Следва

Истории от живота: сестрите Бувие или голямата омраза

Говори ми за ЛЮБОВ 2019: Здравка Евтимова

И тази година, както предишните три, през Февруари говорим за ЛЮБОВ!

All About Life преди 5 години

Пораснало мъжко момиче, българка със стомана във вените, невероятно силна жена, майка на три деца. Борила се не само в миговете на появяването им на бял свят, а и след това, до днес. Защото така е възпитана и не познава друг начин за живеене - смислен, удовлетворен и в синхрон с ценностите на Аз-а.  



Здравка Евтимова е човекът, разбудил сетивата на четящите хора в Родината, защото творбите й са характерни и запомнящи се. Неотдавна разказът й „Кръв от къртица“ бе забелязан от училищните издатели и намери място на страниците в помагалата в САЩ. Както и разказът й „Васил“, който през 2005-та участва в конкурса „10 разказа от цял свят“ на Би Би Си и печели награда.

Здравка е омъжена за Тодор от 1982 г., с когото отглеждат трите си деца - Иван, Васил (братята живеят в Германия) и Нели. С днешна дата, 37 години по-късно, тук, в Перник, където живеят заедно и достойно, са наградени и с четирима внука – 3 момичета и 1 момче.

Здравка не обича мърлявите хора и брадясалите мъже, харесва й да е чисто и подредено. Подозира в надцененост птичетата, кацащи с късмети на човешките рамене, вярва на своите сили и знания. Тя е непоклатим реалист, с очукани от труд ръце и душа, и неподозирана от нея доза романтика в душата, която не вярва, че носи в себе си.Тя е обикновен човек, каза. С когото днес необикновено си говорим за Любов, във всичките й измерения.
 
V.S.: Госпожо Евтимова, обичате ли съпруга си така, както преди 37 години?
Здравка Евтимова: Дори повече, минали сме през доста тежки моменти и гладни години заедно. Той много се грижи за мен и децата. Иван имаше тежко заболяване, операцията продължи 18 часа, и ние с Тодор се бяхме отчаяли. Той ту се подобряваше, ту се влошаваше. Намерихме някакво жълто пластмасово парченце, взехме го и си казахме, че е на късмет и той ще оздравее. Но в някакъв момент на отчаяние го хвърлихме. Беше се влошил. Решихме да открием отново жълтото парче, намерихме го и той драстично се промени към добре. Не знам дали вярвам на подобни знаци, но в такива моменти човек обръща внимание на всичко. 



V.S.: Любовта променя ли се, как, защо?
З.Е.: Или се променя, или си отива. Ако е една и съща, така ти омръзва, че просто се превръща в немита дълго време чиния, и си отива. Затова е по-добре да се промени. Да придобие тайнственост, неизмеримост и неузнаваемост. И когато стане по-мистериозна, виждате, че без човека до вас не си струва дори да се храните. Дори и да сте му сърдити, че е направил най-голямата глупост – работил е половин година по 16 часа на ден и накрая купува един ръждясал бус, на който като тупнеш покрива, ръждата почва да се сипе. А вие същевременно сте превели не знам колко стотин страници, за да можете да платите нещо си, но продължавате да имате дълг. Дори и да сте му сърдити – прощавате!

Макар че тогава за първи път наистина поисках да си тръгна от него! Той толкова много работи, имахме толкова много парични задължения, с три деца вкъщи – отворили усти... И той ми докарва този бус и казва „Ей сега ще забогатеем!“. И аз като го тупнах и като почна да пада тая ръжда! Мале!

V.S.: Не мислите ли, че това е бил някакъв знак?! Все пак ръждата…

З.Е.: А бе, какъв знак?!? Ръжда! Нищо друго! Знак! Кара точно 800 м. и нито милиметър повече!

V.S.: Но, все пак, за да има ръжда, има някаква химия и…
З.Е.: А бе каква химия с ръжда?! Работил е 5-6 месеца по 2/3 от денонощието без почивка, аз съм превела чудеса, за да платим нещо, а той, с ръждясалия бус, ама и без да ми каже, че ще го купува, ми вика „Ей са ше станем богати!“. Кво, станахме ли богати? Не! И го питам „Що не ми каза за буса ти, бе?“, а той „Ама ти никога нямаше да се съгласиш“. Тогава, като ме ядоса, реших, че ще го напусна. Сега е смешно, но тогава… Не, и сега не ми е смешно!

