Следва

Елизабет и Sandringham Gin: джин от кралско потекло

Истории от живота: Тед Бънди, най-красивият най-масов убиец в историята

"Всички ние сме продукт на своето детство", Майкъл Джексън. 

Health преди 2 години

Тед Бънди е един от най-известните серийни убийци в света. Този чаровен и добре образован млад мъж убива десетки жени в Съединените Щати от 1974 до 1978 г. След като повече от десет години отрича да има нещо общо с убийствата, в крайна сметка признава, че е извършил 30 от тях. Точният брой на жертвите му остава неизвестен и до днес. Дяволът знае кога да изглежда привлекателен. А Тед Бънди е хубав, възпитан и чаровен. Поне до момента, в който се разбира, че е удушавал и осакатявал жертвите си, пазел е отрязаните им глави в апартамента си и е спял с техните разлагащи се трупове. Той е ненаситен убиец. Спекулира се, че първото си убийство извършва на 14-годишна възраст, но Бънди, който издава доста от своите тайни в опит да отложи екзекуцията си, никога не признава за този случай. Един от хората, с които общува до последно преди смъртта си е д-р Дороти Луис, психиатър, която си спомня детайли от разговорите и проучванията си около присъдата и въобще случая Бънди, опитвайки се да обясни какво превръща наглед красиви и благи хора в патологични сатрапи. 


Sweet Serial Killer: страховитото обяснение на астрологията за серийните убийци


През 1989 г. Тед Бънди кани д-р Дороти Луис в държавния затвор във Флорида на посещение. Да седне лице в лице със сериен убиец не е нещо ново за нея: Луис прекарва кариерата си като клиничен психиатър, говорейки с убийци в затворите с максимално рестриктивен достъп и в стаите за осъдени на смърт, опитвайки се да разбере какво ги кара да убиват. Но времето на този конкретен разговор - ден преди екзекуцията му - е зловещо дори за нея.

"Стана ми неприятно", спомня си Луис в интервю за Vanity Fair. "Докато бяхме в стаята и разговаряхме с неговия адвокат Поли Нелсън, секретарят на директора на затвора влезе да попита Тед кого иска да види вечерта преди екзекуцията и какво иска за вечеря... Наистина доста мрачно."  По това време Луис вече се е срещала няколко пъти с Бънди. Екипът на защитата на убиеца й се обажда три години по-рано, за да го освидетелства. Тя и нейният екип от експерти установяват, че Бънди не е психопатичен, както вече е диагностициран от други психиатри; вместо това, въз основа на значителните промени в настроението му, те вярват, че той страда от биполярно разстройство. 

Бънди се надява, че на тази последна среща Луис ще му предложи да прочете Богородичната молитва, докато той е на електрическия стол, и съответно ще заяви пред властите професионалното си мнение, че той не следва да бъде екзекутиран. Луис отказва, казвайки, че това би обезсилило работата на живота ѝ. Бънди разбира, но така или иначе сяда да говори с нея, над четири часа, отговаряйки на въпросите й за детството и възпитанието му.


Тед Бъдни като дете

"Не бях очарована от неговите извращения", казва Луис в "Луд, не луд" (Crazy, Not Insane), завладяващият нов документален филм на Алекс Гибни, който проследява психиатъра, докато тя гледа назад към срещите си с Бънди. "Много повече ме интересуваше процесът - как той се е превърнал в това, което е". В крайна сметка серийният убиец споделя няколко неизвестни дотогава подробности за детството си.  

Защо Бънди е толкова откровен с нея? "Много хора искаха да го видят, да говорят с него, да пишат книги за него и да печелят от него", казва Луис. "Мисля, че само аз не бях писала книга за него или нещо подобно. Първоначалният ми досег с него бе услуга, която направих на адвокатите му. Мисля, че той ми се довери, защото не си изкарвах прехраната чрез него." 

Чрез изследванията си Луис и нейният дългогодишен сътрудник д-р Джонатан Пинкъс откриват три често срещани фактора при убийците: ненормална мозъчна функция (особено в лобовете, които управляват емоционалната регулация и контрол на импулсите), предразположение към психични заболявания и история на ужасяващо детско насилие в миналото му. По това време Бънди не отговаря на нейния шаблон; той твърди, че детството му е идилично.


Луис и Джонатан изследват Ноли Мартин 

И все пак тя прави всичко възможно, за да помогне на Бънди да разбере защо той става човекът, който е - най-добрият финал, който може да му осигури в деня преди смъртта му. 

