Следва

Чернобил задмина Breaking Bad и Game Of Thrones

Четиво в четвъртък: "Непознатият" на Вутимски. Синьото момче става на сто

Сборникът "Непознатият" с есета и разкази на Александър Вутимски отбелязва век от рождението на поета.

Books преди 4 години

СИНЯТА ТЕТРАДКА

Един малко разсеян увод
Ние четяхме вестници, когато някъде в света войната разрушаваше градове…
Но аз не мога да мисля само за това. Слушай, забрави за миг големите новини. Аз мисля, че животът ни трябва да остане прост и ясен.
Ако страната ни влезе във война, ти ще отидеш на фронта, ще се биеш като герой, искам да се надявам.
Аз съм болен от дълго време. Сега обаче аз мога все още да съзерцавам, мисля, рисувам.
О, ти искаш да сложиш ръка на устните ми – за да не говоря повече.
Впрочем аз не ти преча да вършиш своята работа – напротив – стани добър гражданин, за да завоюваш плячка в живота. Но идвай от време на време да слушаш как разказвам.
Аз мога да разказвам хубаво, нали все трябва да има някой, който да обича да слуша моите меланхолични приказки.
Аз съм бил в градини, където растат рози в подножието на мраморни младежи. Прасковите цъфтяха. – Аз бях сам. – Къде си бил тогава ти? Къде ли си бил наистина?
Аз съм живеел в тъмни стаи, сричайки стихове, където здрачът не вдига никога зелените си була от предметите. Там нямаше потъмнели резби от минали времена, дълги завеси с фантастични птици от сърма. Стари огледала отразяваха бледи старовремски икони и високи съдове, пълни с цветя.
Къде си бил ти тогава? Но къде са днес стаите от моето детинство?
Бил съм в черкви, които от десет века пазят великолепните си, вече избелели фрески. Аз обичам рисуваните светци – мечтаех за чудните български царе от Второто царство. – Къде са днес стройните боляри с пурпурни мантии, византийските красавици – отровителите на пълководци, набожните изкусители на богомилите, бляскавите и нещастни походи към Цариград?
Но и досега нашият народ пази в дълбините си старинни съчетания от цветове за своите килими, чудни легени и суеверия. Ти виждал ли си нестинарките – тези боси изстъплени жени, които играят хоро при живи въглени?
Заведи ме да ги видя веднъж. – Аз искам да ги видя. Да чуя писъка на кларнета, тътена на древния тъпан.
Ти не се учудваш сега, че аз знам да разказвам приказки, нали?
Ние живеем в най-чудната страна. Приказната страна със старинни затънтени градове – това съчетание от тишина и мрачно безумие, след фантастичните нещастия, които ние, българите, се научихме да криеме като динамит в дълбочините. Безкрайно свързани със земята, участвайки в нейния живот, ние сме се приближили до ритъма на Вселената. Затова космичната стихийност на българската душа знае да намира своето равновесие, чудесния си порядък в мълчаливия труд на селянина, този незаменим деец и едновременно съзерцател.
Така е хубаво да се живее в тази страна, ти виждаш. Народът ни се труди безмълвно, след многото нещастия той си поема вече дъх и се изправя.
Защо пък да не ти разказвам приказки.
Така аз искам да ти причинявам едни малки, но хубави радости.
(...)


Корицата и оформлението на книгата са на Надежда Ляхова

"Синьото момче", както остава в българската поезия Александър Вутимски, не доживява да остарее. Отива си на 24, покосено от туберкулоза. На 30 юли се навършва век от рождението му и издателство "Лист" отбелязва годишнината с изящен том с твърди корици, в който са събрани шестнайсет разказа и петнайсет есета, останали непубликувани приживе.
Изданието е сред акцентите в каталога на "Лист" на Пролетния базар на книгата в НДК и ще се предлага с 20 % отстъпка.

"Ние живеем в най-чудната страна. Приказната страна със старинни затънтени градове – това съчетание от тишина и мрачно безумие, след фантастичните нещастия, които ние, българите, се научихме да крием като динамит в дълбочините. Безкрайно свързани със земята, участвайки в нейния живот, ние сме се приближили до ритъма на Вселената. Затова космичната стихийност на българската душа знае да намира своето равновесие, чудесния си порядък в мълчаливия труд на селянина, този незаменим деец и едновременно съзерцател.", пише Александър Вутимски в „Един малко разсеян увод”, с който започва книгата.

Биографията на лирика е пълна с трагизъм, а произведенията му преливат от съзерцание, меланхолия и съмнения. Няма друга такава фигура в българската културна действителност през 30-те и 40-те години. Вутимски е различен и самотен. Високата му слаба фигура кръстосва Докторската градина, където е бил пазач, или застива унесено в съзерцание на залеза от моста на „Сливница”. На младежки сбирки в пролетарския квартал „Хаджи Димитър” страни от момичетата и танцува сам със себе си.

"Александър Вутимски, роден като Вутов, само за една календарна година губи от туберкулоза майка, баща и двамата си братя. Това го принуждава да напусне родния си град Своге и да се пресели в София при сестра си, която също умира. Остава сам с брат си. Почва - и само след година се налага да прекъсне заради здравето си следването на класическа филология. В творчеството му се появява образът на Синьото момче. Дали това е самият Вутимски? Дали това е човекът, от когото той изпитва гореща потребност? Синьото момче е нещастно и щастливо едноевременно. И Вутимски си отива напълно сам в житейско отношение: на 24 години в санаториума на Сурдулица, тогавашна Сърбия. Той е шестата жертва на туберкулозата в своето семейство. Годината е 1943-та, Европа е все по-стръвна хищница.", отбелязва в послеслова към книгата поетът Марин Бодаков.

Според него моралните есета на Вутимски, включени в настоящото издание са "отрезвяване след опиянението - опиянение, за да забравиш безпомощността си в свят, който не те харесва, но който и ти самият не харесваш… Развратен свят, който теб самия смята за развратник, а ти просто си отвратен и много уморен от него. За мен тези малки есета са не само рицарска ризница - те са път към смирението, простотата, спокойствието…"

More from View Sofia

More Books