Казах му „Аз си тръгвам!“, взех в една чанта 4-5 неща и тръгнах. Ама си мисля „Аз хубаво си тръгнах, ами тия деца?! Сега кой ще им сготви? Какво ще ядат довечера?! Той толкова зле готви. Ще ги изпусне тия деца!". И се прибрах. С чантата. И те, горките, седнали трите на масата, и гледат баща им какво прави. А той готви някаква чиста вода с нещо в нея. Сложил парче месо в тенджерата, както е от камерата – на лед, го пуснал да се вари, обелил 2-3 картофа и 2-3 моркова, метнал ги и тях, ама къде ги обелил, къде – не… И аз си казах „Край! Тия без мен са много вътре!“. И затова се върнах. А бе, яд ме е, че му простих, ама… Сега, какво да направя?!



V.S.: В такъв случай – човек трябва, може или е добре да прощава грешките на другия?
З.Е.: Ако са прекалено на често или са много тежки грешки, не съм сигурна. Човек мисли, че грешката е в реда на нещата и очаква поредната прошка. Не смятам, че прошката работи. При мен не знам прошка ли беше. Щото после той пак ходи да работи толкова дълго време тежка работа и като го гледах как се връща скапан и съсипан всяка вечер, го съжалих направо. Викам му „Еее, айде де, тоя бус за старо желязо ще го продадем, бе, ще вземеш да се разболееш, сега!“. И го продадохме за старо желязо, де.

V.S.: Разказ за тази случка имате ли?
З.Е.: О, не! Страх ме е да не вземе да ни застигне нещо зло! Страх ме е, щото дълбоко в себе си още не съм му простила. Преживях го, но ме измъчва още. Като знам как сме се влачили и двамата и накрая - такава глупост! А бе, да е жив и здрав!

V.S.: Има ли днес нещо в поведението на младите помежду им, което да ви смущава, учудва, не разбирате ?
Например, дето се закачат, пощипват, целуват...
З.Е.: Въобще не ми пречат тези неща! В Перник бях учител 3 години и беше такова едно хубаво ежедневие, че сега без него не се съмва и мръква по същия начин. Това е нещо толкова в реда на нещата, като дишането. Учудва ме радостно и ме изпълва с възхищение фактът колко умело боравят с новите технологии. То е в кръвта им. Гледам малките дечица как свалят от интернет някакви неща, боравят с мобилните устройства съвсем спокойно… Невероятно!

Единственото, което наистина не разбирам е защо, когато ти е дадено нещо здраво, трябва да го увредиш. Гледам разни момчета по улиците, с пробити носове, вежди, с обеци по тях. Същевременно съм говорила с такива деца, мои ученици, и виждам, че си имат онази чистата част, която пазят само за тях и човека, който ще ги разбере за някакъв период от време.

Мислех децата за безчувствени преди години. Няма да забравя един мой ученик, Петър, който в едно невероятно есе беше написал „Какво беше тя за мен. Една цигара. Обаче без нея щях да съм мъртъв“. Помня го и до днес момчето, би трябвало да е моряк, и думите му. Наистина смятах, че са апатични и безсърдечни, но като прочетох есето му разбрах, че е бил на ръба на оцеляването заради въпросното момиче.

Така че, човекът е един и същ, независимо дали ще си сложи пирони в носа, ще е с костюм и вратовръзка, дали е живял по времето на Данте, Шекспир или сега. Някой може и да си мисли, че може да преживее без да изпитва любов към някого, но е невъзможно! Той ще обича дръвче, или куче, или гледка, или някой камък в къщата си. Но ще обича. И няма по-голяма болка и по-страшно от това обичта му да срещне измяна. А необходимостта да бъдеш обичан е толкова присъща на човека, колкото да вижда, чува и диша.



V.S.: Дишат ли младите?
З.Е.: Убедена съм, че не просто дишат, ами са и много по-свободни, по-открити, по-преми. Нещо, което е прекрасна стъпка към истината и това много ми харесва!

V.S.: Някои хора биха казали,че тази свобода граничи малко със слободията? 
З.Е.: Всичко зависи от човека. За мен едно може да е слободия, а за другия да е съвсем нормалния свободен начин на общуване. Важното е дълбокото вътрешно усещане, че не можеш да съществуваш без някого. Дори и да се държиш много разкрепостено, по същия начин ще си уязвим, ако обичаш някого толкова много, колкото себе си, и повече дори. Може да минаваш и за най-свободомислещия и „отракан“ човек, но любовта си пази кътчето в теб и никой не може да ти я вземе. Независимо дали ще се държиш като последния зубрач, най-големия Дон Жуан или като красавицата на бала.

