Летопис на смутното време: Николай Гюлеметов
  •  

Летопис на смутното време: Николай Гюлеметов

"Летопис на смутното време", като романа на Вера Мутафчиева, е една поредица, която цели да систематизира настроенията в това особено, смутно време, в което се намираме в момента. Тук ще видите и прочетете посланията на прекрасни хора, на чиято емоционалност разчитаме и в чиито усещания вярваме; ще ни споделят как усещат момента, как си представят, че ще минем през него, какво е най-важното, кои са устоите, какво препоръчват, как виждат нещата след ступора. Какво ще се промени, какво трябваше да се промени, кои са позитивите в тази непреживявана от никой съвременник ситуация. Нека си дадем надежда и да структурираме заедно проблема така, че да излезем от това по-устойчиви и по-мислещи, по-съчувстващи и по-смирени!

Николай Гюлеметов е представител на поколението млади българи, избрали да търсят живот и реализация в чужбина. Възпитаник на Италианския Лицей и Софийския Университет, заминава за Япония през 2007г. като студент-стипендиант и... остава там. След завършване на магистратура в Университета в Кагошима започва работа като преподавател и записва докторантура по Регионална културна политика и образование. Женен е за японка, с новородена (преди месец) дъщеричка с хубавото име Елена.

Япония: (много дълго) затишие пред буря...

Здравейте, казано с дълбок японски поклон вместо ръкостискане, знаете как е. В момента, в който пиша това (17 март сутринта), трябваше да се подготвям за пътуване към къщи, към България. Но не би: карантини, отменени полети, липса на информация... Мъчно ми е, и не само на мен, но поемането на излишни рискове просто не трябва да се случва. Не трябва. Малко гузно се замислих, докато отменях разнообразни резервации: ако бях сам, все още студент, може би щях да му тегля една на коронавируса и да се хвърля към летищата, може пък и да ми провърви. Да, ама от подобна безотговорност други ще патят, пък и вече не съм сам. То всъщност човек рядко е сам, почти винаги има някъде някога някои хора, за които милеем. Е, заради всички тях трябва да сме отговорни и да ограничаваме излишните рискове до това колко лютиво да е кърито в индийския ресторант. Примерно.

Тъй, сега да се насочим към основната тема: какво се случва с Япония и в частност с мен в нея. Япония бе една от първите заразени държави след Китай, но засега някак си се крепи... Е, освен този ужас с круизния кораб, там нещата излязоха извън контрол, но поне бяха взети важни поуки. Дали на късмет, дали заради непълно докладване на заразени, дали заради мерките и адекватната здравна система, или пък заради комбинация от тези фактори... Не съм сигурен, но ситуацията вече повече от месец е "затишие пред буря" - с надежда да не стане много по-зле.

Тук е малко сюрреалистично: животът си тече почти напълно нормално. Поне до някаква степен, защото в нашия град (Кагошима в южно Кюшу, надзърнете в Уикипедия, няма да съжалявате!) потвърдени заразени няма, макар спекулациите и бълбукащата отдолу паника да се леят денонощно вече втори месец. Затворени училища, официални предупреждения, отменени концерти и спортни събития и видимо притеснени хора съществуват заедно с пълни ресторанти, дузина деца из парковете и промоции в супермаркета. Причините за това са няколко: първо, японците са интересни хора и притежават един мироглед на оптимистичен фатализъм или фаталистичен оптимизъм (повече за това по-долу), което ги предпазва от пълна паника; второ, те са много дисциплинирани, обикновено добросъвестно изпълняват команди и стоически понасят несгодите; и трето: правителството упорито и отчаяно се стреми да не отменя/отлага Олимпийските игри и съответно се плаши от твърде крути мерки, пък и пълното затваряне на държава, зависеща изцяло от внос-износ и международен бизнес - като по-зловещо от самия вирус.

