Следва

Ето го тийзъра на новия Lord of the Rings: The Rings of Power

Четиво в четвъртък: Импулс от Конрад Айкен

Откровен и човешки разказ за най-откровено човешките качества на природата ни. Истинен във всяко време, на всяко място - особено днес, особено тук, нашето четиво четиво в четвъртък, в единствен превод на български език от колегата ни Мартин Иванов, много тихият, но стъписващ шедьовър на Конрад Айкън, носител на Пулицър, Национална награда за книга и е лауреат на поета на САЩ от 1950 до 1952 г., четем с притаен дъх... 

Books преди 2 години

 Майъл Лоус си тананикаше, докато се бръсне, зарадван от лицето, което виждаше - бледо, асиметрично лице, лявото око много по-високо от дясното, а веждата така особено извита, че да образува нещо като буквата U, само че наобратно. Може би този ден нямаше да бъде толкова лош, колкото предходния. Даже той си знаеше, че няма да бъде, и точно затова си тананикаше. Днес беше един от двата дни в седмицата, в които той щеше да си стои навън до вечерта и щеше да играе бридж с Хъруитц, Брайънт и Смит. Дали да не го съобщи на Дора още на масата, докато закусват? Не, по-добре не. Още повече след снощната кавга поради неплатените сметки. Вероятно щеше и да има още от тях на масата до чинията му. Наемът; Въглищата; Докторът, който бе прегледал децата. Боже, какъв живот. Може би беше време за нов скок. И Дора започваше отново да става неспокойна, но той си тананикаше, мислейки си за бриджа. Не, че харесваше Хъруитц или Брайънт, нито Смит - евтини хора си бяха, наистина, просто познати. И все пак какво можеше да се направи, за намиране на нови приятели, когато непрестанно се местиш от място на място, дирейки живота, и на всичкото отгоре съдбата е непрестанно срещу теб! Те си бяха достатъчно подходящи. Достатъчни за леко бягство, лек купон, а и Хъруитц винаги носеше добър алкохол. Вечеря в гръцкия и после в стаята на Смит - о, да. Щеше да изчака до късния следобед и после едно обаждане на Дора, все едно съвсем изведнъж се случило всичко: "Здравей, Дора, ти ли си, мила? Да, аз съм, Майкъл... Смит ме покани да намина за една-две ръце Бридж... нали знаеш, само ще похапнем в града, после ще се прибера с последния влак, както по принцип. Да... Хайде, довиждане...“

 И всичко се бе наредило както трябва. Дора беше тиха тази сутрин, но не и злобна. Купчината сметки беше там също, естествено, но нищо не беше казано за нея. И докато Дора беше заета да подготвя децата за училище, той успя да се изниже, преструвайки се, че му се е сторило по-късно, отколкото е наистина. Много удобен номер! Отново си тананикаше, докато чакаше влака. Тра-ла-ла-ла, нека чакат сметките, дяволите да ги вземат! Човек не може всичко да напрви наведнъж, все пак, особено когато лошият късмет го дебне отвсякъде! И ако може просто да си почине за вечер, от време на време, почивка и промяна, леко да се разсея, какво толкова му е лошото?

 В четири и половина звънна на Дора и ѝ съобщи новината, че няма да се прибере до късно.
- Сигурен ли си, че ще се прибереш изобщо? - студено изрече тя.

Това беша представата на Дора за хумор. Ако само можеше той да предвиди... Срещна се с останалите в гръцкия ресторант, започна с няколко арака, които го стоплиха, после продължи с червено вино, лоши маслини, пилаф и още неясни ястия. Много след това те тръгнаха по улица Бойслтън към стаята на Смит. Беше студена вечер, температурата под шест градуса, с хубав, сух снежец, застилащ улиците. Но стаята на Смит беше уютно топла, той извади един джин и пури от Пуерто Рико, показа им нов кадър на Скуигълс - неговата любов от плаж Ревере - и тогава седнаха на една дълга игра на бридж.