"Успях да говоря с него за поривите в най-дълбоката част на мозъка му и за начина, по който предните лобове трябва да овладеят този вид импулси и че по някаква причина мозъкът му не го прави", казва Луис. "Нарисувах снимки на мозъка, фронталните лобове и лимбичната система и откровено се опитах да му дам някаква представа за загубата на контрол." 

През 31-те години след екзекуцията на Бънди, Луис разкрива доказателства, че серийният убиец всъщност е претърпял значителна детска травма, и го диагностицира повторно - пътуване, документирано в "Crazy, Not Insane". Във филма, който можем да гледаме в повечето платформи, Луис внимателно превежда зрителите чрез завладяващите си открития - като прави крайното заключение, че серийните убийци са по-полезни за обществото живи и зад решетките, отколкото мъртви. Ако само Луис беше успяла да сподели по-точната си диагноза със самия Бънди... 


Дороти Луис

Нейните десетилетни проучвания я карат да вярва, че хората не са родени убийци, а са принудени да убиват чрез коктейл от характерологични черти. В разговор с Артър Шоукрос - серийният убиец, наречен убиеца от река Дженези, който извършва чудовищни гаври със секс труженички в района на Рочестър в края на 80-те, Луис установява, че той е претърпял ужасяващо сексуално насилие от членове на семейството си. (Тя също така установява, че той има киста, притискаща слепоочния му лоб, както и белези по челните му дялове - вероятно причинени от злоупотреби с него в миналото.)


Артър Шоукрос 

Децата, които се подлагат на такова травматично насилие, често се разграничават като механизъм за оцеляване - понякога предизвикват дисоциативно разстройство на идентичността (по-рано известно като разстройство на множествена личност). През 1990 г., след като става свидетел на разпадането на Шоукрос по време на интервютата си, Луис свидетелства от името на защитата, че Шоукрос страда от това състояние. Нейните показания и спорна диагноза са критикувани и отхвърлени; днес обаче дисоциативното разстройство на идентичността е официално признато състояние, изброено в Диагностичния и статистически наръчник на психичните разстройства на Американската психиатрична асоциация. 

Луис подхожда към всяко интервю със съпричастност, дори когато говори с най-опасните хора в обществото - сякаш би могла да се окаже в противоположната страна на разговора, ако е с различно възпитание. Точно това разбиране и светоусещане на терапевтката вдъхновява Гибни да направи филм за нея. 

"Много често хората са обсебени от убийци и серийни убийци, което мисля се дължи на убеждението, че те са много различни от нас", обяснява Гибни. "Това, което е интересно за мястото, където Дороти ни отвежда е, че тя ни ориентира чрез изучаване на тяхното поведение и това, което ги формира като възрастни, ни връща в детството им. И в детството виждаме някакъв общ характер, обединяващ всички тях."


Тед Бънди като дете 

"Имаме тенденция, която се засилва от правосъдната система, да мислим за хората като за обитатели на различни категории - сякаш сме хора, пазаруващи в различни коридори на супермаркета", казва Гибни. "Например, добрите хора са в коридор 10, а лошите - в коридор седем, слабите са на рафт шест. Много често точно това се опитва да направи правосъдната система. В резултат, "повечето от нас смятат, че нямаме нищо общо със серийните убийци", продължава той. Луис, разбира се, мисли по различен начин. Филмът започва с нея, която задава провокативен въпрос: "Чудили ли сте се защо не убивате?" 

Според Луис подходът й е значително по-малко популярен в затворническата система. "Пазачите в затворите не обичат психиатрите", казва Луис. "Те смятат, че психиатрите са там, само за да измъкнат тези зли хора от заслуженото наказание за убийствата и да им дадат оправдание." (Самата Луис не използва думата "зло", когато описва своите субекти.) 

Въпреки че изпитва съпричастност към Бънди, тя също изпитва разумен страх, когато се среща с него лице в лице. Спомня си, например, една среща в края на 80-те, когато седи сама с Бънди в заключена стая.


Тед Бънди и Дороти Луис 

Първоначално пазач наблюдава зад стъклена стена, "така че се чувствах напълно в безопасност", казва Луис. "След няколко часа усетих, че започвам да огладнявам истински. Затова направих нещо като знак към пазача, че трябва да отида и да намеря бонбон или нещо друго, за да продължа. И за мое учудване разбрах, че охраната я нямаше... Нямаше жива душа наоколо. Позволете ми да ви кажа, че съм най-разбиращият психиатър, когото някога сте срещали, - смее се Луис. - Мисля, че съм дори съпричастна." Тя има теория защо пазачът изчезва в онзи ден. "Ако нещо се беше случило с мен - да кажем, че г-н Бънди ме беше удушил - предполагам, че той нямаше да има повече контакти с външни хора през следващите години. Осъзнавайки това, и двамата мълчаливо се съгласихме да си сътрудничим и да не се предизвикваме взаимно И така, ето че сега мога да ви разкажа за това." 

