Първата половина на The Brutalist на Брейди Корбет трябва да бъде призната за най-наелектризиращото кинематографично изживяване на тазгодишния филмов фестивал във Венеция. Проследява пътуването на унгарския еврейски архитект Ласло Тот (Ейдриън Броуди), който, след като е освободен от концентрационен лагер, пътува до Америка, за да започне нов живот, живеейки отначало в бедност, преди да получи поръчка от енигматичен имотен магнат (Гай Пиърс), да построи монументален обществен център в селската част на Пенсилвания. В същото време той опитва с адвокати да осигури необходимите имиграционни документи за съпругата си Ержебет (Фелисити Джоунс) и племенницата си Зофия (Рафи Касиди), които да се присъединят към него – и през цялото това време се бори с нарастващата си зависимост към хероина и нарастващите приливи на антисемитизъм. Секвенциите, улавящи звуците и текстурите на индустриална Америка – дрънчене на стоманени греди, рев на пещи – предизвикват звукови въздишки в салона, докато в по-тихите моменти може да се чуе падането на игла.
Той е изключително завладяващ и печели всяка минута от времето си на изпълнение, отчасти благодарение на триото нокаутиращи изпълнения от Броуди, Джоунс и Пиърс. Трудно е да не си спомняме за печелившия Оскар на Броуди в „Пианистът“ с настръхналото представяне на страданието и устойчивостта на актьора, докато Джоунс умело улавя жена, чийто външен чар и свирепа интелигентност прикриват справедливия ѝ гняв срещу несправедливостите, наложени им в Америка. (Има зашеметяваща сцена, в която тя се изправя срещу богатото семейство, служило като покровители на унищожението, причинено на семейството ѝ, кипящият гняв на Джоунс най-накрая избухва.) Но Пиърс е този, който е близо до това да открадне цялото шоу като прекрасен, мустакат магнат Харисън Лий ван Бюрен. Отначало той осигурява моменти на комично облекчение със своите плавни увертюри към Тот – „Намирам те за много интелектуално стимулиращ“, повтаря той на различни вечери, реплика, която ще придобие смразяващ резонанс до края на филма – преди да разкрие себе си като чудовищно въплъщение на бруталност и алчност. Нека просто кажем, че надпреварата за най-добър актьор в поддържаща роля на Оскарите догодина вече има фаворит.
Техническата работа е еднакво мощна. Филмът е заснет от Лол Кроули изцяло във VistaVision (начин на заснемане, обичан от Алфред Хичкок) и прожектиран на 70 mm на филмов проектор, създавайки разкошно визуално изживяване. Началната поредица, която следва Тот през влажното дъно на трансатлантически параход, след това навън, под широкото открито небе – след което трепереща ръчна камера каца върху Статуята на свободата, видяна с главата надолу – е изключително вълнуваща. Фактът, че този филм е създаден с вероятно малък бюджет, озадачава едно: мащабът му е огромен. Саундтракът от авангардния музикант Даниел Блумберг, преди това автор на музиката за The World to Come от 2020 г. (режисиран от Мона Фастволд, съпругата на Корбет и съсценарист на The Brutalist), елегантно се отклонява от звънтящи джаз мелодии и пиано до рев и разтърсващи звуци от духови инструменти и барабани, които предизвикват шума на вътрешния свят на Тот.
Разбира се, The Brutalist не е без своите недостатъци. Краят изглежда твърде двусмислен, с разочароваща липса на резолюция на героите на Джоунс и Пиърс и шокиращ скок три десетилетия напред към епилог, който – макар и впечатляващо стилен – кара зрителя да се чувства малко дезориентиран и изваден от натрапчивата атмосфера на всичко, което е било досега. (Въпреки това, по темата за стила: който и да е направил дизайна на великолепните, вдъхновени от Баухаус начални и крайни надписи, заслужава специално споменаване.) The Brutalist може да дойде малко в повече, но е страхотно удоволствие да гледаш подобен режисьорски замах.
Любопитно е да видим дали The Brutalist е на радарите на специалистите по награди, но проверявайки, не го намерихме никъде. Очакваме обаче това да се промени. От една страна, това е своеобразен наркотик за Академията: историята на имигрант, който помирява противоречията на американската мечта, с ослепителни изпълнения на редица номинирани преди (и често непризнати) актьорски таланти и една от най-брилянтните и изобретателни продукции, които виждаме тази година.
Но това, което прави The Brutalist истински претендент за награди – във всеки случай е неговата зашеметяваща амбиция. Въпреки че филмът наистина черпи примери от класиката – като „Фицкаралдо“ на Вернер Херцог – това, което най-много напомня, е „Ще се лее кръв“ на Пол Томас Андерсън с неговия епичен размах, зловеща атмосфера, възхитителни изпълнения и непоколебим прозорец към тъмното, гнило сърце на неудържимата алчност.
В известен смисъл вече не правят филми като този. Не само по отношение на мащаба, но и по интригуващата му морална двусмисленост. Ако има една водеща тема през тазгодишния филмов фестивал във Венеция – от мътната сексуална политика на Babygirl до Maria на Анджелина Джоли – това е, че режисьорите не трябва да се страхуват да предизвикват преобладаващите социални нрави на нашето време… или поне да ги усложняват. Героят на Броуди се опитва да осмисли света чрез подредената метафора, предлагана от модернистичната архитектура. Жестокостта и капризността на силите, които диктуват живота му, никога няма да му осигурят този лукс. В известен смисъл идеята оправдава по-слабите моменти на филма: творческата визия на Тот може да е безупречна и чиста, но капризите на човешкото съществуване са всичко друго.
More from View Sofia
Петте неща, които НЕ харесахме в модата през изминалата седмица
Помним телевизионното присъствие Зейнеб Маджурова от последната ни среща с нея, но това не е тя! Грешката...
We love: Ейдриън Броуди и Амбър Валета за Mango
Damn that...
H&M Holiday 2016: Грандиозна изненада за феновете
Тазгодишната коледна кампания на модния гигант H&M определено успя да ни остави без думи - не само нас, ами и всички фенове на марката...