 По време на почивката, когато всички се надигнаха да си разтегнат краката и да подновят питиетата, започна темата. Майкъл така и не успя да се присети кой от тях първо я подклади - темата за импулсите. Може би е бил Хъруитц, който по много начини беше единственият интелектуалец сред тях, но не и човек, когото би нарекъл възвишен. Имаше си странните хрумвания и тази тема беше присъща точно на него. При всички положения, именно той я разви и то духовито.

- Естествено, - рече той, - всеки може да го стори. Имаш ли импулси? Естествено, че имаш. Колко пъти се зачудваш: "Ами ако направя така?“, и после не го правиш, защото знаеш много добре, че ако го направиш, ще те арестуват. Срещаш човек, когото ненавиждаш - искаш да му се изплюеш в лицето. Виждаш момиче, което ти се иска да целунеш - искаш да я целунеш, или просто да ѝ стиснеш ръката, докато е застанала до теб в метрото. Знаеш какво имам предвид.
- Дали знам какво имаш предвид! - издиша Смит. - Ще кажа на света. Ще кажа на целия, ококорен свят!...
- Би го направил - каза Брайънт - и аз също бих.
- Би било лесно - каза Хъруитц - да се отдаде човек. Знаеш какво имам предвид, нали? Толкова е просто. Изкушението е твърде близко. Това момиче, което срещаш случайно, е твърде хубаво, мамка му, твърде близо до теб е, просто си протягаш ръката и тя докосва нейната, може би крака ѝ, от какво да се притесняваш? Мислиш си, че ако не ѝ хареса, можеш да се престориш, че без да искаш, нали...
- Като тези хорица, които разрязват кожени палта с бръснарски ножчета. - каза Майкъл. - Просто импулс в началото и чак после става навик.
- Естествено... И като тези хорица, които отрязват кичури с ножица. Така им идва просто... Или кражба.
- Кражба? - попита Брайънт.
- Ами да. Даже на мен често ми се приисква... Харесва ми нещичко малко и хубаво, точно пред мен на бара, нали се сещаш, малко ножче или вратовръзка, или кутия със сладки - бързо, слагаш я в джоба и после отиваш на следващия бар или към машината да си купиш нещо за пиене. Какво може да бъде по-човешко? Всички ние искаме разни работи. Защо да не си ги вземем? Защо да не ги направим? А цивилизацията е само повърхностна.
- Точно така. На повърхността - каза Брайънт.
- Но ако ни хванат, бога ми! - каза Смит, ококорвайки се.
- А кой пък казва нещо за хващане? Кой говори за действителното извършване на тези неща? Не е сякаш ги правим наистина, просто искаме да ги правим. Боже, имало е моменти, в които си мисля: "Всичко да отиде по дяволите, ще я целуна тази жена даже и да е последното ми дело“.
- Може и да бъде - каза Брайънт.
Майкъл беше зашеметен от този обрат в разговора. Често беше усещал тези два импулса. Олекна му от мисълта, че това беше някаква общосподелена човешка наклонност.
- Разбира се, всички имат такива чувства - каза той с умивка. - Даже и аз ги имам... Но да предположим, че се поддаде човек?
- Ами, не се поддаваме - каза Хъруитц
- Знам, но ако си представим, че се?
Хъруитц сви дебелите си рамене небрежно.
- Ами би било лошо.
- Боже, да - каза Смит, размесвайки тестето.
- Айде - каза Брайънт.

 Играта беше продължена, чашите бяха напълнени, лулите - запалени, часовниците - погледнати. Майкъл трябваше да мисли за последното метро, което тръгва от Съливън в единадесет и половина. Обаче също и не можеше да спре да мисли за тази странна идея. Беше занимателна. Беше чудна. На всички сега им се искаше да крадат - четки за зъби, книги, или да погалят някой инересен непознат от женския пол в метрото; импулсът беше навсякъде, защо да не бъде един Колумб на моралния свят и наистина да го направи? Спомни си как беше откраднал рапан от хола на един съсед, когато беше на десет. Това си беше една от тръпките на живота му. Беше си го пъхнал под моряшката блуза и го бе отнесъл със съвършена самоувереност. Когато по-късно се бяха осъмнили в него, той бе разбил рапана в двора. Често, когато гледаше колекцията от марки на Паркър... Ранните американски...

