Портрет на една млада художничка в Ню Йорк, Джосефин Халворсън

Джосефин Халворсън е млада художничка, живее и работи в Ню Йорк. Биографията й е впечатляваща дори за този метрополис, където всеки има амбиции, свързани с изкуството. Същевременно картините й са нежни, топли и е удоволствие да ги гледаш.

Тя рисува фурната, в която тъкмо е опекла сладкиш, разточеното тесто, трохите по масата след вечеря. Сякаш с лекота е завоювала бакалавър от The Cooper Union (ужасно престижен арт колеж) и магистър от унивреситета Колумбия, а името й е украсило вече пет соло изложби. Четири в Ню Йорк и една в Париж.

Тази вечер Халворсън е оставила за малко студиото си в Бруклин и ще пренощува в колежа Васар, за да може да поговори за работата си пред студентите по изкуство. Художничката разказва с тихо спокойствие за това какво, как и защо рисува.

Халворсън е облечена в черен панталон и черен пуловер, не носи грим. Разказва за детска книжка, която е препрочела наскоро: „Кадифеният заек”.

В тази история заекът-играчка се чуди дали е истински, а един плюшен кон му отговаря, че за да си „истински” няма значение как си направен. Само трябва да си обичан. „За мен заекът е метафора за сполучлив предмет на изкуството” – казва Халворсън.

„Нещо обгрижвано, което спечелва внимание и обич и така заживява свой собствен живот.” Ценни думи в свят, в който „модерно изкуство” често означава нещо, свързано с насилие.

Халворсън не обяснява какво означават картините й, защото иска всеки да ги почувства сам за себе си. Но тя не рисува загадки, а обратното, най-познатите ни неща. Уют. Близост. Съхранено детско любопитство, радост, удивление от предметите в света.

Тесто. Трохи.

Нарисуваните неща си имат история. Халворсън смята, че въпросите, които вълнуват художниците, и удоволствието на зрителя от картините са били същите и преди десет хиляди години – по времето на анонимните творци от пещерата Ласко.

Древните художници, като нас, са рисували своето ежедневие; и всеки предмет (стига да спечели внимание и грижа) може да стане част от историята.

Понякога историите са лични. Халворсън споделя как веднъж е научила историята на три фотоалбума чак след като ги е нарисувала: оказва се, че снимките в тях са на бившата съпруга на сегашния й партньор.

Но това не я притеснява. Тя само се възхищава на странните съвпадения и на скритите около нас сюжети.

Халворсън се е отказала да аранжира по „изкуствен” начин предметите си. Оставя се на света да я изненада. Рядко работи в студиото: рисува дома си или открива интересни места навън. Винаги работи директно на място и привършва картината за един ден.

Художничката ни показва снимки, на които рисува в дъжда: закрепила е чадър над триножника си, а срещу нея е изправена статуя на мъж в старинни дрехи. По вкаменените гънки на палтото му се стича вода. Картината, над която Халворсън работи, е „Бетонен гръден кош” (Concrete Chest).

Рисуването е близост. Художничката нежно и внимателно се е приближила до всеки предмет и затова и ние чувстваме готовите картини като близки. Камината не е само „изображение на камина” – тя е там, в стаята, заедно с нас. Празната етажерка отваря ново пространство в стената, носи в себе си спомените на Халворсън и очаква да подредим там нашите.

Питамe Джозефин Халворсън какво означава за нея да живееш в Ню Йорк. Тя отговаря, че въпреки че не рисува нищо видимо свързано с града, той й влияе: „общността, тези хора – Ню Йорк просто се промъква в работата ми, без да го търся съзнателно.”

Халворсън разказва за това колко различен е бил животът й в Париж преди няколко години. „В Париж се научих да ходя с триножник на гърба си. Тук не бих се чувствала комфортно, ако направя такова нещо, но там се научих да карам колело и да си нося триножника на гърба – в Париж хората просто така правят. Беше по-свободно, непринудено.”

Така тя само загатва колко трудно е всъщност да живееш в Ню Йорк и колко взискателни са „тези хора” – прословутият арт елит. Всичко това ни кара още повече да се възхищаваме на душевното спокойствие, което излъчват платната й.