останали извън рамките на получилия престижната награда филм, и украсява на фб-страницата на дизайнера Паоло е един от героите в него, а режисьорът му Пиеро Месина вплита разкошни кадри със слънчеви очила Luxottica в хартиените листове от сценария и утрото над Рим.

Паоло и Даниела

Музата, любовта и в голяма степен - смисълът на живота на Сорентино, се нарича Даниела Ди Антонио. Те се срещат в Неапол много преди славните моменти на режисьора, когато тя работи като журналист в „Repubblica“, чиято редакция се помещава в същата сграда на театралната лаборатория за производство и изучаване на съвременно живописно изкуство „Teatri Uniti“. Точно там се преплитат пътищата им с Паоло, както и с приятеля му, актьора Тони Сервило. След време режисьорът ще каже за Тони, че най-вероятно неговите сериозност и строгост му напомнят много за баща му Салваторе. Може би затова Паоло има неподправена обич и изключително силна връзка на взаимното уважение с актьора.

Даниела не крие, че когато се запознават с Паоло, вижда в него меланхоличното момче, обичащо да бъде само. Вече знае, че не е имал лек живот и го подтиква да стане по-социален, да бъде сред другите и да се измъкне от самотата си. Затова и пресъздават спокойствието си, базирано на простичките неща и ценностите, които унаследяват от собствените си семейства. За много неща се чувстват по един и същ начин, защото са сходни души, здраво стъпили на земята реалисти и поставящи се на мястото на другия. Твърди, че няма да се променят и винаги ще останат такива, както в началото – когато на първото им ходене до Кан през 2004 г. Паоло дори не е имал подходящ смокинг и тогава Джорджо Армани му „подава ръка“, така и сега, когато след церемонията с „Оскар“-ите Лео Ди Каприо и Мартин Скорсезе ги прегръщат и целуват.

Сорентино посвещава филма си „Il Divo“ („Звездата“) на съпругата си с думите „На Даниела, която ме спаси!“. Лентата от 2008 г. е драматична биография за бившия министър-председател на Италия Джулио Андреоти (в ролята – Тони Сервило, разбира се!), обвиняван за връзки с мафията и поръчково убийство на журналист (осъден е на 24 години затвор и умира на 94-годишна възраст през 2013 г. в условията на наложения му домашен арест). Разказът през очите на Сорентино му носи номинация за „Оскар“ за най-добър грим и наградата на журито в Кан. Даниела е поласкана, разбира се, но за нея истинското признание на съпруга й се крие между редовете на романа му „Hanno tutti ragione“ (преведен на английски „Everybody's Right“), в който казва, че тя е двигател и водач на неговия живот и му е оставила "лукса да се наслаждават на лесната и безценна роля на багажника, благодарение на който могат да се насладят на бриза от покрива на колата им“.

„Лейди Оскар“, както обича да я нарича италианската преса, твърди, че не е ревнива режисьорска съпруга, иначе би била изгубена. Наясно е, че мъжът й не е будиски монах, не работи в мина, не участва във война и заради професията му жените около него са наистина красиви, затова подхожда с разбиране. За нея най-щастливите моменти в живота й са свързани с децата им Анна и Карло. Дори сключват брак едва през 2011 г. в Ню Йорк пред очите им и не отдават значение на евентуални подстрекателства на медиите. Семейството им е задружно, сплотено и балансирано. Тя е добра в разрешаването на проблеми в извънредни ситуации, той – в бъдещото планиране.

С дъщеря си Анна

Всеки четвъртък Паоло прави пица и това се превръща в истинско семейно забавление. Всички заедно се залепват пред телевизора и не пропускат любимото си готварско риалити шоу, но нощта на Оскарите ги „прецаква“ с един епизод. Заради същите тези няколко бляскави, вечерни часа Даниела откровеничи, че дни наред не е яла почти нищо, за да изглежда добре в изящната червена рокля на Армани, която облича при съпровода на съпруга си. Видно е – семейството им използва всеки миг, за да прави всички простички и любими неща, като да отидат в парка, да разходят кучето, да пазаруват. Е, налагат се понякога и посещения при доктор, както става след получаването на „Златен глобус“. Сорентино завежда Карло на зъболекар в мига, в който захвърля куфара в дома си, все едно е ден като всички останали. А детето всъщност е малко разочаровано, че баща му е „бил“ японския анимационен режисьор Хаяо Миядзаки в надпреварата за наградите…

Мама, татко, кучето и Карло

След 12 късометражни и документални филма, 12 игрални, 2 романа, много кино награди от всякакъв вид и изиграване себе си в епизод от сериала „Борис“, продуциран за италианския Фокс, италианският режисьор напълно осъзнава, че той и семейството му имат огромен късмет, много щастлив живот и не спират да се смеят!