 Играта прекъсна бляновете му и понастоящем вече бе станало време за допиване. Брайънт ги закара до улица Паркър. Майкъл беше леко пийнал, но не толкова, че да не може да върви. Махна жизнерадостно на Брайънт и Хъруитц и започна да гази през снега към входа на метрото. Светлините по снега бяха много красиви. Цъкрвата на Парк Стрийт биеше странните си камбани, отбелязвайки половин час. Много време остава, много време. Достатъчно време, за да отскочи през дрогерията и за горещ шоколад - виждаше топлите светлини на прозорците, падащи на снежния тротоар. Криво-ляво пресече улицата и влезе.

 И изведнъж беше обзет от убеждението, че не за горещ шоколад бе влязъл в дрогерията, хич не. Той щеше да открадне нещо. Щеше да подложи на изпитание импулса и да види, едно: дали човек може да се справи с достатъчо умение. И две: дали кражбата му прави удоволствие наистина. Дрогерията беше пълна с хора, които тъкмо бяха дошли от театъра в съседство. Три редици се бутаха около машината за напитки и касата. В задната част на магазина нямаше толкова хора, но все пак достатъчно, за да му дадат добър шанс. Всички касиери бяха заети. Ръцете му бяха в джобовете на палтото - широки, дълбоки джобове, коиъо щяха да свършат работа. Бърз жест над масата или плота, предметът пуснат в...

Колкото и странно да е, не беше развълнуван. Това можеше и да е от джина. Напротив, силно се забавляваше, даже му беше приятно. Усмихваше се, вървейки бавно по дясната част на магазина към задната му част. Пробиваше си път през хората, първо с едното рамо напред, после с другото, докато с критично и любопитно око заглеждаше стоката на рафтовете и на поставките в средата на магазина. Имаше едни много привлекателни парфюми и пулверизатори, но коледните лампички можеха да се окажат проблематични. Имаше пакети с хартия за писма; кошница, пълна с четки за дрехи; зелени бутилки за гореща вода; кафеварки, твърде големи, и дума да не става; поднос с многоцветни четки за зъби, шишета с одеколон, писалки - и тогава почувства любов от пръв поглед. Нямаше съмнение, че той бе открил плячката си. Той зяпаше, пленен, към вкусния предмет - Един de luxe комплект бръснарски ножчета, позлатен, в кожена кутия от змия, украсена с червен плюш.

 Не върви обаче да се заглежда твърде много, някой от работниците може да забележи. Той отчете набързо точната позиция на кутията, която беше близо до ръба на стъкления плот, и си представи ясно жеста, чрез който едновременно ще я хване и отстрани оттам. Показалецът отзад, палецът - напред, кутията придърпана напред и после пусната долу към джоба - докато го премисляше, мускулите на цялта му ръка сладко се свиха. Продължи с бавна стъпка из магазина, мина покрай касата за рецепти, покрай касата за сладки, разучи със забележително внимание витрината с цигарите, запалките и точилата за ножове, след което спокойно се завърна при своята жертва. Обстоятелството беше благосклонно. Цялата част от този плот беше празна за сега - нямаше ни клиенти, ни работници. Той се доближи до плота, наведе се върху него, все едно че разглежда малките изделия от метал, които седяха навътре във витрината, вдигна едно от тях. Така се бе навел право над кутията - беше най-лесното нещо на света да я хване, както бе планирал, с показалеца и палеца на другата си ръка, да я завтори леко и пъхне в джоба си. Свърши за един миг. Тогава продължи да завърта насам-натам финото бижу в другата си ръка, все едно го гледа как блещука в светлината. Блещукаше много приятно. После го постави обратно на мястото му, обърна се и се доближи до машината за напитки, точно както бе предложил Хъруитц.