И горко му на тоя, който вземе, та го държи толкова време заключено това кътче и не намери с кого да го сподели. Горко му на тоя, който намали територията му и то се стесни – я заради измяна от обичания човек, я от разочарование дори от себе си и собствена постъпка. И мнението за вас самия ще спадне надолу. Тогава човек е толкова дълбоко нещастен, че никаква поза не може да скрие това. Дори и да успее, той самият нали си знае какво му е!

Сега това ми се иска да направя, да напиша – да видя живота на един човек, тръгнал с голямо очакване за обич и желанието да даде всичко на другия, изведнъж виджда, че е измамен. Как тръгва нагоре ме интересува. Не знам как ще стане, но много ме интересува. Ще си избие нанякъде. А може и никога да не му дойде моментът.

V.S.: Любовта може ли да бъде ограничавана, в такъв случай?
З.Е.: Да ви кажа, най-накрая със сигурност всичко избива нанякъде, претърпява трансформация, превръща се в отрова. Но защо?! Нещото – т.е. - любвота, което ни прави хора, да се превръща в отрова?! Защо, защо?! Заради нашата глупост, ли? Не! Ако пък в крайна сметка видите, че не може да намери най-точния човек, за когото бленувате, пробвайте да го дадете на първия срещнат. Пък да видите как полека-лека той, под влиянието на вашата обич, ще се превърне в най-обичания за вас човек. Убедена съм!

А те сега търсят Принц Чарминг или някоя Блестяща лейди, че всички остнали били парцали. Като цигари. Убедена съм, че обичта, която пазим в нас и на която сме такива скърперници, може да превърне най-големото „дърво“ или „скала“, да преобрази изглеждащия като стомана или винкел, в един цвят, в едно пролетно дръвче.



V.S.: Има ли любовта измерения, тогава – възраст, посока?
З.Е.: На различните възрасти има различни пътеки. Когато си млад, искаш да тичаш по тази пътека. Дори не пътека, а цяла магистрала. Една такава широка, хубава. Като станеш на средна възраст, се замисляш, защото обикаля през тъмни места и понякога е страшно. Когато си по-възрастен, се превръща в маркирана пътека, в която всичко е разчетено. И знаеш – оттук дотук – 5 км., прави се еди какво си. Обаче, може и 5 см. да са, ама да искате да ги изминете с човека до вас. Въпреки че може да ви е ядосвал, разхвърлял вкъщи, да обича спанак, а вие – не или да ви е купил ръждясал бус столетница. Но да искате с него!

V.S.: Обичта може ли да се изгуби в превода?

З.Е.: Първо, любовта е задължително да се превежда с постъпки на загриженост, които говорят повече от най-добрия тон, преводач, драматург. Например, ако сте съсипани от огромни неблагополучия в службата, той да дойде и вместо да ви натоварва с още неща, просто ви подонася чаша с вода или прегорял сандвич. Той какво друго да направи с тоя сандвич, освен да го прегори. Нищо, де. Ще избера, когато ми е студено и той види това, да сложи на гърба ми дреха и да ме предпази от някоя болест. И това за мен говори много повече от един тон и го предпочитам пред онези обръщения „Ах, скъпа, ох, мила!“.

Това е за мен единственият превод на любовта! И не може да се изгуби в превода, ако има един толкова добър преводач, като обичания човек!

V.S.: А да се регенерира – базираме се на разказа ви „Васил“?
З.Е.: Не вярвам в регенерацията. Вярвам, че любовта е безсмъртна. Като една лоза. Като къпините, които много обичам. Когато изчезнат заради сушата, корените им остават отдолу. И при първата капка влага отново избиват. Смятам, че точно това е Тя - не се регенерира, защото просто никога не умира. Независимо дали, защо и колко често се карате или спорите. Просто, една усмивка има мощта да премахне и сандвича, и столетницата, и всичко.

Е, на мен не ми се случва често да прощавам заради усмивка, щото съм от Перник. Ама когато го гледам как се връща изморен, си казвам „Егати буса! Я го мани! Пък ти да си жив и здрав“.

