Следва

Стилът на Кирил Петков, 56-ият министър-председател на България

"Залюбен в тълпите, пленен от лъчите на нова зора..." историята на един софийски "боклук"

Вчера, 10 януари 2022, до кофа за боклук на ъгъла на улиците "Лозенград" и "Княз Борис I" до Женския пазар, открихме някому ненужен, но прекрасен  гипсов бюст на Христо Смирненски

All About Life преди 2 години

И понеже харесваме много поезията на българския символизъм, който щеше да е съвсем друг без Смирненски, огранизирахме се да "осиновим" бюста. Разказваме ви кратката история на случването, защото е много мила и защото искаме директно да ви насърчим, ако видите друг път такова наследство из центъра на София (дано не), да си го вземете или поне веднага да ни пишете. 

Надяваме се, че причината ликът на този красив мъж - нежен, с топли очи, дълъг прав нос, орлови вежди и плътни устни - да е частично обезобразен и захвърлен в дъжда, е поначало позитивна, доколкото е възможно, като например смяна с нов бюст. Нямаме представа къде е бил преди това Смирненски, но със сигурност някъде около Женския пазар, може би в двора/сградата на бившето 13-то училище "Кирил и Методий", днес 5-то вечерно СУ "Пеньо Пенев". Естествено, няма значение, не си правим никакви тъжни и разочароващи изводи за народа, нивото на култура, уважението към творците или възпитанието, защото не знаем обстоятелствата, и все пак - така, без контекст, гледката не е приятна.

Стигаме до извода, че жест към един творец, макар отдавна починал, и към още един, незнаен, който е създал образ на първия, не иска много. Макар бюстът да е силно наранен от дъжда и няколкочасовия престой на улица, по която минават коли, непосредствено до контейнерите, сред купчина строителни материали и други прашни отпадъци, лицето се разпознава моментално и лаконичният надпис "Хр. Смирненски 1898 - 1923" се чете. Рамката на бюста е дървена, самият лик е от гипс, а размерите са около метър и половина на метър, най-вероятно за отливка - паметникът не е тежък, може би не е и скъп, стойността е чисто естетическа. Смирненски не се побра в чаровната и свръхкомпактна Toyota Celica на екипа ни, съответно поискахме помощ от двама симпатични господа от иракски ресторант "Диван", разположен непосредствено близо, които прибраха бюста във вътрешния си двор, за да го вземем днес сутринта с по-подходящ автомобил. Към момента го съхраняваме и в крайна сметка всичко нужно за целта беше малко време, няколко якета за пране, отзивчивост и съпричастност, приятел с кола, който да ни се върже на акъла, няколко кутии бонбони за почерпка на съдействалите и никакво осъдително отношение и възмущение. Защото да се разочароваме, означава да отнемем от мотивацията и креативността.

Припомняме, че Христо Измирлиев е предтеча на българския литературен авангард, изключителен поет, сатирик и журналист, зодия Дева, роден в Кукуш, Османска империя, днешна Гърция, през 1898-та. Оставя ни над 900 произведения, всички издържани в контраст между прелестен език и болезнени социални теми. Естествено, един от първите ни леви поети, което, както качествените литературоведи настояват, никога не е от основно значение за творчеството и поезията на човек, особено на Смирненски, където всяко внушение се слива с универсалността, хуманитаризма, съпричастието към човешкото нещастие, вярата в добрия свят. През февруари 1922 г., преди почти 100 години, излиза единствената стихосбирка на Христо Смирненски: "Да бъде ден!", която напълно го отделя от политическата и идеологическа рамка на дотогавашните му, предимно сатирични публикации във в. "Червен смях". Смирненски умира на само 25 от критичен кръвоизлив, следствие на туберколоза. Често се връщаме към него и към "Да бъде ден!", включително днес, с тези три възхитителни стихотворения:

Утрешния ден

Аз виждам: раждат се тълпи
за утрото на празник свят
и вред в настръхналия град
духът на кървав бунт кипи.
И всеки слаб и угнетен -
на черна мъка светъл син,
възраства като исполин
и в страшен пристъп устремен,
с море възбунени души,
лети, гърми, зове, руши...

