Един мъж, един баща, един актьор, един артист, един достоен българин, един Човек! Един Космос. Не – цяла Вселена! Това за нас е Владо Пенев! Ние го харесваме и обичаме. И направо обожаваме! И затова – млъкваме, защото напразен преамбюл (готина френска дума, нали?! И много Му отива, на умишлено скромното ни въведение!) никому в момента не е нужен! Любов, любов… и театър! Животът има смисъл!
V.S.: Господин ХаджиПенев, щастливец ли сте?
Владо Пенев: Мда, наскоро, като истински християнин, станах Хаджия. И, да, със сигурност съм щастливец, но не заради някакво щастливо следствие на обстоятелствата или щастлив късмет. Щастлив съм, защото стоя зад решенията, които съм взимал в живота си, дори и когато не са били особено правилни, и по този начин се чувствам удовлетворен. Щастлив съм, защото съм удовлетворен!
V.S.: Как един баща на 20, 40 и 60 год. обича детето си? Има ли разлика и каква е тя?
В.П.: О! На млади години го обичаш, защото ти е мило, защото е изненадващо и е нещо, с което не си се сблъсквал и се учиш как да постъпваш, докато растете заедно. Учиш се на тази бащинска любов, което и някакъв инстинкт, който развиваш. Както се развива любовта. И на тези мои 60 години обичта е някак божествена! В християнството Бог е отец, баща и свети Дух. Така че в нашето ортодоксално християнство фигурата на Бащата е много важна, във връзка с божественото.
V.S.: А как го обича дъщеря му в тези периоди? Има ли разлика и каква е тя?
В.П.: Естествено, като всички млади хора, тя ме обича трудно. Не се съмнявам в нейната любов нито за секунда и знам, че за Яна съм едно от най-ценните неща в живота ѝ. За мое съжаление, като всички други на нейната възраст, рядко го показва. А аз, като по-възрастен, имам сантиментални нужди да е по-често. В крайна сметка това е божествената обич – не е важно колко те обича отсрещният, важно е колко аз го обичам! Което още повече засилва моята любов и това е по-ценното!
V.S.: Какво научава един родител от детето си за любовта? А поука взима ли си?
В.П.: Трудно ми е да го формулирам. Не знам, със сигурност съм научил нещо. Поначало опитвам да се уча от всички, не само от моето дете, а и от всички млади хора, защото те са активната част на днешния ден. Те са живата и променящата се част от това супер динамично време.
Съвсем скоро си спомних, как когато аз бях млад и заминавах към морето с компания, след като пристигнехме там с влака, чакахме в местната поща два-три дни, поне, да дойде и нашия ред, за да се обадим вкъщи. И не дай си Боже точно в този момент да няма никого, можеше да се окаже, че седмица – две – три не мога да се обадя у дома, за да потвърдя, че съм стигнал, че съм добре и жив. Нямаше друг начин да се свържем с родителите си, за да бъдат те спокойни.
А сега, с тези мобилни телефони, комуникацията е мигновена и вече сме толкова разглезени, че ако човекът отсреща не вдигне на мига, започват да валят въпроси. А на времето можеше да мине и цял месец, през който родителите ми не са знаели нищо за мен, но имаше някакво спокойствие и сигурност, които днес ги няма.
Та, след това отклонение, се връщам към въпроса. За любовта и онова, което уча от младите е, че заради желанието им непременно и всичко да се случи в момента, което не е толкова хубаво, тъй като отчасти е прибързаност, аз съм в кондиция и буден и участвам в живота пълноценно, а не само като наблюдател.
V.S.: Говорейки за бързата комуникация, писмото в бутилка има ли днес аналог?
В.П.: Писмото в бутилка е по-скоро желанието, което отправяме към някого или нещо, според мен. Като завет, като пожелание, което така или иначе е вътре в нас. Просто се съмнявам една хвърлена бутилка в морето да намери точния си адресат. По-скоро е хвърлено желание в „нищото”, на което да дадеш път, движение и сили.
V.S.: А ние, човеците, бутилки ли сме, по някакъв начин?
В.П.: О, да! По някакъв начин. Съдържаме в себе си много писма и послания, които не сме изпратили и носим в сърцата и умовете си.
