Големите любовни истории: Боно и Алисън, 40 години не стигат

Големите любовни истории: Боно и Алисън, 40 години не стигат

Той е Пол Хюсън, иначе Боно, тя - Алисън, верният страж на едно упорито и неочаквано стабилно семейство. Бракът им навърши 40 години през октомври, от разказа в п.л., ед.ч. на голямата музикална звезда, става ясно, че те не стигат, напротив - твъдре малко са, когато си имал подобен късмет  

"Това е крепост, състояща се от три кръгли стаи, две бани и кухня, вградена в стените. Дневната прилича на иглу с дълбока кухина за камина. В друг отвор солидна каменна вита стълба води до това, което може да се опише само като „гледката", в която спим: стъклена стая, от която можехме да наблюдаваме морската алея на крайбрежния град Брей.

Не съм сигурен, че бихте нарекли кулата къща, но това беше първото жилище, което Али и аз притежавахме и в което живеехме, и се чувствах диво и романтично, скрит в репетиционната зала на групата на плажа в Сътън. По онова време кулите Martello като тази представляваха сериозна военна технология. Те са били отбранителна линия от 19-ти век срещу Наполеон, за когото винаги се е очаквало да нахлуе в Англия през Ирландия. Идеята беше, че всяка наблюдателна кула може да види следващата надолу по брега и, ако бъде забелязан враг, да вдигне тревога, като запали огън в бойната ниша, която бяхме превърнали в наша спалня. Преди това там, където беше леглото, имаше голямо оръдие, като символично предупреждение към младоженците. 

Мила и грациозна, Али все още изненадва хората със своите шеги и откровеност. Любезна, но лишена от престорена учтивост, може да не сте подготвени за нейния твърд прочит на света или хората около нея. Неразгадаема, но не и непознаваема, тя ще остави душата й да бъде претърсена само ако вие отвърнете със същото и тя е готова за дългото гмуркане. Най-добре е да пристигнете в нейната крепост беззащитен, за да имате поне минимален шанс да предизвикате собствената й почти непробиваема отбранителна система. Това е единственият път през този подвижен мост.

Али щеше да бъде по-щастлива с доста по-прост живот от настоящия ни. Не след дълго започнах да усещам, че тя се отдалечава от живота, който живеем. Али никога не е била „просто" моя приятелка и сега никога нямаше да бъде „просто" моя съпруга. Ние сме равностойни партньори в приключение, което не бяхме осъзнали напълно: нашият път. Когато си обещахме „докато смъртта ни раздели", разбрахме както буквалността, така и поетиката на тази клетва, както и че този брак е голяма лудост: да скочиш от скала, вярвайки, че можеш да летиш, и едва във въздуха да откриеш, че всъщност можеш да го направиш. Ние парадирахме с шансовете, оказахме се зависими от чудесата и не трябваше да гледаме много надалеч, за да видим, че макар бракът да е страхотен аналгетик, той може да бъде и източникът на болката. Бяхме готови, но от самото начало имаше въздушни ями, като, да речем, моята незрялост. Бяхме се оженили на по 20 и 18 години.

Назряваше мисълта, че на единия от нас ще отнеме повече време от другия, за да разбере какво значи да е женен. И този някой не беше Али. Тя също така осъзнаваше, че има трима други мъже във връзката й. Мъже, към които тя е изключително привързана, но мъже, които отнемат мъжа й, не само в дивите му мечти, но и физически, по целия свят.

„Ако искате приятел... вземете си куче", както е известно, 33-ият президент на Съединените щати, Хари С. Труман, казва подобно нещо при пристигането си във Вашингтон, окръг Колумбия. Връщайки се у дома след поредното си турне, не ми беше до смях. Просто открих, че Али си е взела коли на име Джо. Тя го гледаше с копнеж в очите и аз останах удивен защо не може аз да съм най-добрият приятел на жената, извеждан на дълги разходки, за да се разтъпча преди закуска и след вечеря. Али е вегетарианка, така че една вечер ме накара да се прибера вкъщи в кухнята, ухаеща на ирландска месна яхния. Тя обясни, че не е за мен, нито за нея. Това бяха кости, които беше взела от месаря. За кучето й Джо. Задуших смеха си и изядох вечерята на кучето. 

Още не бяха изминали две години от съвместния ни семеен живот, когато осъзнах как Али доста за дълго се връща към дълбоката тишина, която пази в себе си. Ежеседмичните ни разходки по крайбрежната улица често бяха обагрени с меланхолия. Има някаква нестандартна романтика в изоставен морски град през зимата, в операта на сърцето ви, изпълнена със звука на прилива, разбиващ се върху каменист плаж, притихвайки докато вълните се опитват да решат дали си тръгват или остават. Когато си помисля за тези разходки, си спомням белите вълни, които целуват черните камъни, шумят навсякъде около тях. Шшш... Шшш.