 Беше на път да се нареди да поиска горещия си шоколад, когато усети силна ръка около лакътя си. Обърна се и се вгледа в мъж с отпусната шапка и мръсен шлифер с надигната яка. Мъжът се усмихваше по много зъл начин.

- Сигурно си мислите, че това беше много скришно - каза той с нисък глас, който все пак успя да предаде самата същност на отрова и злоба. - Елате с мен, господине!“
Майкъл му върна усмивката любезно, но беше притеснен. Сърцето му започна да тупти.
- Не знам за какво говорите - каза той, все още с умивка.
- Не, естествено, че не знаете.

 Мъжът вървеше към задната част на магазина и дърпаше Майкъл със себе си, държейки го с парализираща сила за лакътя. Майкъл започваше да се ядосва, но също и да се ужасява. Помисли си да се откъсне от хватката, но се опасяваше да не направи сцена в магазина. По-добре не. Позволи си да бъде преведен по този долен начин през магазина, през една порта отзад касата, в малка задна стаичка, където един работник мереше жълта течност в шише.

- Бъдете така мил да ми обясните за какво става въпрос? - каза той с каквато увереност можа да събере. Обаче гласът му леко трепереше. Мъжът в спуснатата шапка не обърна внимание. Той се обърна към работника вместо това, кимвайки назад, докато произнасяше:
- Извикай мениджъра - каза той.
Той се усмихна на Майкъл с малки очи, а Майкъл, мразейки го, но все пак в паника, глупаво му върна усмивката.
- Виж сега - каза той.

 Но мениджърът се беше появил, и работникът и всичко се случи с отвратителна, влошаваща скорост. Ръката на Майкъл беше извадена от джоба му, фаталната кутия от змийска кожа беше извадена от детектива и разпозната от мениджъра и работника. И двамата погледнаха Майкъл с криви изражения, в които изненада, срам и презрение се смесваха по любопитен начин.

- Да, това е наше - каза мениджърът, поглеждайки бавно към Майкъл.
- Видях го как го сви - каза детективът. - Е, какво ще кажеш? - отново се усмихна към Майкъл. - Имаш ли нещо да кажеш?
- Беше на шега - каза Майкъл, лицето му горещо и червено. - Хванах се на нещо като бас с едни приятели... Мога да го докажа. Може да им звъннем, ще видите.
Тримата мъже го гледаха в мълчание, и тримата с леки усмивки, като че ли недоверчиво.
- Естествено, че можете - каза детективът изискано. - Можете да го докажете в съда... сега елате с мен, господине.

 Майкъл беше зашеметен от този потресаващ обрат, но умът му все още разсъждаваше. Може би, ако му обясни, на този човек, така по мъжки, щом излязат навън? Докато си мислеше това, беше преведен през задната врата в тъмна уличка, зад магазина. Беше спряло да вали. Студен вятър духаше. Светът, който изглеждаше толкова красив петнадесет минути по-рано, сега бе изгубил чара си. Вървяха заедно надолу по уличката през дебелия, пухкав сняг. Детективът държеше ръката му с прибързана решителност.

- Няма смисъл да викаме фургона - каза той. - Ще вървим. Не е далече.

Вървяха по улица Тремонт. Майкъл даже и тогава си мислеше колко невероятно нещо е това! Тези всичките добри хора ги подминаваха, без да знаят, че той, Майкъл Лоус, беше крадец, крадец по инцидент, на път към затвора. Така абсурдно звучеше, че едва можеше да се постави в думи! Ами ако не му повярват? Тази мисъл го разтрепера. Но не беше възможно, не беше. След като си разкаже историята и позвънят на Хъруитц, Брайънт и Смит, всичко щеше се превърен в шега. Точно така, шега.

