Следва

Чия дъвка си е рамкирала Адел?

Ден на народните будители: разказваме за сестрите Стела и Ралица Каменови и как карат да заживеят наново потъналите села на България

Българското село Живовци технически вече не съществува. Когато комунистическото правителство решава да построи язовир през 1966 г., селяните унищожават собствените си домове, за да направят място на новия водоем. Язовир "Огоста" залива празната равнина, където някога се издига селището.

 

All About Life преди 2 години

Днес руините на църквата Свето Възнесение Господне са всичко, което физически остава от Живовци. Но за стотиците хора, които някога живеят в селото, оцеляват и по-малко видими "останки". 

Колекцията "Изгубени под водата" събира и споделя лични истории, архивни снимки и културни произведения от тези сега потопени градове. Проектът е дело на сестрите Стела и Ралица Каменови, чийто дядо израства в Живовци. Той управлявал "златния" дрегер, който изкопава района преди да бъде потопен, след което, след пенсионирането си, се посвещава на архивиране на сведенията за града, потопен заради строителството на водния резервоар. 

„Ние отново се свързваме с него чрез корените си", казва Ралица. "Мисля, че това е красив начин да бъда продължена работата на дядо ни."


Младежи (включително бабата и дядото на Стела и Ралица Каменови) на сбирка в село Живовци

В момента проектът съществува в Instagram, където сестрите превръщат архивни изображения и указателни табели в единствен по рода си мултимедиен ресурс. И двете сестри работят в сферата на изкуството - Ралица като режисьор, Стела - като куратор, и вниманието им към визуалните детайли идва от ръчно рисуваните елементи, които правят върху архивните снимки. Изборът на платформа и привличащите вниманието артистични сигнали са важни. „Опитваме се да достигнем до по-младото поколение", казва Стела, „да споделим с тях тези малки истории и да ги накараме да бъдат любопитни за собствения си път и собствените си корени." 

В момента Ралица и Стела се фокусират върху село Живовци и съседното Калиманица, и двете унищожени, за да направят място на водоема. Създаден в северозападна България, язовир Огоста е едно от най-големите изкуствени езера на Балканите, събиращо вода от три реки. Едноминутен правителствен филм за язовир Огоста, направен по време на строителството му през 1970 г., твърди, че проектът ще бъде завършен за три години и ще помогне за индустриализацията на страната. Нито една от претенциите не се оправдава: 20 години по-късно само половината от планираната инфраструктура на тръбопровода е завършена. Резервоарът никога не е използван за питейна вода - съдържа арсен и тежки метали - и въпреки разрушението, село Калиманица никога не е наводнявано поради неправилни изчисления. 

Тези две села не са единствените населени места, засегнати от епохата на социалистическо изграждане на язовири в България. Общо около 40 села в цялата страна изчезват поради планирането на изкуствени водоеми. Сестрите планират да извадят всички на повърхността.


Живовчани събарят дома си, за да използват тухлите другаде


Мъж стои върху руините на къщата си в Живовци

Проектът принуждава двойката да предприеме множество изследователски пътувания до водоема, както и до днешна Монтана, където много от селяните се местят. Там сестрите изследват семейните си архиви, правят снимки и разговарят с онези, които още помнят събитието. 

Когато разселените жители от Живовци и Калиманица се преместват в Монтана (тогава Михайловград), хората вземат части от старите си домове, за да възстановят живота си. Дядото на сестрите Станко Тодоров полага основите на новия си дом в Монтана с тухли от къщата в Живовци. Те от своя страна са взети от собствения му баща, който е принуден да се премести, когато българо-сръбската граница се измества. 

„Това визуално проучване е посветено на всички онези хора, които е трябвало да напуснат и разрушат къщите си, да изоставят обработваната от тях земя, целия си живот, по заповед на правителството", се казва в едно от посланията на поректа.  

Проектът разкрива и други пластове култура чрез архивните си исторически постове. Йордан Радичков, един от най-известните български автори, е от Калиманица; сестрите представят работата му заедно с тази на други местни писатели, поети и журналисти като част от колективната история на района.

Най-известната творба на Радичков, филмът „Последното лято" (1974 г.), е вид сюрреалистична приказка за човек, който остава дълбоко привързан към селото си, дори след като то е потопено в името на новия язовир. Главният герой има видения за дома си, докато обитава жилищния блок, в който е настанен след изселването.

Ралица, която завършва Националната академия за театрално и филмово изкуство със специалност Кинорежисура, си спомня, че изучава филма в университета. 

„Учителят ми не знаеше, че става въпрос за тези две села", казва тя. „България не е толкова голяма държава. Но въпреки това пак има много хора, които не са запознати с историята. За тях не се пише, дори от местните, чийто живот е засегнат."


Хоро в село Живовци


Снимка на язовир Огоста днес

През последните години руините на църквата Свети Иван Рилски, заобиколена от язовир „Жребчево", се превръщат в разпознаваем визуален образ. Сградата се появява и изчезва с приливите и отливите на водоема, което я прави предпочитана от туристи и фотографи. Но сестрите се надяват да надхвърлят само изображението. 

„Със сигурност мястото е популярно", казва Стела, „но често се използва за изразяване на [нещо] сюрреалистично, красиво или меланхолично. Дори със снимките няма разговор защо тази църква всъщност е под водата." 

Одата на тази млада фотографка за баба й изследва темите за женствеността и травмите в България

„Никой не говори за това", продължава Ралица. „И това е странно - хората просто казват нещо от типа: „ О, каква красива корица на National Geographic с църквата в средата на язовира. Но знаете ли защо е в средата [на язовира]? Няма кой да отговори." 

Проектът на сестри  Каменови има за цел да направи тези отговори публично достъпни: национален разговор не само за впечатляващите картини и образи, но и за заобикалящия ги контекст и човешката история. Документирането на отделни разкази е особено важно в контекста на комунистическото минало на страната, което дава приоритет на статистиката и триумфа на националната индустрия над това как се чувстват хората, когато напускат по принуда родните си места.  

„Мисля, че е наистина важно да не затваряме очи и да отказваме да мислим за това, което е на дъното [не само на язовира]", казва за финал Стела, „защото цялата нашата история е на дъното." 

More All About Life