Първата си корица за Vogue снима на 27. Сега е на 71. Още с раждането си е звезда, защото родители са й двама големи артисти, но днес е известна с това, което е направила през собствения си живот. Вечен топмодел, актриса с богата филмография, партньорка на двама от най-добрите режисьори – Мартин Скорсезе и Дейвид Линч, тя намира своето необичайно призвание - етологията - малко по-късно. Изабела ръководи биологична ферма в щата Ню Йорк. Освен всичко това, тя е автор на поредица късометражни филми и театрални представления.
Смехът е част от нейната същност – неслучайно Изабела обобщава живота си с фразата: „Любопитството е моят двигател, но смехът е моето гориво“. Алис Рорвахер (режисьор на филма „Химера“, който ще излезе на 23 ноември) казва: „По време на снимките купчината списания от 50-те години, която беше част от сценографията, изведнъж се срути и целият екип съзря корицата на списание „Oggi“ от 1952 г. – на нея имаше две новородени бебета – Изабела и близначката й Изота Ингрид заедно с техните родители Роберто Роселини и Ингрид Бергман".
А сега и прекрасният разговор на тази невероятна жена с колегите от Vogue Italy.
Изненада ли се да видиш твоя снимка като дете на сета на „Химера“?
Мама постоянно беше преследвана от папараци, които чакаха пред входната врата. През 50-те години моите родители са били главни герои в една любовна история, която предизвикала голям скандал. По време на работата по „Химера“, когато видях тази купчина списания, бях сигурна, че поне на една корица ще са моите родители (смее се).
Кога разбра, че твоите родители са известни?
Знаех го от малка, но тогава не осъзнавах колко голяма е славата им. В началното училище моите приятелки бяха мерител за успеха им – питах ги: „Баща ми по-известен ли е от Фелини? А майка ми като Грета Гарбо ли е?“.
Помниш ли кога за пръв път гледа филм, в който участват родителите ти?
Баща ми сглобяваше филмите вкъщи на горния етаж с помощта на асистентката си Йоланда Бенвенути, докато ние си играехме долу. От време на време крещеше: „По-тихо, не чувам репликите!“. Не си спомням дали ни позволяваше да ги гледаме. Спомням си неговите образователни филми като “L’età del ferro”, който гледах, когато бях на 12. Но за пръв път се влюбих в киното заради „101 далматинци“ на Disney от 1961г. Бях на 9 години и вече обожавах животните. Гледах го два пъти последователно, бях омагьосана. Може би, защото изживях емоцията да вляза в един друг свят, която киното ни дава.
Кога за пръв път гледа филм с участието на майка си?
Всъщност си спомням първия път, когато останах шокирана: случи се с „Жана д'Арк“ от Виктор Флеминг (1948 г.). Мама, която беше в главната роля, беше уцелена от стрела и след това изгоря... Когато видяхме сцената на пожара, ние, децата, избухнахме в сълзи. Изведоха ни от киното. Мама, която не беше с нас, трябваше да се прибере и да покаже, че е жива. Още помня ужаса, който изпитах в онази зала (смее се).
Чувстваше ли липсата им, когато снимаха филм?
Понякога ги нямаше с месеци и очевидно ми липсваха, но винаги съм знаела, че при сериозен проблем, те винаги ще са насреща. Родена съм с гръбначно изкривяване – тежка сколиоза. Веднага е трябвало да ме оперират и родителите ми са стопирали всички ангажименти, за да са с мен. Винаги съм могла да разчитам на тях. В ретроспективата, която ще представя на филмовия фестивал в Рим, исках да включа „Есенна симфония“ (1978), защото разказва за точно този проблем – конфликта между кариера и семейство. Във филма майка ми е в ролята на успешна пианистка, докато Лив Улман – дъщеря й, я обвинява, че е съсипала живота й в името на кариерата. Лив ми разказа какво се е случило по време на снимките – режисьорът Ингмар Бергман е искал разкаянието за грешките да се прочете по лицето на майка ми, докато дъщеря й я обвинява. Но майка ми е казала: „Бих й ударила един шамар! Никой не носи отговорност за живота на останалите!“. И така между двамата избухва спор. Във Фаро, където се е снимал филма на Бергман, всички са го смятали за Бог. А актьор никога не му е противоречал. Върнали са се на снимачната площадка и са заснели майка ми в близък план.
