Главно за Vogue, от 1943 г. до края на 70-те години, неговите „piccies", както той ги нарича, са старателно подбирани. Една негова биография би била доста забавна, защото ще разказва за сравнително дългия му и ярко изживян живот. От страниците обаче със сигурност би изпъкнала още една ярка фигура – неразделна част от легендата за Паркинсън, която, след като се изплъзва малко от погледите на публиката, се завръща в светлината на прожекторите.
Уенда Паркинсън е съпруга и муза на фотографа, и централната фигура в много от неговите снимки. Те се срещат в студиото на Vogue. Уенда позира с огромна шапка. „Какво има отдолу?", пита я Паркинсън. След почти четири десетилетия брак, той й отдава заслужена почит в Lifework (1983), неговата фото-биография, сравнявайки я с най-известните музи в историята: „Рембранд имаше своята Саския; Ромни имаше Ема Хамилтън; Гоя имаше херцогиня на Алба; Данте Габриел Росети имаше Лизи Сидал... Пикасо имаше Фернанде, Франсоаз, Жаклин."
Открита за първи път от Сесил Бийтън, Уенда Паркинсън, родена Роджърсън, се превърна в неизменна част от историята на Vogue
Този месец се навършват 100 години от рождението на Уенда. Юбилеят ще бъде отбелязан с изложба в централен Лондон и преоценка на собствената й творческа продукция. Отвъд таланта си на модел, тя е автор на пътеписr с рядка проницателност и висока биографична стойност.
Сесил Бийтън открива Уенда Роджърсън през 1945 г. - зърва я на сцената, докато тя участва в театрална провинциална трупа – но непредсказуемият, често експлозивен Клифърд Кофин я снима за първи път през 1946 г. Година по-късно тя се жени за Паркинсън. Това води до ожесточени борби по коридорите на Vogue. Бийтън не харесва много от снимките на Паркинсън, смятайки ги за „провинциални" (а самият Паркинсън за малко вулгарен), а Паркинсън от своя страна не харесва снобизма на Бийтън.
Красотата на Уенда, заявява Паркинсън, е „замръзнала, постоянна – тя не остарява“
Честно казано, най-ранните снимки, направени от Кофин на Уенда не се отличават особено, но след брака й той договаря работно споразумение за по-трайно присъствие на кориците. Връхната точка на тяхното сътрудничество е заснемане на фотосесия под разрушеното стълбище на бомбардирана къща на Grosvenor Square. Там Уенда е като призрак във вечерна рокля на Rahvis, залитаща сред разрушенията. Vogue нарича следвоенната снимка „Ренесанс", отразявайки решимостта да покаже на читателите, че, въпреки разрухата, животът се връща към нормалното.
Несигурното равновесие изглежда нещо естествено за Уенда. През 1951 г., докато снима в Южна Африка за Vogue, тя изчезва зад хоризонта, яхнала разярен щраус, докато Паркинсън крещи след нея: „Профил, Уенда. Още профил!"
И именно със съпруга си Уенда прави най-запомнящите се снимки. „Получих този творчески устрем след войната", отбелязва той. „Снимките, които направих, всичките на Уенда, когато се оженихмеq за първи път разкриха пред камерата ми дискретна красота, която и днес е все така актуална." (Паркинсън пише през 1983 г., в епоха на неподправена красота, така че може би наблюдението не е твърде абсурдно.) Заедно те измъкват британския Vogue от изолацията през годините на войната. Част от визиите са на Уенда, ситуирана върху предния капак на Rolls-Royce Silver Ghost; сред кална нива някъде из Глостършир; седейки в кашмирен костюм с перли в бара на Hobnails Inn, Little Washbourne. Тя предлага на Паркинсън, по собствените му думи, красота „замръзнала във времето, непреходна и неостаряваща".
През 1947 г. Паркинсън издава модната история, наречена „Уикенд в Брюксел", която описва възраждането на търговския въздушен транспорт само две години след преначертаването на картата на континентална Европа. Очаква се златна ера в пътуванията и Норман е първият, който се възползва от тренда.
Уенда позира с Rolls-Royce Silver Ghost в сатенена рокля Molyneaux
Гореспоменатото пътуване до Южна Африка е първият съвместен задграничен проект на двойката и се разполага върху 20 страници от списанието. След него медията редовно командирова г-н и г-жа Паркинсън до най-отдалечените краища на земното кълбо с увереност, че инвестицията ще се изплати стократно. Те пътуват до Ямайка и Индия, Австралия и Бахамските острови, Югославия, Сейшелите и Етиопия. Паркинсън се старае да улови цвета на тези чужди земи. „Светът е моето студио", казва той в интервю. Във Vogue все още могат да се видят кадрите му от селски пикници, ловни срещи и снимачни уикенди във величествени къщи, но светът се променя, а с него и творчеството му.
