Следва

Всички причини да гледате "Изгубеният град", смешно-романтична глътка въздух с Бълок, Тейтъм и Пит

Истории от живота: Джейн Кемпиън, очи в очи с най-великата режисьорка на света

Преди няколко десетилетия тя буквално къса с филмите. Днес Кемпиън е единствената жена, номинирана два пъти за Оскар за най-добър режисьор, този път за "Силата на кучето" (първата е през 1993-та за "Пианото"). Четем всичко за нея, благодарение на Vanity Fair >>>

 

People of art преди 1 година

Моля, бъдете така добри да извините Джейн Кампиън, че се появява с няколко минути закъснение. Изминали са пет месеца, откакто тя за последен път е била в Сидни и днес гранддамата на киното отново се запознава с града, който обича повече от 40 години. Преди няколко дни тя се присъедини към приятелката си Никол Кидман (с която ги свързва 40-годишно познанство) за дълга разходка из близкия Centennial Park. Сутринта използва времето да поплува в прочутия приливен басейн на Wylie's Baths, след което отива на закуска. "Сидни е абсолютно божествен град", казва новозеландката пред Zoom, в което време закачлив блясък пробягва през безупречните й очила: "Изживявам всичко отново."

Преди тези пет месеца се срещнахме с Кемпиън за първи път. В онази ранна августовска сутрин тя седи точно на мястото, на което се намира и сега - пред поразителната картина на художника Бил Хамънд зад нея, с чаша кафе в ръка. Това е първото й интервю за първия й филм, заснет след повече от десетилетие пауза. Лентата е "Силата на кучето" - казваме й, че филмът ни харесва и тя въздъхва с облекчение, преди да се усмихне. "Толкова е хубаво да го чуя, отвръща. - Имах чувството, че след известно време работа във вакуума на собствения си мозък, бях загубила представа за реалността". Признанието означава много за нея - според опита й дотук, светът невинаги се интересува от актьорския и режисьорски труд.

Но този път светът й отдава дължимото. "Силата на кучето" отвежда Кемпиън в Италия, след това в Ню Йорк, Лондон, после Франция. Завладяващо и мъчително изследване на самотата, мъжествеността и репресиите, чието действие се развива в щата Монтана през 20-те. Това е най-награждаваният филм за 2021 г. - носител е на повече призове за най-добър филм и режисьор от всяко друго заглавие и вече е позициониран на нисък старт за бляскаво представяне на наградите Оскар (Номиниран за 12 Оскара, повече от всеки друг филм.) Това е върхов момент за белязалата цели поколения с труда си режисьорка. Подкрепена от масирана кампания на Netflix, 67-годишната Кемпиън обикаля света за прожекции, почит и тържества, което си е вид антистрес терапия, запазена за легендите на киното.  

Със сигурност Кeмпиyн се забавлява. Тя е в позиция да се състезава с режисьори, на които се възхищава, като Пол Томас Андерсън (останалите претенденти в категорията тази година са Кенет Брана, Стивън Спилбърг и Росюке Хамагучи). И е благодарна, че се свързва с публиката чрез филм, върху който е работила толкова усилено и с който се гордее - "Аз самата харесвам този филм - не мисля, че е перфектен или нещо подобно, но има някаква сила, малко е мистериозен и хипнотичен, казва тя. - Въпреки това съм искрено изненадана от това колко хора се радват на тази сложност в сценария и фабулата."

Подобно съждение никак не е учудващо. В крайна сметка тя се бори именно за това да бъде разбрана през по-голямата част от кариерата си.


На снимачната площадка на The Power of the Dog

Кемпиън е родена в столицата на Нова Зеландия - Уелингтън, в семейството на родители с класическо образование, които ръководят професионална театрална компания. Тя израства, заобиколена от художници, докато кипи от творческа енергия, която по онова време не знае как да изрази. Актьорите идват у тях за репетиция с майка й Едит, която е театрална звезда; Кемпиън поставя пиеси в училище, вдъхновени от баща й Ричард, който е уважаван режисьор. На сцената тя буквално гори от страст, като в крайна сметка получава дипломи по антропология и живопис (последното я довежда в Австралия чрез колежа по изкуствата в Сидни). Преди дори да получи втората си диплома обаче, тя е привлечена от идеята да снима филми, завършвайки първия си късометражен филм, Tissues, през 1980 г. „Докато не станах на около 24, не получих тази възможност", казва Кампиън за артистичната искра на същността й. Тя вижда потенциала за разгръщане на множество „слоеве" в киното, заедно със сложни и комплицирани изрази, каквито вижда в „големите филми". 