V.S.: Мислите ли, че хората „рециклират” чувствата си едни към други?
В.П.: Ох, сложно е с чувствата! Особено, що се отнася до „преработване”. Мисля, че има житейски рани, които никога не биха могли да зараснат, а дори и да се затворят, все пак боли. Така че не знам дали чувствата могат да се рециклират, възстановяват, ъпгрейдват и т.н.
V.S.: Кога средният пръст е просто третият, изхождайки от една закачлива снимка във ФБ-профила ви?
В.П.: Да, това е много забавна история. Бяхме голяма компания и се получи така, че седнахме в мюсюлмански ресторант, и трябваше мъжете да стоят на отделен мизансцен от жените. Дамите си направиха селфи, под което твърдяха, че са много по-сладки от нас. На което ние отговорихме с шеговити средни пръсти. И това беше нашата ситуация.
А кога в живота средният е просто трети пръст – не знам, в момента не мога да измисля остроумен отговор. Но този жест не ми е присъщ и не го използвам по никакъв начин, за нищо. Предполагам, че за шофьорите е много важен, макар и аз да съм шофьор от много години, въпреки, че не съм карал отдавна. Нямам нерви да се разправям с идиотите по пътищата.
V.S.: Кое е по-притеснително, относно човешките взаимоотношения – да ни застигне миналото или да не дойде очакваното от нас бъдеще?
В.П.: Ох, ами аз много държа… Леле, сега много дълго май ще го разказвам, но… Много държа на паметта. Смятам, че за да познаваме себе си, да разчитаме на това да имаме хубави неща - бъдеще, перспективи, хоризонти, пътища, със сигурност трябва да знаем и познаваме миналото. И да имаме памет за това! Да имаме и историческа памет, с която да избягваме повторението на грешките на други хора и ситуации, в които са попадали те. Това със сигурност може да ни направи уязвими и да попречи на проектирането на доброто за нас бъдеще.
Затова много държа на миналото, неговото познаване, на пълната яснота за това в проекцията си напред, да знаеш, обръщайки се назад къде си, кой си, защо си, за да имаш сигурността, че намисленото от теб и очакванията ти ще ти се случат 100-процентово.
Иначе, ако се разсъждава как трябва само да се чака „нещото” – добро, ново, „само във връзка” с неговото настояще, шансът доброто бъдеще да ни споходи е много по-малък! Себепознанието и знанието за това „Кой си?!” е свързано с познаване на миналото, семейството, близките, държавата ти, мястото, на което си роден. Това определя самосъзнанието, манталитета ти и всичко онова, на което можеш здраво да стъпиш, за да продължиш напред и да гледаш в правилната посока. Иначе, както сами можем да забележим, хората, незнаейки кои са, недавайки си сметка къде се намират и каква е реалната им стойност, проектират едни мечти и амбиции, които са свръх онова, което могат да понесат. И тогава стават смешни и глупави хора, които не знаят къде се намират.
V.S.: На колко метра надморска височина „трябва” да се качи човек, за да осъзнае истината за любовта и пътя към нея?
В.П.: Има много притегателни места, като Мачу Пикчу, например, което дори не е толкова високо място. Но е Хоризонт и център за амбициозни покорявания на духа, в който да срещнеш открития за себе си, любовта и света около теб.
Моята среща от „високо ниво”, за което говорите, беше на езерото Титикака, където беше вълшебно и истинска среща с Божественото! Истинска! Там нямаш нужда от храм, свещеник, посредник, въвеждащ те в срещата между теб и Бога. Ти си там директно пред лицето Му, пред самия Бог… Ти, самият, си Бог! Изключително преживяване! И беше толкова хубаво, защото бяхме с дъщеря ми!
В странстванията, в които е важно, разбира се, мястото, към което отиваш, от огромно значение е и с кого си! И оттук нататък предпочитам да организирам пътуванията си с подходящите, точните хора на правилните места. Това е почти съвършенство!