Междувременно Уенда си създава собствен образ благодарение на Vogue. Читателите се възхищават на отличителния й усет за мода, тя често дава консултации и изразява мнение за изкуството на класния живот. Предоставя ги безплатно. Тя е категорична за носенето на истински бижута – „ненужните дрънкулки", по думите й, трябва да останат „само за плажа" – докато нейният съвет за успешен коледен обяд гласи, че е задължително „да сложите шампанското да се охлажда в 10 часа, заедно с ледарката".
„Повече профил, Уенда. Още профил!“ Семейство Паркинсън пътува по света заедно за Vogue, а Уенда пише материали за техните дестинации за списанието
Когато съпругът й отива някъде по работа – което той прави със завидна честота – Уенда го придружава и описва всичко за Vogue. Ето какво разказва за Етиопия през 1969 г.: „Твърде развълнувана съм, за да спя. Усещам се свързана с един свят, свят от въображението ми, познат ми свят, извикан от натрапчивото четене в детството... страната на Свети Йоан, на скъпоценни камъни и слонова кост, на тайни проходи през непроницаеми планини до градове, украсени с диаманти и сапфири...".
През 1978 г. тя публикува пълна биография на Тусен Лувертюр, герой на Хаитянската революция от 1791 г. Лувертюр е роден в робство в Saint-Domingue (името на Хаити преди независимостта). Свободен човек преди въстанието срещу френската окупация, той е армейски генерал по времето, когато то завършва с освобождението на страната. Книгата на Уенда, макар и заменена от повече академични изследвания, става първата пълнометражна – и много четивна – биография на роба, превърнал се в революционен герой.
През 1960 г. Паркинсън организира успешна изложба в централата на Jaeger, модерните британски производители на облекло, в Уест Енд, Лондон. Ивентът е считан за предшественик на модните събития и „хепънинги", случили се по-късно през десетилетието. Там модели танцуват на прозорците на Jaeger под музикален съпровод, който се чува едновременно вътре и извън магазина. Каталогът включва впечатляващ списък на агенциите, които редовно го наемат.
Изрязана версия на това изображение формира корицата на изданието на британския Vogue от юни 1954 г
До голяма степен, за да избегне данъчното облагане на печалбите си от реклама, той и Уенда решават да се преместят в Тобаго през 1963 г. След близо 30 години работа и пътувания той признава, че вече е уморен. „Чувствам, че цял живот съм бил фотограф и искам да видя дали има нещо друго, което мога да правя."
Все пак от Тобаго Паркинсън често пътува по поръчка на американския, френския и италианския Vogue, както и за британското издание. Неговата популярност расте, тъй като приема добре платени ангажименти за портрети, предлагани от богати американски меценати. Със своите безупречни маниери и английски стил, той излъчва истински блясък.
Но в рая назряват проблеми. Паркинсън влиза в тежък конфликт с Vogue през 1978 г. – поканата да реализира снимките на пролетните колекции в Париж отива при стария му съперник Сесил Бийтън, чието портфолио от 44 страници ще бъде последният му триумф. Паркинсън никога повече не работи за списанието.
След години на пътуване по света Паркинсън се установяват заедно в Тобаго
През 1987 г., в навечерието на ретроспективната му изложба в Националната академия по дизайн, Ню Йорк, Уенда умира в съня си. Той разкрива в интервю след смъртта й, че никога не я е снимал, освен ако не е било по работа. „Има много алхимия, ако обичаш някого и когато насочиш камерата към него, тя винаги ще те разочарова. Ако наистина цените някого или нещо и го снимате, вие премахвате миризмата му, докосването му, усещането му...". През следващите три години той се заема с всякаква работа, която може да получи, за да преодолее двойната трагедия: „ Ако работиш като лунатик, не тъгуваш толкова много...".
Що се отнася до наследството на Уенда в модата, нейният приятел, писателят Куентин Крю, го изразява най-добре: „Макар да беше модел, ако може да се нарече така, в действителност тя беше много повече. По-точното описание е "фотографско вдъхновение". Фотографите я гледаха и тя ги освобождаваше от натрапчивите условности на тяхното изкуство. Роди се нов стил на фотографска мода, по-естествен, по-жив, по-чувствен – Уенда беше освободителят."
More from View Sofia
Лято ли бе, да го изядеш: пица с козе сирене и смокини
Това е рецептата, която ще сготвим TONIGHT!
Ашли Греъм разказа за кошмарното домашно раждане на близнаците си
Истината е, че става въпрос за огромен риск. Дали ще го поемеш, е въпрос на личен избор, разбира се. Но ето поредния пример, че не всичко с ражданията у дома е прецизирано и всъщност "няма страшно". Моделът Ашли Греъм сподели в емоционален разказ от първо лице, че раждането й не е минало никак гладко. Напротив, настъпили са сериозни усложнения след появата на бял свят на нейните прекрасни Роман и Малакай.
Когато вълната на умората ни залее…
Изтощени, изпразнени, сякаш сме на забавен каданс? Веднъж опънати като въже от енергийна гледна точка, не можем да презаредим отново и натоварването се увеличава