Късометражките, режисирани от Джейн в началото на 80-те, говорят за режисьор с огромно любопитство и смелост, и са заредени с еротична енергия. An Exercise in Discipline: Peel (1982) е психологически трилър между баща, сестра му и сина му, изживяващи драматични обрати. "Собствената история на едно момиче" (1984) безжалостно разглежда сексуалността на тийнейджърките в консервативните предградия; 14-годишната тогава Кидман е избрана за главна героиня, но тя се проваля, отчасти поради изискването на сценария да целуне друго момиче (Оттогава Кидман споделя, че това е един от малкото случай в кариерата й, за които съжалява). 

Кадър от Peel 

Работата на Кемпиън се оказва поляризираща. „Получих една скапана рецензия, от която се вбесих, разказва тя. - Не бях свикнала да получавам обратна връзка, непоискана и без цедка." Но нейната уникалност остава неоспорима. Лентата печели наградата „Златната палма" в Кан за късометражен филм през 1986 г., което осигурява на Кемпиън достатъчно известност, за да създаде истински филм. Вече е наясно, че нейните филми не са за всеки, особено в толкова доминирана от мъже област. Знае, че филмите й могат да варират от най-привлекателните до дълбоко странните и има увереността да изживее доста разнообразна кариера. За своя пълнометражен дебют Кемпиън прави дързък скок: „Разбрах, че това е моментът да направя най-смелото си парче", категорична е и до днес режисьорката.

Създаденият от нея филм, Sweetie, получава разнопосочни отзиви - силен, грозен, язвителен и брилянтен, ужасяващо остър портрет на млада жена, преминаваща през хаотичния семеен живот и собствените си заблуди. Сцена по сцена, той действа по собствената си странна логика, наслаждавайки се на мистичното. И до днес този филм е един от личните фаворити на режисьора.  Майката на Джейн я насърчава да открие собствената си ВЪТРЕШНА СИЛА, а Джейн сега прави същото с актьорите: "След като стигнат това ниво, те летят. ТЕ ВИ ПОКАЗВАТ НЕЩА, КОИТО НЕ МОЖЕТЕ ДА СИ ПРЕДСТАВИТЕ."

Джейн Кемпиън с част от каста на "Силата на кучето"

Тя вече планира следващия си филм "Ангелът на моята маса" по времето, когато Sweety още се прожектира. И все пак, раздвоението в отзивите на критиците жилва сериозно Кемпиън, въпреки яснотата й, че той не е за широката публика, а е доста по-личен. "Някои критици просто го намразиха", казва тя. В Кан, където Sweetie стартира, Кемпиън прекарва цял ден, плачейки в апартамента си в хотел Carlton, след като прочита първите реакции. „Бях наистина зашеметена. Ако вече не бях започнала да снимам Angel at My Table, не мисля, че щях да направя друг филм. Беше толкова огорчаващо. Може би жените не израстват с тази твърдост в характера, която имат момчетата - те изглеждат почти имунизирани срещу критики. Иска ми се да имам малко повече от това в себе си." 

Кадър от Sweetie

Подобна уязвимост би ни се сторила изненадваща преди няколко месеца: филмите на Джейн Кемпиън се характеризират с известно безстрашие. Но такава е дълбочина на чувствата й. В нея живее творец, достатъчно смел, за да се довери на вътрешното си чувство - и още по-смел, за да изживее напълно всичко, което ще последва. 

