„Източни пиеси” е една от общо около двете продукции, които заслужават да бъдат наречени „хубав български филм”. Поне за последното десетилетие. И защото по традиция на всяко десето число си правим равносметка, ето я за българското кино.
Или по-точно един хубав български филм, който наистина си струва.
Камен Калев рисува портрет на София, такава, каквато я виждаме и живеем всеки ден, но никой досега не е успявал да пресъздаде.
В „Източни пиеси” ги има крайните квартали с панелните блокове, футболните хулигани, дрогата. Има го младото българско поколение – понякога безпътно и апатично, понякога агресивно, понякога – в лицето на Ицо, главният герой, който ни спечелва сърцата – жадно за любов и посока в живота.
Камен Калев се заема със задачата да даде форма на всички най-тежки въпроси, които си повтаряме последните години: къде е проблемът на България? Какво можем да променим? Калев прави кино честно, без нищо да ни спестява, но и без патос и прибързани заключения. Филмът не ни дава решения - само неподправени кадри от столицата и някои от истинските й жители.
„Източни пиеси” със суровата си кинематография напомня на Жан-Люк Годар. Особено в първата част на филма виждаме накъсани кадри, насложени един след друг без гладки преходи. Резките промени ни дезориентират. Камерата рядко е фокусирана върху лицата на героите, те остават в сянка, винаги встрани и с гръб към нас. Но Камен Калев знае какво прави – стилът му цели да ни покаже колко отдалечен от света е главният герой - Ицо, кaк е загубил посока и не може да си намери мястото „в кадър”.
Освен това всичко изглежда минимално „нагласено”. Камерата не се намесва в живота не героите и не ни показва някакъв фалшив ред. Грубите кадри с небалансирана композиция създават усещането, че виждаме нещата такива, каквито са.
Ицо е бивш наркоман на метадонова програма. Той има разбито семейство, приятелка, за която не му пука, и съквартирант, с когото не си казват нищо, освен „здравей”. Има идеи за рисунки, които никога не довършва докрай, и огромна неизпълнена жажда за живот. Къде, освен в хероина, може да се намери смисъл? В това да се влюби, разбира се, и в това да противостои на царящата по улиците жестокост (без да се прави на герой).
Ицо се оказва изправен срещу банда скинари-неонацисти, сред които е по-малкият му брат. Усещането за неправда го измъква от ступора - с разбит нос е, но е буден. Става му ясно, че трябва да намери как да се доближи до хората, вместо да ги посреща с безразличие или юмруци. Когато с терапевта му обсъждат какво може да го върне към живота, Ицо казва: „Аз не искам да съм реален. Аз искам да съм кристален… Да се прегръщам с хората, да ги обичам… Но все не се получава.”
Камен Калев познава своите хора. Погледът му към субкултурите, които пресъздава – скинарите, метълите, хипарите – не е на външен човек. Режисьорът принадлежи към поколението, чийто портрет рисува. Жаргонът е на място, диалозите са истински. Да гледаш „Източни пиеси” не е като просто да гледаш филм – има нещо в тази лента, което те кара да видиш по-ясно самия град, в който живееш. Рекламите по трамваите, тениските, с които са облечени актьорите, бирата „Шуменско” в барчето в градинката пред „Свети Седмочисленици” – всичко сякаш не е избирано от сценичен дизайнер, а винаги си е било там.
На жълтите павета, близо до Националната галерия, заедно с младата туркиня Ишил, Ицо говори за скритата зад лицата на хората по-дълбока истина. А една сутрин, призори, докато върви надрусан по Витошка към НДК, среща старец, който събира парчета картон от боклука. Ицо го следва до апартамента му в една пресечка наблизо и там открива, че за първи път се чувства „вкъщи”.
На излизане от киното разбираш, че и ти си вкъщи тук, за добро или за лошо. Както пише Джули в блога си „В мойта стая”: „В "Източни пиеси" хората говорят на моя език, на моя жаргон; те минават през моите места и ги изживяват както и аз: празната Витошка, Пирогов, Раковска. Това е филм за нашата България, за национализма, за който никой не говори, за липсата на диалог [между културите, между поколенията]”.
Вместо да крием мръсните тоалетни, където се шмърка кокаин, зад черни плащове, по-добре да погледнем проблемите в лицето. Само с такава сурова искреност може да се създава стойностна българска култура.
Ако все още не си се насладил на "Източни пиеси", направи го в Домът на киното или ЕБКЦ.
