Вече бях завъртяла ключа на вратата, за да я заключа преди излизане и на когнитивно ниво знаех това. Освен това знаех, че вече бях завъртяла ключа няколко пъти, само за да се уверя, че вратата на апартамента ми без съмнение е заключена. Въпреки това, проверявам пак. И пак.
"Вече заключи вратата, каза приятелката ми търпеливо, вече наполовина слязла надолу по стълбите. - И всички уреди са изключени, ютията - също. Но можеш да провериш отново, ако е необходимо".
"Имам OКР", обясних свенливо, въпреки че съм й го казвала много пъти преди.
„Знам, отвръща тя, - така че можем да останем тук толкова дълго, колкото е необходимо."
.jpg)
Обичам да казвам на хората, че имам клинично обсесивно-компулсивно разстройство още в началото на познанството ни, точно поради тази причина: признанието осигурява разбиране и, в идеалния случай, търпение към поведението ми, което не съм сигурна, че бих получила в противен случай. Това обяснява също защо ми отнема буквално години, за да изляза от къщи. Защо имам нужда от уверение за основни неща. Защо хронично закъснявам. Трудно е да съм бърза, когато трябва да проверя няколко пъти вратите, прозорците и печката. Понякога дори правя снимки в очакване на неизбежния момент, когато по-късно ще се усъмня.
OКР, обяснявам на хората, не е потребност от чистота или ред. За мен основната проява на ОКР е почти постоянен хор от негативни, повтарящи се мисли, базирани на моите страхове. Тези мисли ми подсказват, че ще се случи нещо ужасно, ако не измия ръцете си, не източа водата, не почукам по парапета, докато слизам по стълбите, или не се върна обратно, за да стъпя отново на същата плочка на тротоара. Казват ми, че съм ужасна, че съм безотговорна и затова съм оставила вратата широко отворена. Че всичко лошо, което някога ми се е случвало, е напълно заслужено.
Като много хора с OКР, аз изпитах първите симптоми, когато бях на около 11 години (те обикновено започват да се проявяват по време на ранното юношество). Не осъзнавах, че това са прояви на болестта ми (или че изобщо съм болна) до почти 15 години по-късно, когато ми поставиха диагнозата в средата на 20-те ми години. Отдавна знаех, че има нещо нередно - че не мисля по начина, по който другите хора мислят - но го отдавах на някаква вродена емоционална нестабилност; някаква вътрешна слабост, която бих могла да премахна, стига да се постарая. В крайна сметка не „чувах гласове". Мислите ми звучат точно като всички други мисли (което ги прави толкова объркващи), но те са много по-чести, много по-негативни и не мога да ги контролирам. И тъй като никога не бях чувала някой да изпитва натрапчиви мисли, предположих, че съм сама в лудостта си и затова е по-добре да го пазя в тайна.
Лесно е да се почувствате самотни, когато си мислите, че нещо не е наред с вас, че вината е изцяло ваша и че никой на света не изпитва това, което вие изпитвате. Обсесивно-компулсивното разстройство е изключително рядко, засяга около 2 процента от американците, което може би е причината да бъде толкова погрешно разбирано. Обяснението на обсесивно-компулсивното разстройство на общество, което вярва, че болестта не е нищо повече от пристрастие към дезинфектант за ръце или магазина за катинари, е почти толкова разочароващо, колкото и самата болест.
След като ми поставиха диагнозата, сърфирах в Reddit и открих, че много хора се чувстват в капан от своите симптоми на ОКР. Болестта е управляема, но нелечима и е трудно да се примирите, че имате невероятно осезаемо, безнадеждно постоянно състояние. Това е нещо като да се разболеете от грип и да ви кажат, че ще го имате до края на живота си.
Но за мен диагнозата беше облекчение: най-накрая разбрах какъв е проблемът и въпреки че беше рядък, вече не бях сама. Като писател за мен е важно да мога да изразя себе си и да разполагам с думите, с които да говоря - както на себе си, така и на другите. Умът ми най-накрая ми каза да издишам, да изпусна въздух с облекчение, след като повече от десетилетие задържах дъха си от страх. Терминът обсесивно-компулсивно разстройство е липсващото парче от пъзела в моето пътуване към себе си и начин да помогна другите също да ме разберат.
И въпреки че отказвам да бъда ограничавана или определяна от моето ОКР, мисля, че това е важен фактор, който трябва да взема под внимание, докато преминавам през живота. Хората с обсесивно-компулсивно разстройство са изложени на по-висок риск от развитие на хранителни разстройства (каквото съм имала), безсъние (да), депресия (била е с мен) и разстройства, свързани със злоупотребата с вещества. Това е така, защото обсесивно-компулсивното разстройство е свързано с контрол - нещо, от което животът често ни ограбва - което може да бъде достатъчно, за да разруши пациентите с обсесивно-компулсивно разстройство. Да имаш ОКР е като да гледаш на света през хипер-тревожни лещи, които могат да бъдат смекчени, когато животът е спокоен, но да се влошат, когато се случи нещо лошо.
Пример: Когато бях на 20, развих посттравматично стресово разстройство след изнасилване. Все още не бях диагностицирана с OКР и нямах представа какво се случва, когато изведнъж негативните ми мисли излязоха извън контрол, пречейки ми да спя добре години наред. Не разбирах, че имам състояние, което увеличава въздействието на състояния като депресия, тревожност и посттравматично стресово разстройство, така че си помислих, че разумът се изплъзва от мен. Бях толкова объркана и засрамена от психическото си състояние, че реших да не казвам на никого.
(32).jpg)
Това преживяване, преди всичко, е причината днес да говоря толкова небрежно за моето ОКР. Като етикетирам натрапчивите си мисли и ги излагам пред света, мога да отнема силата им. OКР може да е нелечимо, но наличието на логична причина за нелогичните ми мисли ми позволява да ги отхвърлям по-лесно. И способността да обяснявам безпокойството си на хората около мен ме кара да се почувствам безкрайно автентична и разбрана.
Диагнозата ОКР никога не е добра новина, но повече от десетилетие се чувствах сякаш живея на тъмно, винаги страхувайки се от някакво чудовище, което дебне зад ъгъла. Така че е хубаво най-накрая да включите светлината. Прекрасно е да открия, че имам способността да включа тази светлина, когато пожелая. А най-хубавото е да откриеш, че чудовището в действителност никога не е било нищо повече от закачалка.
Материалът е оригинално публикуван в Marie Claire UK.
More from View Sofia
Целуни ме: Меган награди Хари на състезание по поло, ето черно-белия й моден избор
Меган Маркъл в до крайност дамски стайлинг се появи на спортно събитие. 40-годишната бивша актриса връчи трофей на отбора на принц Хари, който спечели турнир по поло (любимия му спорт)
The Macallan и Bentley Motors - обединение по пътя на устойчивото развитие
Двете компании споделиха детайли за партньорството си в рамките на ексклузивния ежегоден концерт на Васко Василев в The Residence Exclusive Club
Дизайн за вдъхновение: Gentlemen's Club
Животът е изкуство, а джентълменството - маниер...