След добре приетия "Ангел на моята маса", Кемпиън прави „Пианото". Там прозира идеята за чутовна епопея за няма шотландка (в ролята Холи Хънтър), която се мести в Нова Зеландия с дъщеря си (изиграна от Ана Пакуин). Кампиън жонглира в сложен любовно-творчески триъгълник още преди да направи Sweetie, но чувства, че все още не е „ зряла" достатъчно, за да се справи с подобна епична история. И проявява достатъчно мъдрост да изчака подходящия момент. Изцяло съобразен с женското желание, докато е продуциран в мащаб, по-познат на масовото кино - пищни елементи, характерни за периода, широка партитура, необикновени природни пейзажи - филмът за 7 милиона долара става истински успешен, събира повече от 40 милиона по целия свят и печели най-голямата награда в Кан (правейки Кампиън е първата жена, постигнала подобен успех). На Оскарите Кемпиън става втората жена, номинирана някога за най-добър режисьор и спечелила приз за най-добър оригинален сценарий. 

На сета на "Пианото"

Това е мястото, където за мнозина започва "наследството на Джейн Кемпиън", вдъхновяващо десетки нейни последователки. Няколко жени в бранша ми споделиха, че "Пианото" е основополагащ за тях. "Бях на около 16, когато гледах „Пианото" и никога не бях виждала нещо, изразено по този начин", казва Маги Джиленхол, номинираната за "Оскар", чийто първи филм като режисьор "Изгубената дъщеря" излезе на екран миналия декември.

Кирстен Дънст, която участва в "Силата на кучето", си спомня емблематичната, мъчителна сцена, където Ада на Хънтър отрязва показалеца си. "Този ​​поглед в очите й, мога да го усетя веднага - той се вкорени дълбоко в душата ми", казва Дънст. "Знаех, че Джейн е най-добрата в режисирането на женски роли... Този тип актьорска игра е целта." 

Кадър от "Пианото"

Хънтър разказва за работата си по "Пианото", който й донася „Оскар" за най-добра актриса: "Филмът оказа невероятно въздействие върху мен като човек". Тя е работила с всякакви режисьори, за които полът не играе роля, но Кемпиън проявява тази "много женска гледна точка. Нейните филми не биха могли да бъдат режисирани от мъж. Когато ги видите - това е нещо дълбоко и първично, което се появява единствено в нейните истории." 

"Пианото" има разтърсващо културно въздействие, но следващите й три филма - "Портрет на една дама", "Свети дим!" и "В разфасовката" се провалят при критиците и в боксофиса. Те разкриват как Кампиън експериментира с женската перспектива по по-провокативен, по-малко излъскан начин, за което, изглежда, на никого не му пука. "Времената бяха доста трудни тогава за жените, казва тя. - Имахме малка революция през 70-те и 80-те, когато нещата излязоха малко извън контрол, а след това реакцията на публиката беше нещо от сорта: "Е, ти успя, сега никой не иска да чуе повече за теб." 

Но погледнете тези уж "разочароващи" филми от перспективата на днешния ден. In the Cut, от 2003 г., е психосексуален трилър с участието на очарователната Мег Райън като учителка по английски, издирваща сериен убиец. Контурите на филма се размиват, защото този вид криминална история, разказана в яростно чувствен дух, се приема различно - трансгресивно. "Мисля, че мъжете намират това за малко страшно", казва Кeмпиън с усмивка. Преди няколко години тя представя специална прожекция на In the Cut в Лондон и остава изненадана от ентусиазираната тълпа. Както при голяма част от нейната по-малко известна работа, филмът претърпява задълбочено преразглеждане, подривнато му роля най-накрая бива призната и похвалена. Филмовият критик Джош Ларсен преоценява In the Cut в рецензията си миналата есен, като пише: "Като повечето хора, и аз прецених погрешно тази отличителна черта на Джейн Кампиън, когато филмът излезе за първи път".

Кадър от In the Cut

Ларсен щеше да е по-ценен, ако беше изказал това си мнение тогава. Защото, заради някогашната грубост на рецензентите, Кемпиън губи интерес към правенето на филми, тъй като прекарва твърде много време да се бори с отхвърлянето в индустрия, която възприема като все по-консервативна. През 18-те години между In the Cut и Power of the Dog тя пуска само един игрален филм, всепризнатият, но малък Bright Star, и намира по-голямо удоволствие от работата си в инди телевизия със своя награден сериал Top of the Lake, с участието на Елизабет Мос като обсебена от духове детективка от малък град. Режисьорката по онова време не знае дали някога ще режисира отново филм. 