 Започна да разказва на детектива за случилото се - как бяха обсъждали подобни имулси, докато играят бридж. Просто една приятелска игра, бяха се пошегували, и тогава, само за да види какво ще стане, го беше сторил. Какво беше това нещо в гласа му, което го караше да звучи толкова неискрено, толкова плитко? Детективът нито забави крачка, нито си обърна главата. Мрачната му, бизнесменска осанка го притесни. Майъл чувстваше, че изобщо не обръща внимание. И още нещо, хрумна му, че представител на такъв нисък чин изобщо не би могъл да разбере подобно нещо... реши да се допита до сантименталното у него.

-И, за бога, човече, жена ми ме чака!
- О, сигурно и деца имаш.
- Да и деца имам!

Детективът му метна един циничен поглед през яката на мръсния си шлифер.

- Тази година няма Дядо Коледа - каза той.

Майкъл видя, че е безнадеждно. Губеше си времето.

- Ясно ми става, че няма смисъл да ти говоря - каза той строго. - Ти си до толкова свикнал с престъпници, че смяташ цялото човечество за такива, ex post facto.
- Да, добре.

 Пристигнал в участъка и представен безцеремонно на лейтенанта на бюрото, Майкъл опита отново. Нещо в израженията на лейтенанта и подофицера, докато разказваше историята си, му издаде, че ще има неприятности. Очевадно беше, че не му вярваха, даже и за момент. Обаче след като се консултираха, се съгласиха да позвънят Брайънт и Хъруитц, и Смит, за да ги разпитат. Подофицерът отиде да го стори, докато Майкъл седя на дървена пейка. Петнадесет минути минаха, по време на които часовникът тиктакаше, а лейтенантът пишеше бавно в тефтер, често ползвайки попивателна. Чиновник беше изпратен също, за да направи справка в регистъра за Майкъл. Този господин се върна пръв и съобщи, че няма минали провинения. Лейтенантът едва отдели поглед от книгата и продължи да пише. Първия сериоен удър, значи, бе нанесен. Подофицерът, докладва, че не е успял да се свърже със Смит - естествено, помисли си Майкъл, сигурно е някъде със Скуигълс. Подофицерът успял да се свърже, обаче, с Хъруиц и Брайънт. И двамата звучали притеснени, доколкото успял да долови по телефона. Казали, че не познавали Лоус много добре, били познати и ясно заявили, че не желаели да бъдат замесени в нещо. Хъруитц добавил, че Лоус бил скъсан.
При това Майкъл скочи, чувствайки, че кръвта ще изригне от лицето му.

- Подлите лъжци! - изкрещя той. - Проклетите лъжци! За бога...!
- Отведете го - каза лейтенантът, надигайки вежди и правейки знак с химикалката си.
Майкъл лежа буден цяла нощ в килията си, след като бе говорил едни пет минути с Дора по телефона. Нещо в студения глас на Дора го бе уплашило много повече от всичко друго.

 Когато на следващата сутрин в девет часа Дора се появи да говори с него, опасенията му се оказаха основателни. Дора беше студена, далечна, целеустремена. Тя не беше изобщо такава, каквато той се надяваше да бъде - симпатизираща и услужлива. Тя не предложи да намери адвокат или изобщо да направи каквото и да било, и когато изслуша мълчаливо историята, изглеждаше му, че тя има вид на човек, който слуша някаква невероятна лъжа. Отново, докато преповтаряше изключително простия епизод - дискусията за импулса по време на играта, питиетата и нелепия, пиян подтик да си направи безобиден експеримент; отново, както докато говореше с детектива в магазина, той усети как гласът му става плитък и неискрен. Беше все едно той самият се имаше за виновен. Гърлото му пресъхна, започна да се обърква, да губи нишката, да ползва неподходящи думи. Когато сетне престана да приказва, Дора мълчеше.

- Е, кажи нещо! - каза той ядосано след момент. - Недей просто да ме зяпаш. Не съм престъпник!
- Ще ти намеря адвокат - отговори тя, - но това е всичко, което мога да направя.
- Виж сега, Дора, нали нямаш предвид, че...