Над него трепетни слънца
преплитат утринни лъчи,
а по следите му личи
кръвта на хиляди сърца,
туптели с порива свещен
да слеят своя огнен ток
ведно с тържествения звън,
зовящ вселената от сън...

Аз виждам: гърчи се пред мен
последний призрак на нощта
и кръв от зинали уста
опръсква утрешния ден,
а там по каменистий път
на многовечната борба,
удушил властната съдба
до своята гранитна гръд,
пристъпва человешкий род
към дверите на нов живот.

Улицата

Гърми тя с трясъците непрестанни
и с грижите всевечни на света
и шепне кървавите си закани,
притисната от каменни титани
и бремето на пъстра суета.

През делничните утрини, когато
ридаят в хор фабричните тръби,
тя стене глухо в болката си свята,
познала горестите на тълпата
и бурята на утрешни борби.

По нея се усмихват в колесници
престъпници, пигмеи и царе,
а дните в едноцветни върволици
отлитат, като непознати птици,
над нейното нестихващо море.

Но дебне улицата със закана,
настръхнала подобно огнен змей,
прикрила пламъците на вулкана,
при първи зов на празнична камбана
готова лавата си да разлей.

И гръмнала отвсъде с изненади,
преобразена в своя мощен гнев,
тя гриви огнени от барикади
развява пред смутените отряди
и блика трясъци и бурен рев.

А сред дима и викове победни
целунати от кървавата нощ,
един до друг деца и старци бледни
угасват върху камъните ледни
с усмивката на малкия Гаврош.

Пролетно писмо

Аз исках с химните на светла радост
да поздравя и теб, и пролетта
и с първите усмихнати цветя
да украся възторжената младост.

Аз исках в тъмните бръшлянени очи
усмивка слънчева да пратя
и на акациите аромата
в душа ти черната печал да изличи.

Но днеска младостта върви велика
в пътека посред тръне и скали,
под привета на братята орли,
под химните на буря огнелика.

Живота чудна орис ни поднася
и странност лъха днешната младеж:
тя носи своя мълниен копнеж
под бронята на мъдрост беловласа...

Аз исках с химните на светла радост
да поздравя и теб, и пролетта
и с първите усмихнати цветя
да украся възторжената младост.

Но сред града една мечта днес ни тормози,
но сред града в един копнеж горим:
в гранитни вази ний да потопим
на бунта огнедишащите рози.

И "Юноша", което цитираме в заглавието си, публикувано през 1922 г. в "Работнически вестник", най-откровеното и трогателно произведение на Х.С.

Аз не зная защо съм на тоз свят роден,
не попитах защо ще умра,
тук дойдох запленен и от сивия ден,
и от цветната майска зора.

Поздравих пролетта, поздравих младостта
и възторжен разтворих очи,
за да срещна Живота по друм от цветя
в колесница от лунни лъчи.

Но не пролет и химн покрай мен позвъни,
не поръси ме ябълков цвят:
пред раззинали бездни до черни стени
окова ме злодей непознат.

И през облаци злоба и демонска стръв
черна сянка съзрях да пълзи -
златолюспест гигант се изправи сред кръв,
сред морета от кръв и сълзи.

В полумрака видях изтерзани лица,
вред зачух плачове като в сън
и жестока закана на гневни сърца
се преплете с оковния звън.

Аз познах свойте братя във робски керван,
угнетени от Златний телец;
и човешкия Дух - обруган, окован,
аз го зърнах под трънен венец.

И настръхнал от мрака на тази земя,
закопнях, запламтях и зова:
- Ах, блеснете, пожари, сред ледна тъма!
Загърмете, железни слова!

Нека пламне земята за пир непознат,
нека гръм да трещи, да руши!
Барикаден пожар върху робския свят!
Ураган, ураган от души!...

И тогава - залюбен в тълпите, пленен
от лъчите на нова зора, -
без да питам защо съм на тоз свят роден,
аз ще знам за какво да умра.

More All About Life