Какво имам предвид под "оптимистичен фатализъм или фаталистичен оптимизъм"? Япония е "Страната на изгряващото слънце" за туристи и фенове и "Страната на природните катаклизми" за тези, които живеят тук. Вулкани, земетресения, цунами, тайфуни, наводнения, горещи вълни, коронавируси... Това не е списък на исторически или вероятни проблеми, това са само последните 9-10 години! Ясно е, че ако човек лесно се стряска от възможността да бъде засегнат от кое да е бедствие от тези по-горе, ще си загуби ума за година-две. Затова хората държат този Дамоклев меч дълбоко в подсъзнанието и го обезопасяват с мисли от рода на "въпрос на време е нещо да ни сполети", последвани от "да, ама и то ще отмине, животът продължава".

Още помня как в деня след чудовищното земетресение и цунами през 2011 (онова, което разруши атомната електроцентрала и уби 25 000 души) бях във Фукуока по работа и случайно присъствах на абсолютно жизнерадостното откриване на новата централна гара - с балони, ансамбли и промоции. Животът наистина продължава!

И все пак, тази криза е по-специална, по мрачна. Изкарва и лошото в хората, както навсякъде. Някакъв хитрец изкупил тоалетната хартия в околията си и пуснал лъжа в Туитър, че всичката тоалетна хартия идвала от Китай и я нямало, след което започнал да препродава по Интернет. Е, арестуваха го. Друг глупак бил потвърден носител на вируса, но преди да иде в болницата, обикалял по барове и кашлял в лицата на хората, ей така, от психопатия. Арестуваха го и него. Разнообразни ненужни новини за кражби на маски от болници (уви!) и за хора, изхвърлени отнякъде, защото кашляйки нагнетяват атмосферата, откровено ме дразнят. Слухове и дезинформации, по-заразни от всеки вирус, витаят наоколо. Не е добре. Дори около разрушената атомна централа не помня толкова негативни реакции и спекулации.

В служебен план кризата не ме е засегнала сериозно (все още): университетите (включително и този, в който работя) резонно отменят церемонии, отменят студентски обмени, подготвят едноседмично забавяне на учебната година и онлайн класове. Това последното не е толкова лошо обаче: има смисъл от използване на нови технологии, но и то трябва да е с мярка, японците и без това са прекалено пристрастени към смартфоните и Интернет. Поне пък всички са постоянно в течение на нещата и това прави комуникацията по-ефективна, което е жизненоважно! Служебните срещи също следват нормален график, столовите са отворени, приготовленията за новата учебна година (от април) продължават по план. Това е не само в Кагошима, в цяла Япония гражданите и бизнес прослойката правят каквото могат, за да поддържат нормален ритъм на живот. Има нещо успокояващо в запазването на тази рутина, въпреки всички слухове и планове за забавяния и отмени. Животът продължава!

И сега, седейки в кабинета си в доста опустелия университет, си мисля за нещо позитивно, с което да завърша това послание. И го измислих: опитайте се да бъдете фаталистични оптимисти! Да, нещата са сериозни. Много. Бурята идва, а може и да е дошла, но със сигурност още не е показала пълната си ярост. Но и тя ще премине! Както не бихме излезли навън при тайфун или отишли на плаж при цунами, така и при тази буря отговорността за нашия (че и не само) живот е в нашите ръце. Поемете я смело и вярвайте, че и това ще премине! Животът продължава!

П.П. И една документална снимка от онзи ден: бележка в денонощен магазин. "Поради недостиг на тоалетна хартия, тоалетната е затворена за неопределено време. Дълбоко съжаляваме за причиненото неудобство."


Летопис на смутното време: Юлиан Дайнов


Из "Летопис на смутното време", романът на страхотната Вера Мутафчиева от 1965-66, чието заглавие взимаме назаем за тази поредица на View Sofia:

"Защото хората не искат да разберат, че не е важно как са те ударили, а колко те е заболяло."

"Но аз си викам пък: дали винаги мисълта води движението? Дали не се случва и така, че самото движение да принуди хората към мисъл?"

"Стига сте били доволни, дето още не са ви ограбили и заклали; стига сте броили своето жалко благополучие, за връх на човешките пожелания! Има нещо над него, отвъд него. То никога не е било тъй лесно постижимо, както днес."

Коментари: 0

За да коментираш, е необходимо да влезеш в профила си. Ако все още нямаш такъв, използвай линка "Регистрация" по-долу.