Например сега, в Йерусалим, забелязах, че по пътя към Божи гроб има много търговци, които комерсиализират чистата идея за вярата, от които дори можеш да се отвратиш. Христос влиза в Храма, за да изгони оттам търгуващите, а сега те хубавичко са се настанили навсякъде около него. Това е потискащо и дразнещо! Защото е толкова евтино и долнопробно, по отношение на вярата и причината, поради която си отишъл там, и в същото време, вървейки, си даваш сметка, че това е изпитание за твоята собствена вяра. Възможно ли е човешката посредственост, комерсиалност и желанието „да имам”, „да не давам”, „да изям”, „да ползвам”, „да не създавам” да се намеси в усещането ни за среща с Бога и да го намали?!? Да ни се набърка в осезанието за почит и единение, които искаме да отдадем, отивайки там.
Предполагам, че силно вярващите успяват да загърбят и игнорират „това” и се отдават само на смисленото по този път за тях. Радвам се, че и аз успях. Но в същото време има и хора, които не могат да затворят очите си и така не дават шанс на това толкова добро и хубаво нещо да им се случи. За което са мечтали и бленували. За жалост голяма част от тях като че живеят сякаш тесногръдо и не дават шанс на „нещото” да ги споходи. И „то” си остава само една мечта в изречението „Искам!”. Не дават шанс на себе си да се спънат, паднат, разочароват, провалят, да ги заболи. За да опитат пак, и пак, и пак! За да проверят наистина ли „го” искат това нещо! Защото накрая удовлетворението е друго! И ако наистина искат, ще имат силите да продължат!
V.S.: В такъв случай необходимо ли е, образно казано, да нагазим във водите на р. Йордан, за да признаем греховете си в името на любовта?
В.П.: Винаги можем да си намерим една „река Йордан”, в която да се пречистим, или покръстим, или споделим нещо. Винаги можем. Въпросът е дали сме готови за това! Продължавам да твърдя една юдейска мисъл, според която нямаме нужда от храм, за да отправим молитвите си към Бога. Ние самите сме храм! Ти си храм! Навсякъде е храм! Навсякъде е място, на което можеш да се срещнеш с Бога! И това място е и в теб самия! Тогава всяко едно място, всяка една локва, всяка дъждовна капка, дори сълза - Lacryma Christi, може да е нашата река Йордан.
V.S.: В какви ситуации, заради подлудяваща страст, се чувствате като поет, плужек, скъперник, идиот, шотландски боец, от местопрестъплението, двама мъже и половина, разказвач, приятно страшно?
В.П.: Хах! Това е интересна комбинация от мои роли в представления и такива, които съм озвучавал. Това е част от проявленията на професията ми, която – слава Богу – съм избрал! Защото тя ми дава точно това - невероятния шанс да бъда всички тези и още много други герои, всички „тези неща”, по едно и също време, в един и същи човек! Да съществуват и да живеят заедно.
V.S.: Тогава означава ли, че професионалните Ви прояви отчасти показват и самия Вас?
В.П.: О, разбира се! Да! След като участвам в тях! Физически аз съм част от всичко това и личността ми седи вътре в тях. Въпросът е, че наистина става малко шизофренично и нещата отиват към конкретна диагноза, когато заявиш, че всички „те” са част от теб. Но ние, актьорите, имаме способността да отделяме, да сепарираме всяко едно от тези проявления и да ги използваме само в моментите, когато сме ангажирани с конкретна роля. Не ги влачим през цялото време. Е, има някои, които ни оставят по-дълбоки следи, за които мислим, когато не ги играем.
V.S.: Кое/какво/кой лично за Вас е едно от най-новите чудеса на света?
В.П.: Не мога да кажа точно. Но за мен, като цяло, Човекът ще си остане едно голямо чудо! Световно. Той е нещо необятно. Несравнимо. Човекът е Космос. Човекът е Вселена. Той е… всичко! И всеки път, когато проявата на човешкия гений, съзидание, творчество излезе на преден план и наяве, винаги се изумявам!
Разбира се, има невероятни, природни чудеса и други, сътворени от човека, които ме поразяват. Но мисля, че по-изумително от самия Човек - няма! Невероятно е какво имаме, на какво сме способни, какви… Невероятно е, когато Човек е гениален в някаква област, колко е огромен и световен! В същото време как същата тази човешка раса е способна на такива падения и крайности. И всичко това е смайващо!