За тази сцена Лив ми каза: „Разбрах огромния талант на майка ти. Лицето й беше огледало на експлозивен, но тих гняв, беше като клетка, затворила жените в рамките на патриархалните правила, способни да придадат ново, по-дълбоко, по-модерно измерение на характера“.
Жена, толкова силна и толкова независима като майка ти, със сигурност е оставила отпечатък в живота ти.
Да, със сигурност. Но в нашето семейство не е прието жените да работят и да имат кариера. Мама се смяташе за специален случай. Казваха: „За Ингрид да бъдеш актриса е призвание. Горката, ако не играе, се натъжава." Тогава все още смяташе, че жените трябва да стоят вкъщи, за да се грижат за децата и съпруга си. С примера на майка ми и настъпването на 70-те години (експлозивния период на феминизма в Италия), взех решение да бъда независима жена. Ето защо на 22 години вече се издържах сама: независимостта е преди всичко финансов въпрос.
След завършването на училище обаче не си мислела да ставаш актриса.
Със сигурност се страхувах от сравнението с майка ми. Баща ми ми подари книга, която се оказа решаваща за живота ми „Пръстенът на цар Соломон“ от Конрад Лоренц, основател на етологията. Бях поразена и ми се искаше да изучавам животни, но по това време нямаше курсове по тази дисциплина. Харесвах и модата. В семейството братовчедка ми Фиорела Мариани и първата съпруга на баща ми Марчела де Марчис, с която бях много близка, бяха дизайнерки. Казах си: „И аз ще стана дизайнер!”. Така се записах в Академията за костюми и мода в Рим. Започнах като асистент на Марчела, но в същото време получавах предложения от телевизията.
Какви спомени имаш от шоуто „L'altra Domenica“?
Там имах късмета да работя с хора като Арборе, Бенини и де Крешенцо. Те ме научиха, че много идеи възникват от приятелството, от това да сме заедно и да се забавляваме. Ренцо Арборе несъмнено беше моят голям учител, „музата“ на филмите ми (като Green Porno например).
И тогава Брус Уебър те кани да станеш модел.
Имах флирт с младия Фабрицио Фери, който беше част от агенцията на Брус Уебър. Брус ме видя и ми предложи да позирам за сесия за Vogue Italia. Така се осъществи моята първа фотосесия. Алекс Либерман – тогава главен редактор на Condé Nast, видя снимките и каза: „Изпратете я на Аведон“. През 1982 г. имах 4 корици за американския Vogue – три от които бяха последователни, изключителен факт, който доведе до договора ми с Lancôme. В модата влязох на 27 години. Вече бях стара за този свят, но изглеждах много по-млада!
Да поговорим за големите модни фотографи, с които си работила.
Аз ги считам за артисти. Ричард Аведон ми казваше: „Моделът е като ням актьор. Той няма диалог, но трябва да изразява емоции. Аз заснемам емоциите, а не красивия ти нос. Запомни, че красота без емоции не съществува“. Така разбирах професията модел. Тогава той ме насърчи да стана актриса. „Ти вече си мълчалива актриса. Сега просто трябва да добавиш думи!”.
38 пъти си на корица на Vogue, но тази за Vogue Italia със снимките на Джонг Лин е специална...
На снимачната площадка се чувствах като в студиото на Магрит. Снимките на Джонг Лин имат поетично, изискано и елегантно измерение. Точно това искам от модата. Искам насоки как да бъда елегантна и изискана. Намирам за много обезсърчително да изглеждам по-млада от възрастта си и във всеки случай това е загубена битка. Помолих Vogue Italia да не ретушира снимките и да остави бръчките ми. Франческа Рагаци, която ръководи списанието, прие.
Новите поколения търсят по-модерни и интелигентни определения за красота. Любопитно ми е да видя реакциите на читателите. Някои ще бъдат положителни, други отрицателни. Кой знае! Не мога да ви опиша емоцията, когато преди 10 години първата жена директор на голяма марка за красота, Франсоа Леман, ме помоли да се върна и да съм лице на Lancôme. Отпратиха ме, когато бях на 40 години, след повече от 14 години работа, защото бях „твърде стара“, за да представя красотата. Какъв късмет да можем да живеем толкова дълго, че да станем свидетели на великата социална еволюция на нас - жените!
Имат ли значение модата и козметиката, когато играеш някой персонаж?