V.S.: Това означава ли, че любовта може да умре?
З.Е.: Може би може… Не! Тя не може! По-скоро може да умре представата за това каква е била преди. Тя остава. И вярвам, че когато двама влюбени, които някога са се изпокарали и не са можели да се гледат, след много години се срещнат отново, любовта им се събужда. Всъщност, тя не може да се унищожи. Това е все едно да разрушиш една планета. Тогава не би била планета, ще е просто метеорит. А какво е нужно, за да се разруши – вселенски взрив. И защо пък ние да го предизвикваме? И вместо да я погубваме, да я насадим с хубави дървета.



V.S.: Ще ни опишете ли любовната картина на Вашия живот – какво има в нея?
З.Е.: Най-нежният образ на любовта, в тази моя снимка има къща, която не е супер богата, но е чиста. И е пълна със здрави деца, които тичат, скачат, правят пакости и понякога наричам „малки хуни и вандалчета“, но без тях любовта е невъзможна. И когато той се връща изморен от работа, децата го чакат, наредили се до вратата като сълзи. И той кляка и вади от джоба си по една меденка за всяко. Лицата им грейват в усмивка и щастие. А аз не, че не им купувам кифли, правя сандвичи, мекици… Ама не! Това е нещо нормално, на мама. На тате меденката чакат.

И, че ти там цял ден си готвил в кухнята, и си чистил, и си прал, къпал си децата едно по едно, сресвал си ги и всичко, нищо не се помни. Те в детската и училище, като ги питат какво са правили вкъщи през почивните дни, казват „Тате ни донесе меденки и ни заведе на екскурзия в гората да берем гъби“. Ама нищо, де. Аз бях щастлива. Това е моята картина – трите меденки в татковия джоб – той, пък, се надул, важен и рошав, и ровещите в него щастливи дечурлига.

Пожелавам на всеки човек такава меденка да е ял! И да може и на децата и внуците си да носи. И да ми е чисто, искам, в картинката! Значи, грях ми на душата и знам, че сега е модерно, ама не обичам небръснати мъже! И синовете ми, и мъжът ми не са брадясали. И Тодор особено, ако нещо е сбъркал, и дойде обръснат без никакъв повод знам, че вече нещо е направил. И не го разпитвам изобщо. Те и синовете ми така.

V.S.: Това, което ни описвате, мечта ли е и ако да - мечта ли е любовта?

З.Е.: Любовта е пълна действителност, не е мечта, без да искам да наскърбя по-нежните натури по този начин, разбира се. Тя е обективна и ежедневна. Като следобедната закуска на децата. Щото, ако човек се отнесе в мечти, я стане нещо, я – не! Тръгна ли да мечтая сега за червена роза, па после и за ваза трябва да мисля, па тя ще вземе да увехне, после ще трябва да я изхвърлям,… Не! Предпочитам любовта да ми подари дръвче, което да си насадя и да го гледам, поливам, окопавам и грижа за него.



V.S.: Какво не бихте направили за Нея?
З.Е.: Не бих затворила очите си пред слабостта на семейството ми. Дори и на децата. Това, че ги обичам, а те не могат да решат правилно една задача или слабо преведат текст от английски, не означава, че ще им го спестя и още па-малко – ще ги поощря. Това е изкривено, лъжа е!

V.S.: Вие щастлива ли сте?
З.Е.: А! Слава Богу, мисля, че да! И то по един много обикновен начин – радвам се, когато хората са здрави! А когато парите не достигат, това е нещо съвсем нормално, като обичта – те си вървят ръка за ръка.

V.S.: А щастливец ли сте?
З.Е.: Не! Не съм родена под щастлива звезда. И, ако нещо ми се удаде ей така - с огромна лекота, започвам да се съмнявам, колебая и притеснявам. Казвам си „А бе, тука нещо не е както трябва!“ и не мога да му се отдам изцяло. Не! Не съм щастливец. Аз съм най-обикновен човек!


Благодарим на ресторант „Щастливеца" на ул. „Сан Стефано“ 22за топлата, уютна, много вкусна и предразполагаща атмосфера! Освен там, хапваме щастливо и любовно и в ресторант „Щастливеца" на бул. „Витоша" 27.

Уловихме разговора и емоциите си в обектива, благодарение на Huawei Mate 20 Pro, който, освен изкуствен интелект (ИИ), има и тройна основна камера (40MP, 20MP и 8MP), разработена в партньорство с експертите във фотокамерите Leica. И е истинско бижу за мобилната фотография!

Вижте още кой ни говори за любов през 2019 г.:
Глория Петкова
Биляна Савова
Fyre
Тома Марков
Мила Искренова
Тео Чепилов
Дара
Емануил Алберт
Елица Матева - Елма

More All About Life