Да, гениалният в една сфера със сигурност с „нещо” е ощетен в друга. Няма свръх-човеци. Но човешкото същество, неговата материя, е смайващо по какъв начин може да твори и да реализира!
Сещам се, когато бяхме в Титикака, как спяхме в едни подобни на плаващи тръстикови, острови. Те леко потъват и все едно ходиш по водата, докато краката ти издават типичните „фльок – фльок” звуци. В днешни дни са много по-усъвършенствани, заради драгия цивилизован жител, в сравнение с племето Уроси, което отдавна живее върху им. И тези хора, и в наши дни, живеят толкова бедно, простовато, дори – мизерно, от гледна точка на възприятията ни за удобства и технологии. Но те бяха най-усмихнатите, най-чистите, най-милите, с абсолютно цели души, които не са наядени и огризани от амбиции, желание, злоба, консумация, притежание като нашите, „цивилизованите”. И за какво?! Божичко, за какво? Всички свършваме там, на два метра под земята. Всички! И, ако не си даваме сметка, че щастието не е в имането, а в даването, наистина ще сме супер нещастни! Защото рано или късно човек се връща назад, хвърля един поглед и вижда дали в крайна сметка животът му е бил празен. Или пълен с компромиси. Дали е бил достоен.
Много обичам да говоря за Достойнството. Дума, която няма абсолютно никакво значение в наши дни. Никакво! За съжаление! „Те” не знаят какво е това. Защото белезите, атрибутите на успелия, реализиралия се, готиния човек днес, нямат АБСОЛЮТНО нищо общо с атрибутите на Достойния Човек. Достойният може да бъде и съвършено беден, опърпан, да няма никого, да не притежава нищо, да няма образование… Но Той е Достоен!
И тук стигаме до другото важно нещо – ценностната система на обществото. Всеки поотделно си има някаква, определяща морала ни и правилата, по които съществуваме. Но има и обществена ценностна система, която в сегашния ни свят за съжаление е една тотално обърната пирамида. Вместо на върха ѝ да е еманацията на добротата, интелекта, достойнството и на добродетелите, които познаваме, „То” е отдолу и е най-малкото. Защото утайката, качила се „нагоре”, са хора нещастници, гледащи високомерно и казва „Тея ли, бе?!?”
V.S.: Може ли да довършите думите си: „Любов, любов, любов! Животът има смисъл”, когато…
В.П.: …има смисъл, когато… Човек обича! Само тогава. Защото не винаги ни е дадено да ни обичат. Да, всеки има нужда да бъде обичан, но когато Ти обичаш, си цял. Ти си! Важното е да обичаш и смятам, че Любовта е решаващото нещо в този живот!
Благодарим на ресторант „Щастливеца" на ул. „Сан Стефано" 22 за топлата, уютна, много вкусна, предразполгаща атмосфера!
Освен там, хапваме щастливо и любовно и в ресторант „Щастливеца" на бул. „Витоша" 27.
Уловихме разговора и емоциите си в обектива, благодарение на Huawei Mate 20 Pro, който, освен изкуствен интелект (ИИ), има и тройна основна камера (40MP, 20MP и 8MP), разработена в партньорство с експертите във фотокамерите Leica. И е истинско бижу за мобилната фотография!
Вижте още кой ни говори за ЛЮБОВ през 2019 г.:
Жулен Чолак
Росен Карамфилов
Стилияна Узунова
Мон Дьо
Глория Петкова
Биляна Савова
Fyre
Тома Марков
Мила Искренова
Тео Чепилов
Дара
Емануил Алберт
Елица Матева - Елма
More from View Sofia
Тайната градина: 3-те, които не знаехме за "Фермата Пенелопе"
Срещаме се с Юлиан Вергов, който ще ни разкаже няколко по-пиперливи патешки истории за кралицата Penelope.
Royal Wedding #1: Да си припомним сватбата на Уилям & Кейт в 100 кадъра
Почти стана време за грандиозната церемония на принц Хари и Меган Маркъл.
Троян Белисарио вдигна романтична сватба
Актрисата от сериала "Малки сладки лъжкини" Троян каза заветното "Да" на любимия си...