 

Бихме се вслушали в поканата на вълните да намерим тишина и унес, позволявайки си да се изгубим в обожанието на тази стара викторианска дама на крайбрежната улица, гледайки я как пред очите ни се плъзга в морето. Тя е остатък от друга романтична епоха: Викторианска Англия може да е изпълнена с лицемерие, но бракът на Виктория и Албърт не е едно от тях. Кралицата прекарва 40 години облечена в черно след смъртта му, като двамата са неразделни през цялото останало време. Ако беше дошла в Брей, щеше да намери перфектното съчетании за английските крайморски градове в Борнмът или Блекпул - ваканционните столици. Но славните дни на разходките ни тук бяха отдавна отминали, защото ирландците, подобно на англичаните, откриха горещия климат и евтината студена бира на пясъчните плажове на Испания. Танците и чайните на ранния викториански флирт сега бяха заменени от удоволствия, включващи риба и пържени картофи, сладолед Mr Whippy и пътувания с децата.

По време на една разходка из Брей Хед до Грейстоунс, имайки предвид вътрешната уединеност на Али, започнах да разбирам повече за моята собствена. Разбрах, че Али се движи зад „бойниците", за да се защити от мен. Тя видя, че животът на артиста не е само физическа страст към странстване, но и психическо предизвикателство. Тя би предпочела да ме няма изобщо, отколкото мен да ме няма, когато съм вкъщи. С основаването на групата тя започна да се бори за своята независимост, записвайки се в Университетския колеж в Дъблин, за да учи социални науки и политика, и - тъй като винаги е искала да управлява самолети - редовно се отправяше към летище Уестън в Лукан. Започвахме да разбираме колко сложно е търсенето на дом, особено ако там се крие болка. И че малките неща често са истински големите неща.

През март 1986 г., работейки върху The Joshua Tree в Danesmoate, забелязах, че Али не ми говори. Това наблюдение беше последвано от някакъв жестомимичен език, на който се оказа, че съм забравил рождения й ден. О, Боже. Това не беше добре за никоя млада двойка, но за мъж, кандидатстващ за длъжността на романтик и живеещ в кръгла кула, беше отчайващо. Моето извинение - и закъснял подарък за рождения й ден - дойде под формата на песен „Sweetest Thing".

"Пред нас е синьото небе на моята любов/Но в това време аз съм дъждовен облак/Нашата любов е бурна/О, най-сладкото нещо. Губя те, губя те/Не е ли любовта най-сладкото нещо?"

Тя ми прости греховете, чиято емблема бе забравянето на рождения й ден. Никой от нас не искаше да загуби това, което имаме, дори и да не бяхме съвсем сигурни какво е то.

 

„Ако песента е подарък, тогава предполагам, че всъщност я притежавам и мога да правя каквото си искам с приходите, нали?" „Разбира се", отвърнах аз. „Но ще трябва да изясня това с групата." "Защо? - укори ме тя. - Не е ли твое право да ми я дадеш? Мислех, че е подарък от теб?"  Тя се шегуваше с мен, но не и за приходите, които продължават да бъдат насочвани към Chernobyl Children International.

Копнежът за любов или загубата й е темата на великите любовни песни. Бях влюбен и се ужасявах, че никога няма да напиша наистина страхотна любовна песен, защото сърцето ми беше пълно, а не разбито. Имах фрактури, но не и счупвания. Да, понякога връхлиташе електрическа буря, която духаше отвсякъде, но нищо по-заплашително от предизвикателствата, причинени от това, че Али и аз искахме да бъдем най-добрите един за друг, докато се страхувахме, че не можем. Напрежението в съзнанието ми пораждаше изборът дали да съм повече артист или семеен мъж. Мога ли да се справя и с двете добре?

Години по-късно Али забременя и аз се оказах на седмото небе. Но бях и ужасен. Опитвах се да се подготвя за изцяло нов живот. Ако исках да отглеждам деца, трябваше още да израсна. Али ми каза, че ме обича целия, дори и проблемните части на душата ми. Че ме е обичала, когато съм бил на четири, на осем и на 12, че ме е обичала, преди да ме срещне на 13 – когато е чула за това момче, което може да накара всички да се смеят, но може и да хвърли камък, когато е бесен. Тя нямаше нужда да бъда някой друг. Тя ме обичаше.

Написах й песен, наречена „Всичко, което искам, си ти". Тя стана изпълнителката на песента. Тя се превърна в една от нашите най-свързващи песни и истинският й смисъл е далеч от онова, което всички разбират като: „Казваш, че искаш диаманти на златен пръстен. Казваш, че искаш вашата история да остане неразказана. Всички обещания, които даваме/От люлката до гроба/Когато всичко, което искам, си ти."

Боно пише и публикува това изключително откровение в новата си книга Surrender: 40 Songs, One Story.

Коментари: 0

За да коментираш, е необходимо да влезеш в профила си. Ако все още нямаш такъв, използвай линка "Регистрация" по-долу.