Следва

Trend Report: белите бермуди в поне 4 вариации

Дадохме на токчетата силата да ни трансформират и затова никога няма да спрем да ги носим

Каква е ролята на обувките с висок ток като инструмент за политическа и сексуална власт?

All fashion преди 1 месец

Майка ми никога не е имала чифт обувки на ток и в резултат на това винаги съм ги искала. Колкото повече ѝ изтъквах приятелите от морето, които на десет години се подхлъзваха на плажа с трисантиметровите си токчета , толкова повече тя упорстваше да ме лъже колко боли да ги нося когато съм малка. След това вече не растеш, стъпалото ти се извива завинаги, после те мислят за голям и те карат да работиш. Винаги ми казваше, че дори не е носила токчета на сватбения си ден, докато ми показваше бели лачени балеринки, за да ми бъде пример, лишавайки ме в известна степен от този ключов момент в живота на всяко малко момиченце което си представя, че пораства за първи път, като се хлъзга в токчетата на майка си и разбира за първи път, че движението напред в света не винаги ще бъде лесно. Дадохме на обувките силата да ни трансформират и в това общество няма нищо по-възхитително от човек, който се трансформира в нещо друго, мисля си за Анди в „Дяволът носи Прада“ или Ан Хатауей в „Дневниците на принцесата“, когато тя сваля очилата и равнитe обувки, за да се пъхне в чифт високи токчета и изведнъж всички ѝ се възхищават.

Авторката Съмър Бренан посвещава есе на трансформиращата и следователно политическа сила на високите токчета, озаглавено Tacco alto (2024, 66thand2nd, преведено от Sara Marzullo). Точката, от която писателката гледа, е нормалността, с която се оказва, че носи токчета всеки ден, защото работи в Обединените нации и всички влиятелни жени около нея правят същото. Никога не се е замисляла твърде много, винаги е следвала примера им, без да задава въпроси, в крайна сметка обича да ги носи и без тях, в тази среда, би се чувствала не на място. Тя продължава безстрашно, докато не среща учен, който ѝ казва, че жените, които носят токчета са глупави, защото ненужно се излагат на опасността от падане. През 1977 г. Джон Т. Молой („Най-известният консултант по облекло в Америка ви казва какво да облечете и защо“) пише книга, наречена „The Woman's Dress for Success Book“, в която съветва жените какво да носят, за да се чувстват блестящи успешни и да бъдат приемани на сериозно от колегите си мъже. Основните точки са: не се обличайте твърде секси, никога не носете панталони, винаги носете високи токчета в офиса. Дадохме силата на токчетата да променят представата на обществото за нас жените. Те ни карат да се чувстваме силни, имат същата трансформираща магия като вратовръзка или хубав изгладен костюм.

Сюзън Зонтаг, пишейки за жените и болестите, отбелязва как крехкостта и уязвимостта представляват идеален аспект на женствеността. Ако си в затруднение, аз те искам, защото мога да упражнявам властта си над теб и следователно да се утвърдя като по-висш. Спомняме си връзката и проклятието, което завинаги преплита болката и красотата, докато скубем веждите си, докато търпим студа, за да се покажем повече красота, докато игнорираме болките на глада. Трай бабо за хубост. Това е мълчаливо споразумение: няма нужда да се говори за това, не е елегантно. „Това разваля илюзията“, пише авторът. Освен това, се превръща в проблем за класа: как мога да се оплача от нещо, за което съм избрала да платя 800 евро (текущата цена на чифт Jimmy Choos)? Ето защо във филма „Джентълмените предпочитат блондинки“ Мерилин Монро е накарана да каже тази фраза: „Една дама никога не се оплаква от краката си!“.

„Глупаво ли е да посветиш всички тези размишления за един определен модел обувки? Да напиша за това цяла книга?“, пита Бренан. „Никак, защото все повече и повече осъзнавах, че въпросът за обувките с висок ток – дали да ги нося или не, какво означават или какво искат да кажат, какво представляват и какво не, какво подбуждат и какво не – беше необичайна, но интересна тема във феминисткия дебат. Сред всички атрибути, които използваме, за да се обличаме, високите токчета със сигурност са най-политически, защото засягат ролята на жените в обществената сфера. Връщайки се назад във времето, нека видим красивото признание на Мария-Антоанета, една от първите, одобрили токчетата за жени (през шестнадесети век те се появяват за първи път в историята, предназначени за краката на персийските рицари, за да окачват стремена), която изрича последните си думи на гилотината: „Простете ми, сър. Не съм го направила нарочно“, защото тя случайно е смазала крака на палача с емблематичните си токчета. След нея модата на токчетата изчезва, отчасти от страх и благоговение, като появяват отново на краката на парижките дами през деветнадесети век. Страхът и токчетата също са свързани с обвинението във магьосничество, което е отправено през седемнадесети век в Масачузетс срещу жените, които ги носят, „за да склонят мъж да се ожени за тях. Щяха да бъдат съдени и наказани като вещици.“ Докато стигнем до феминистки, които обвиняват жените, които носят токчета, че се прекланят пред патриархалната власт. Въпреки че „да бъдеш модерен, особено за жените, се смята за форма на социална интелигентност“. Винаги е имало баланс между страдание и красота, страх и учудване.

В „Bad Feminist“ Роксан Гей пише: „Обичам да нося грим“, в безстрастна защита на това, което е стереотипно женско, като например розовия цвят, отхвърляйки идеята, че феминизмът трябва да изключва това, което е характерно за женската култура. Високите токчета карат краката да изглеждат по-дълги, тялото по-стройно, променят пропорциите, защото увеличават разстоянието между ханша и точката, където краката докосват земята. „Много преди западната мода да позволи на жените да носят панталони или миниполи, през 17-ти век в Европа мъжете откриват, че повдигането на токчетата им прави мускулите на прасеца и бедрата да изглеждат по-гъвкави и големи“, казва Бренан, подкопавайки женствената конотация, придобила с времето токчетата. „Чифт износени обувки е портретът на този, който ги носи. Не само в износените пръсти или пети, износени от месеци или години на ходене по асфалтирани пътища, нито в историите, разказани от повреди и поправки, но и във формата и функцията им, техният модел“, е една от отправните точки на есето. „Те са част от нашия костюм, както във всекидневен, така и в театрален смисъл. И тъй като историите, разказвани от обувките, неизбежно засягат обществения ни живот, те също говорят за статуса и властта, които имаме или нямаме.“

Няма ясен извод: правилно ли е да носите токчета? Може би трябва да ги изоставим всички. Авторът заявява, че да, за една жена би било по-лесно да откаже да ги носи от политическа гледна точка, "ако никой не беше оспорил правото ѝ да ги притежава". И все пак те имат положителна роля, когато позволяват на човек да се освободи от ролята си в света, да влезе в контакт с части от своята идентичност, които са му били физически отказани. „Когато бях на десет бързах да порасна, сега ги нося, когато искам да приличам повече на себе си.“

More from View Sofia

More All fashion