 Той я гледаше недоверчиво. Не беше възможно тя да го мисли за крадец? И изведнъж, докато я гледа, осъзна колко време беше изминало, откакто той бе познавал тази жена. Те се бяха отдалечили един от друг. Тя се беше вкиснала - вкиснала от неговия неуспех. През цялото това време тя бе натрупвала излишък от неприязън към него. Тя ненавиждаше неспособността му да изкарва пари за децата, малките нечестности, които трябваше да извършват покрай неплатените сметки, унижението при известията, честите местения от град на град - тя повече от веднъж му беше казвала, вярно си беше, че заради това нямала никакви приятелки. Беше му ясно, че тя ненавижда лековерните му вечеринки с Хъруитц, Брайънт, и Смит, намеквайки леко, че те са лукс, че са, меко казано, неуместни. Може би си бяха точно такива, но на човек не му ли бяха позволени поне някои волности?

- Нека не навлизаме в тази тема - каза тя.
- За бога, ти не ми вярваш!
- Ще наема адвоката, въпреки че не ми е ясно как ще му се плати. Банковата ни сметка е стигнала до седемдесет долара. Наемът трябва да се плати следващата седмица. На теб ти идва заплата, да, но аз не желая да докосвам личните си спестявания, естествено, понеже на децата и мен може да ни потрябват.

 Естествено. Съвсем правилно. Жените и децата най-напред. Майкъл кисело размишляваше по тия въпроси, но се въздържа от гласност. Той се вгледа в тази крива, студена, малка жена със силно любопитство. Беше просто невероятно, просто чудно. Ето я, неговата жена от седем години, мислеше си, че я познава отвътре и отвън, всеки каприз в почерка ѝ, в гласа ѝ; страстта ѝ към ягодите, нелепия ѝ начин на пеене; кафявите бенки на рамото ѝ, изключително дребните ѝ ходила и пръстчета, непоносимостта ѝ от коприненото бельо. Особеният ѝ глас по телефона - онази хладна прямота, която все го изненадваше, все едно тя беше много по-силна жена, отколкото той си мислеше. Също и странният криволичещ начин, по който всяка вечер преди лягане, се сресваше пред огледалото - главата ѝ, наведена на една страна, и едното коляно - надигнато, че да докосва шкафовете. Знаеше всички тия неща, които никой друг не знаеше, и все пак в този момент те не означаваха нищо. Жената, самата тя, стоеше пред него, непроницаема като стена.

- Естествено - каза той, - добре е да си запазиш собствените спестявания - гласът му беше притъпен. - И нали ще издириш Хъруитц и останалите? Те ще се появят, сигурен съм, и ще бъде най-важното доказателство. Даже единственото!
- Ще им позвъня, Майкъл - само това каза, обърна се и си отиде.

Майкъл усещаше как гибелта го заобикаля отвсякъде. Мислите му бяха объркани, потеше се непрестанно. Беше ли възможно да го предадат? Не беше възможно! Той се убеди в това. Вървя напред-назад, потривайки ръцете си, вадеше часовника си да види колко е часът. Пет минути. Още пет минути. Проклятие, ако това продължи още дълго, това затворено положение, ще си изгуби работата. Ако влезе във вестниците, може да я загуби и без това. Даже и да беше вярно, че Хъруитц и Брайънт бяха казали онези неща, може би се опасяваха да не загубят работите си също. Може би заради това така!
Мили боже...

 Това опасение беше потвърдено, когато няколко часа по-късно дойде да го види адвокатът. Той докладва, че Хъруитц, Брайънт и Смит бяха отказали да бъдат замесени в каквото и да е. И тримата ги беше страх от последствията от публичността на случая. Ако бъдат призовани, казали те, щели да кажат, че познавали Лоус много малко, мислили го за леко екстентричен и знаели, че е разорен. Очевадно било - тук дребният адвокат захапа връхчето на химикала си - че те не бива да бъдат призовани. Би било фатално.