Виторио Де Сика казваше: „Дрехата прави краля“. Гримът и костюите са от голямо значение. За персонажа на Дороти Валенс в „Синьо кадифе“ предложих на Дейвид Линч да изглеждам като кукла: сини сенки за очи, червено червило, перука с къдрици. Маска, която да скрие тайната, че съм малтретирана жена. За персонажа на Пердита Дуранго в „Диво сърце“ се вдъхнових от художничката Фрида Кало. Пердита трябваше да е привлекателна, но и заплашителна и отблъскваща. В съзнанието ми изплуваха автопортретите на художничката с нейните гъсти, съединени вежди, а в някои картини дори можете да видите мустаци. Дейвид ми позволи да го направя – освен мустаците, тях изобщо не ги искаше!
Как се навлиза в режисурата?
Дължа много на авангардния режисьор Гай Мадин. Първият филм, който направихме заедно, беше „Най-тъжната музика на света“ и тогава разбрах, че той работи с малък екип от седем-осем души. Казах си: „Тогава и аз мога да стана режисьор!“. За мен би било невъзможно да ръководя екип от осемдесет души и да викам: „Тишина, действие, стоп!“. На снимачната площадка на Гай имаше голяма концентрация, всички бяхме приятели и беше простичко и забавно. За да отпразнуваме стогодишнината на баща ми, направихме втория ни филм заедно „Баща ми е на 100 години“. Тогава открих, че стилът ми не е неореалистичен, а сюрреалистичен (смее се).
Как се стигна до създаването на късометражните ти филми за животни?
Робърт Редфорд видя филма за баща ми и го купи за своя телевизионен канал Sundance. Това също ме подтикна да продължа да режисирам. YouTube беше в своя начален стадий и той ми предложи да направя поредица от късометражни филми, всеки с продължителност не повече от две минути и на екологична тема. Така се роди Green Porno - къси истории за чифтосване на животни, на които аз съм сценарист, дизайнер на костюми, актриса и режисьор. Сериите постигнаха голям успех! След това продължих с поредицата „Съблазни ме“ за стратегиите за ухажване на животните и „Mammas“ - за майчинския им инстинкт. Писала съм и монолози за театъра и ще пусна мой спектакъл „Усмивката на Дарвин“ в италианските театри през януари 2024 г.
И тук вашите две големи любови - киното и етологията, се събират.
Точно! Моделската ми кариера беше приключила, нямах много работа като актриса и децата ми вече бяха пораснали. След това се записах в университета, за да завърша етология и започнах да правя филми за животни. Също така реших да отида да живея в провинцията - купих земя и създадох органична ферма, водена от много оптимизъм и също толкова невежество - не знаех колко е трудно да си фермер. В Mama Farm отглеждаме зеленчуци и имаме пчели, кокошки, овце и кози, но преди всичко това е лаборатория за нови идеи. Сътрудничим си с училища и за следващия моден сезон дизайнерът Aisling Camps създаде малка, много изискана колекция, използвайки вълната от нашите овце.
На Филмовия фестивал в Рим ще получиш наградата за цялостно творчество и ще ти бъде посветена ретроспекция. Ще има и документален филм за теб от Мариан Лакомб и ще представиш „Химера“, където изглеждаш много по-възрастна, отколкото си. Помолила си режисьора да играеш с бяла перука…
Белите коси са символ на старостта, а моята коса все още е почти цялата тъмна. Филмът на Алис Рорвахер, който е прекрасен, разказва за крадци, които крадат от гробници и следователно за отвъдния живот. Има препратки към мита за Орфей и Евридика от Прозерпина. Моята героиня се казва Флора (Деметра в гръцката митология). Тя е много стара жена и представлява преходната фигура между живота и смъртта. Бялата коса ми се стори съществена за нея. Точно професията на модел ме научи: с един кадър можеш да разкажеш цяла история.
More from View Sofia
We love: Аня Тейлър-Джой за любимия мъж и в чувствена сесия с кон
За любовта...
Тайната градина: 3-те, които не знаехме за Мариян Станков - Мон Дьо
Мон Дьо, о, Мон Дьо!
Полина Влахова от Филип Морис България за бъдещето, изкуството, София и уюта на работното място
В самото начало на непредвидимата 2022 година, в която единственото сигурно е, че нищо не е ясно, както сподели Мариан Залцман в своя тренд репорт за предстоящите месеци, разговаряме откровено, нежно и визионерски с Полина Влахова, мениджър маркетинг и дигитални комуникации във Филип Морис България.