Кадър от Bright Star

Питам дали усеща някакво дежа вю сега - чудя се, дали вниманието, което получава за The  Power of the Dog, с обожаващите фенове и блестящи отзиви, я връща към дните на "Пианото". Кемпиън се замисля, гласът й става мек. Малко след като изпраща "Пианото" в Кан, синът й Джаспър (тогава на по-малко от две седмици) умира. "Просто не можех да направя нищо; Бях зашеметена от преживяването на скръбта и просто не можех да работя", казва тя. Следващата й голяма изява е чак 10 месеца по-късно, когато тя изнася сълзлива реч на Оскарите. По това време е бременна от няколко месеца с дъщеря си Алис, която вече е на 27. Помни, че тогава доста се е затруднила да намери облекло, което да скрие корема й. 

"Това е най-ужасяващото и същевременно най-човешко преживяване, което съм имала", казва Кeмпиън за загубата на детето си. "Чувствате солидарността на всички останали, които изразяват скръбта си. Никога не можеш да отвърнеш глава от някой, който страда." Забелязвам, че тази силна емпатия е осезаема във всичките й филми, особено след като и тя,  и те, се развиват. "Наистина се надявам да е така, отговаря Кемпиън. - Мисля, че по-голямата част от работата ми идва от тази част от мен, която ми казва, че всъщност нямам власт над емоциите си." 

Актьорите казват, че Кампиън е игрива, търпелива и топла. „Когато стъпите на нейната снимачна площадка, се чувствате невероятно защитени и обгрижени, и тогава историята, която разказвате в сцената този ден, е единственото нещо, което има значение", обяснява Мос, която също започва да режисира сама. „Джейн има невероятната способност да създава пространство за актьорите на снимачната площадка. Това е най-важното нещо, което научих от нея като режисьор и го прилагам всеки ден, в който режисирам." Хънтър потвърждава: „Тя изобщо не се страхува от онова, което не знае... защото всичкото й „незнаене" се усеща така, сякаш Джейн знае. Тя иска да изследва, иска да пипне и да види: „Какво може да се случи?" Но в същото време, ако паднеш, знаеш, че няма да умреш." Кидман, друга приятелка на Кемпиън през целия им живот, която изгрява в „Портрет на една дама", го изразява по-просто: „Тя те кара да се удивиш. Тя просто няма аналог". 

Кемпиън приписва умението си да работи с актьори на майка си, която й помага с ролята в "Троянските жени" още в училищните й сценични опити.  Когато Джейн заснема предпоследния си филм, "Ярка звезда", през 2009 г., нито една жена още не е печелила Оскар за режисура. #MeToo не е стигнало до Холивуд, а Netflix е по-известен с това, че се конкурира с Blockbuster за пазара на DVD-та под наем, отколкото със стрийминг на претенденти за Оскар.


Почивка с членове на актьорския състав по време на снимките 

Но всичко се променя толкова осезаемо, че примамва Кемпиън обратно към правенето на филми. Романът на Томас Савидж от 1967 г. "Силата на кучето" - който сега включва послеслов от авторката на "Планината Броукбек" Ани Прулкс, която го обявява за скрита западна класика - зависи от динамиката между Фил Бърбанк, груб мачо със собствено ранчо и безмилостна жестокост, и неговата нова снаха, Роуз, чието присъствие разкрива порочната му страна. Синът на Роуз, Питър, идва да живее с тях и от този момент лентата стартира бруталното изследване на човешката природа. Питър пристига решен да защити майка си от мъченията на Фил, но вместо това създава гореща връзка с него. Това са двама аутсайдери в свят, налагащ строго определение и ясна представа що е мъжество. 

Кемпиън вижда потенциала за нещо богато, трънливо и пълно с ограничения, за до болка честен филм. Netflix й предлага бюджет от 30 милиона долара, за да адаптира книгата. Това е единственият път, когато тя получава толкова голям ангажимент през 25-те години след първия й проект, "Портрет на една дама". Индустрията вече се отнася към нея по различен начин. Кемпиън също се чувства различно, докато го прави: „Нещо се случва в мен. Може би това е движението #MeToo, което ми дава допълнителна увереност за размах и мисля, че вече съм малко по-зряла. Имаш тази допълнителна мъдрост,която ти помага да се задържиш на повърхността и да действаш".