 Съдията, съвсем естествено може би, реши, че казусът е изключително ясен. Нямало съмнение, че този човек нарочно е откраднал артикул от плота на еди-кой-си магазин. Затворникът твърдоглаво поддържаше тезата, че било следствие от нещо като бас с приятели, но тези приятели отказали да свидетелстват в негово име. Дори и свидетелството на жена му, че никога не бил правил нещо такова преди, звучеше половинчато и призна още, че Лоус бил нередовен и всякога живеели в състояние на нещо като бедност. Още повече, затворникът няколко пъти е пропускал плащане на наем и оставил в Сомървил неплатени задължения в големи размери. Бил завършеник на колеж, човек с изключително образование и произход и следвало да е по-разумен. Като цяло бил достатъчно добър човек, но не и срещу всичко, което е налице - този прост пример за кражба с ясен мотив. Затворникът беше осъден на три месеца в затвора.

 Сега вече Майкъл беше в пълен шок. Седя на мястото си и гледаше празно към Дора, която седеше мълчаливо на втория ред, все едно е някоя непозната. Тя го гледаше също, с бяло лице, наклонено леко на една страна, все едно и тя също не го беше виждала никога преди и се чудеше що за хора са престъпниците. Хора? Полухора? Тя сведе очи след малко и преди да го погледне отново Майкъл беше докоснат по ръката и отведен, спъвайки се, извън съдилището. Той мислеше, че тя, естествено, ще мине да се сбогува с него, но даже и за това не се оказа прав. Тя си тръгна без да каже нищо.

 И когато най-сетне имаше контакт с нея, седмица по-късно, беше чрез кратко писмо:

- Майкъл - каза то, - съжалявам, но не мога да отгледам децата с престъпник за баща, така че обявявам развод. Не мога повече. Достатъчно беше, че непрестанно нямаш работа и да трябва да робувам ден и нощ, за да имат какво да ядат децата. Това е твърде много, на всичкото отгоре е и позорно. Нещата стоят така, че ще трябва незабавно да се изместим, понеже Доли и Мари се прибраха вече три пъти със сълзи от подигравките на съученици. Съжалявам, а знаеш колко си те харесвах в началото, но това ти беше шансът. Няма повече да се срещнем. Винаги си бил добър човек, щедър, надявам се, че ще този случай няма да е изключение и няма да се противиш на развода. Сбогом,
Дора

 Майкъл държеше писмото в ръцете си, невиждайки, сълзи напълниха очите му. Допря лицето си до хартията и потърка челото си с нея... малката Доли... малката Мари... естествено. Такъв си беше животът. Точно толкова безсмислен и нелеп, чудовищна шега, огромна несправедливост. Никому не можеш да имаш доверие, даже и на жена си, даже и на най-добрите си приятели. Излизаш малко да полудуваш и те пращат в затвора и приятелите ти лъжат за теб, и жена ти те оставя.

 Да му се противи ли? Трябва ли да се противи на развода? С каква цел? Простият факт седеше: беше осъден за кражба. Никой не му бе повярвал, че го беше сторил за удоволствие след няколко питиета и с развода нямаше да е друго. Той изпусна писмото на земята и го стъпчи, бавно и злобно. Нека. Нека! Нека отидат по дяволите всички. Той ще им покаже. Ще отиде на запад, щом излезе - ще забогатее, ще изчисти името си някак... но как?

Седна на ръба на леглото и помисли за Чикаго. Помисли за детсвтото си там. Лейк Шор Драйв, Уинетка, пътуването до Ниагара с майка му. Сега чуваше водопада. Спомни си Четвърти юли на лодката; натрупаната изпитна зала в колежа; онзи път, когато си беше счупил крака, когато беше на четиринадесет; колекцията от марки, които беше загубил на училище. Спомни си как майка му все казваше: "Майкъл, трябва да се научиш на ред“. И малкото момче, негов съсед, което беше починало от скарлатина; и рапанът, струшен в двора. Целият му живот изглежда се състоеше от такива дребни и безкрайно чаровни малки епизоди като тези; и докато си мислеше за тях, радостно и зачудено, се уверяваше отново, че действително беше добър човек. А сега дали наистина това беше краят? Толкова глупав край.
 

More Books