Гибни доразвива тезата й: "Охраната й изиграва номер, отчасти с умисъл. Те напускат стаята и околността, сякаш за да й докажат нещо: "Толкова си сладка с тези серийни убийци. Нека видим как ще се почувстваш, ако те оставим насаме с тях. Да видим колко мила ще си с тях тогава."

Луис казва, че преди години се плаши повече от срещите си с убийци. "Като по-млада и по-малко опитна имах повече вяра в собствената си способност да поддържам някой човек спокоен, а не склонен към убийство", казва Луис. "Но при срещите си с все повече насилници, които наистина се разпадат, разбрах, че те могат да се обърнат във всеки един миг." 

През десетилетията след екзекуцията на Бънди, Луис се натъква на зашеметяващи доказателства, които предполагат, че серийният убиец наистина страда от разстройство на дисоциативната идентичност. 

"Години по-късно, след като бе екзекутиран, се обадих на съпругата му Карол Бун", казва Луис. "Никога преди не бях разговаряла с нея и тя каза, че иска да ми даде купчина любовни писма, които той й пише от затвора във Флорида."  Когато Луис получава писмата, тя е поразена от видяното - не в съдържанието, а в подписите. "Той имаше различни подписи и различни имена, които използваше по различно време."


Карол Бун, Тед Бънди и дъщеря им Роуз Бънди

Луис се връща да прегледа цялата документация на Бънди, до която може да се добере, използвайки нова гледна точка. "Други колеги, които са го диагностицирали, твърдят, че той се раздвоява, че говори с някакво същество в главата си, наречено обект. Започнах да се доверявам повече на тази теза", разказва Луис. "Чела съм някои от книгите за него и като ги гледам и след това менталните превключвания, които прави в писмата си, в подписите, в името и в поведението си, става ясно, че той има ментално раздвояване." 

Тя се обръща и към оцелелите членове на семейството на Бънди. "Опитахме се да интервюираме възможно най-много негови роднини, тъй като той няма спомен от детството си и когато се опитва да говори за това, използва еуфорични термини - че е било просто идеалното детство, - казва Луис. - Това, което научихме с течение на времето, разговаряйки с лелите му, майка му и други, е, че всъщност първите три години от живота му той и майка му живеят с баща й (неговият дядо), който е извънредно агресивен и склонен към насилие човек, а също и със силно психично разстройство. Бънди не си спомня за това, всъщност до деня на смъртта си не помни подобни неща."


Родителите на Тед Бънди 

Луис забелязва друго зловещо съвпадение - дядото на Бънди се казва Сам. И някои от любовните писма, които Бънди пише на жена си, са подписани от Сам. Луис казва: "Не е необичайно за дете, което е ужасно малтретирано през цялото си детство, да приема личността на насилника и да прави на другите това, което насилникът прави на него. Иска ми се да знаех това, преди Тед да умре." 

Луис споделя, че Бънди на няколко пъти я моли да напише книга за него. Тя не смята, че молбата му е била напразна. "Не мисля, че той искаше да напиша книга за него, за да го направя по-скандален, отколкото вече е", уточнява Луис. Вместо това смяташе, че така ще помогна на хората да разберат какво го е превърнало в убиец. "Сега знам много повече за него и имам много повече данни... Това е своеобразен дълг, който искам да изплатя." Но повече от написването на книга, Луис иска да е успяла да каже на Бънди за новата си диагноза лице в лице. 

"Чувствам се зле, че по онова време не съзнавах, че психиката му се раздвоява по начина, по който го знам сега. Едва когато получих тези писма, те станаха нещо като доказателство, че той има това състояние", казва Луис със съжаление. "Ако бе жив сега, щях да говоря с него за това, което знам от майка му и от лелите му за възпитанието му. Щях да прегледам писмата заедно с него. Може би щеше да разбере причините и да си отдъхне. Макар и в собствения си ад." 

More Health

Помощ: постоянно мисля за лоши неща (и как да спра да го правя)

Health преди 4 седмици

Факт е, че няма човешко същество, невръхлитано от време на време от негативни мисли. По-чувствителните натури по-често от останалите мислят за ужасни неща, които евентуално могат да се случат на нас или на близките ни. Да видим в какво се корени същността на проблема.