Можете да наречете заснемането на Power of the Dog в началото на 2020 г. в селските райони на Нова Зеландия, само по себе си един вид победна обиколка - легендарна режисьорка си е у дома, владееща занаята си, а всички около нея изразяват страхопочитание. Бенедикт Къмбърбач, който играе Фил, демонстрира игра, различна от всичко в кариерата му: отвратителен, наострен и груб, после изящно нежен. Той твърди, че никога не се е чувствал толкова „в синхрон" с режисьора, както сега. Кемпиън го насърчава да премине към психотерапия по време на продукцията, за да разголи емоциите си до степен, която никога не е изпитвал преди. Те дори вършат „работата на мечтите си" заедно с психолог от школата на Юнг, влизайки в подсъзнанието си, докато се опитват да оформят ролята. Къмбърбач си спомня заснемането на една сцена, където Фил буйства и крещи безпомощно и се чувства извън контрол. „Джейн каза: „Нещо се случва, просто продължавай да правиш това, което правиш, спомня си Къмбърбач. -Тя ви дава инструментите, за да почувствате, че се свързвате с човека на телесно и духовно ниво." 

Дънст, която изпълнява дълбоко въздействащата роля на Роуз, иска да работи с Кемпиън повече от десетилетие. Опитът не разочарова. „Тя знае кога се получава и кога - не, а вие й вярвате, защото тя е Джейн Кемпиън, казва актрисата. -Много пъти целта ми беше просто да направя Джейн щастлива. Когато нямах забележка, казвах: „Благодаря!" Когато работите с някой епичен творец, просто искате да го накарате да се гордее с вас." (Къмбърбач, Дънст, Джеси Племънс и Коди Смит-Макфий са номинирани за Оскар за изпълненията си в Power.)

Netflix решава да инвестира в „Силата на кучето" - безкрайно далновиден ход, а Кемпиън си позволява да се наслади на изключително положителните реакции за филма. През октомври тя става първата жена режисьор, спечелила престижната награда Prix Lumière в Лион - ​​„Наистина съм развълнувана, което е странно. Аз съм новозеландка - ние не изпитваме емоции към себе си, каза тя в речта си. - Ще ме арестуват, когато се прибера", пошегува се звездата.

Засега режисьорката изглежда облекчена и заредена с енергия, за да се прибере вкъщи. Тя разказва за първия път, когато разбира, че "Силата на кучето" наистина „работи", след като току-що е усъвършенствала последната третина от филма. Тя се уединява в едно „доста хубаво малко кино", заедно с няколко сътрудници. Там гледат филма докрай. Едва тогава тя успява да види огнено-червения залез над онези огромни хълмове, показващ падането на нощта и кулминационната сцена между Фил и Питър в плевнята, толкова тежка, напрегната и задушаващо секси. Цялото й тяло се напряга. Краката й изтръпват. Тогава тя осъзнава, че това е, което трябва да правят филмите. „Почувствах неща, които никога преди не съм чувствала", казва тя. Никога? Дори с някой от другите й фирми? "Не. Никога."

Светът също усети това, което би трябвало да означава и да ни носи киното. На 27 март, когато ще се проведе церемонията на Оскарите, предвиждаме Джейн Кемпиън да стане третата жена в историята, наградена с най-престижното филмово отличие за режисура. След Катрин Бигълоу за "Войната е опиат" през 2009 и Клои Джао за "Земя на номади" през 2021.

"Силата на кучето" е наистина разтърващ филм. Обезателно го вижте, ако още не сте - по Netflix. 

More People of art

Болшой театър премахна имената на противниците на "спецоперацията" от афишите за предстоящия сезон

People of art преди 5 месеца

Директорът на Болшой театър Владимир Урин даде интервю за "Российская газета" и заяви, че спектакли на режисьори, които са се противопоставили на руската "спецална военна операция" в Украйна, се премахват от репертоара на театъра