Следва

Българин, професор по астрономия в Харвард, чете лекция на ежегодната TED конференция. Твърде хубаво е, за да го пропуснеш

От архива. Editors' choice: Правилата на играта, когато Facebook не съществуваше

В очакване на летните отпуски вече ни обзема онова натрапчиво нетърпение, като около 30 май, когато...

All About Life преди 11 години

Оригинална дата на публикуване: 2010-07-28

В очакване на летните отпуски вече ни обзема онова натрапчиво нетърпение, като около 30 май, когато настъпваше краят на учебната година и идваше чаканата лятна ваканция.

Ваканцията се характеризираше с няколко основни момента – море или планина, или и двете, поне няколко седмици при баба, лимонада в стъклена бутилка, сладолед с парченца лед, няколко задължителни книги за четене, които никой не четеше и игрови маратон от сутрин до вечер, с почивки за хапване.

Направо приказка.

Днес могат само да ни завиждат и да си мечтаят за такова детство.
И понеже опитът е, за да се споделя, ето няколко рецепти за Перфектната лятна ваканция, изпробвани и усвоени до съвършенство от самите нас преди време.

Мария

Вече никой не играе на игрите от нашето детство, а не бяхме деца толкова отдавна. Всичко е в мрежа, онлайн, в сайтове за игри и запознанства. Изобщо всичко е толкова криво, че мога да се разрева, ако се замисля повече.

Преди точно 10 години нямах търпение да дойде лятото, да цъфнат липите и да играем на федербал пред блока на светлината на уличната лампа. Правилата на играта бяха прости – перцето лети от едната ракета към другата и обратно, докато не падне или не се закачи за дърво. Който изтърве отпада и на негово място идва друг и така, докато бабата на една от най-добрите ми приятелки не изсвири с уста през терасата (още помня този звук, беше толкова мил и грижовен, и едновременно с това – най-омразният), подканвайки я за среща със Сънчо. Игнорирахме я два, три, четири пъти, след което се обявяваше край на игровия полуден и всички по живо по здраво се прибираха по домовете си.

Сутринта започваше с игра на карти в беседката. Помня 3-5-8, Вис и Сантасе, но правилата ми се губят някъде във времевия интервал. Играехме и на Монополи, което още е живо, за щастие. Следобед, като паднеше сянка на улицата се опъваха ластици, чертаеха се дами (това беше преди повече от 10 години), вадеха се топки и нито "Цък-цък", нито "Ръбчета", нито 21, нито "Народна топка" или "Спасяванка" ни бяха чужди. Имаше още "Олимпиада"(промушвахме се през някакви ластици), "Стражари и апаши" и „Народе, народе, дайте ни войник” като последната ми беше любима – най-лесният детски начин да се хвърлиш в обятията на момчето, което харесваш.

Добре е да сте много. Разделяте се по-равно в два отбора. Хващате се за ръце и едните си избират човек от противниковия отбор, който трябва да „разкъса веригата” им, където пожелае.

Ако успее, си взима един от двамата „разкъсани”. Целта е едната верига да остане без хора, ако помня правилно.

Уф, всички игри днес са пластмасови, с бутони и екран. Изобщо, някой знае ли какво е топка?!

Мила



О, аз най-много обичах да скачам на ластик! Смътно помня какво точно се правеше, но едно знам със сигурност - още ми се скача!

Нужни са ти около 4 м. ластик. Пък може и повече. Задължително трябва да си намериш поне 2 приятелки, а най-готино е да са 4. Когато си на вилата и приятелките ги няма, може и с два стола. Но те често се обръщат, а и са прекалено ниски и не можеш да минеш всички степени. Може и да го усучеш около едно дърво, да държиш с другата ръка и да скачаш, но, честно казано, аз това никак не го умеех. Най-хубаво си е с приятелки, а тогава пред блока винаги имаше много деца.

Ластика се опъва от две деца, а останалите скачат. Има степени. Първо ластикът е на глезените, после на коленцата, на кръста, на мишничките, на врата и на последна 'въздушна' степен се държи с високо вдигнати ръце. Най-често повтаряхме 'Ем а, ес eс а, ес ес а, пи пи а!', което току-що разбрах, че е спелувано Мисисипи от английски, но с малко изкривено произношение. А толкова се чудех какви ги говоря..

Като цяло, скачането на ластик си е велика игра. Децата трябва да го правят повече, вместо да висят пред компютъра. Стига facebook, аз отивам да скачам.

Гергана



Беше толкова отдавна, че е като среща на класа след 20 години. В опита да си кажете всичко, не можете да разберете почти нищо един за друг, а в главите ви едновременно нахлуват спомен след спомен все едно сте ги събирали в кофа за боклук.

И така.... любимите ми детски игри без съмнения бяха типично момичешките. Бях най-добрата на ластик, можех да мина всички нива, „без повтарянки” дори и онези, на които ластика опъваха вратовете на двете ми приятелки.

Но най-много се забавлявах на екипните игри, онези около лостовете за изтупване на килими, които всяка уважаваща себе си домакиня задължително ползваше в събота и неделя.

"Кент купе", след 20.00, на тревата под лоста. Четирима останали, онези, които мама и татко още не са прибрали за вечеря. Всеки седи срещу съотборника си.

Преди това всеки отбор си измисля някакъв знак помежду си - мимика, движение, почесване по носа, дума...

На тревата се слагат четири карти. Голямата цел е да се съберат четири еднакви карти, примерно четири деветки. Ако на земята има деветка, аз я взимам и пускам на нейно място друга от моите, която не ми трябва.

Ако няма какво повече да се разменя, картите се прибират от скалъпената маса и се раздават нови четири.

Често една от събираните карти е у съперниците. Чакаш да я хвърли. Когато събереш четири еднакви карти, тогава вече трябва да използваш тайния знак, за да подскажеш на  партньора, че си събрал нужното, а той отсреща да извика колкото го глас държи - "Кент".

Печелиш точка. Ако някой от съперниците успее някак да разпознае тайния ви знак, веднага вика "купе" и печели 2 точки на твой гръб. Ако пък успееш и да събереш четирите си карти, и да разпознаеш и знака на съперниците, тогава вече е Кент Купе. 

Имаше и двоен Кент, в който двамата съотборнци успяват да съберат едновременно картите си.

Времето, през което всичко това се случва, е пълно с емоциии, полезен адреналин и най-хубавото – учи те да усвояваш изкуството на флирта. Да усетиш намеренията на другия преди още да сте разменили поглед. Жива, комуникативна, инстинктивна, умна игра! Гениална! О, Боже, искам пак! 

Никола

Ораторе – бураторе

Играта представлява нещо като гоненица, само че всеки търсеше определен цвят. Събирахме се по няколко млади кадети, разбира се, заредени с енергия и спортен хъс и единия казваше „Да бие, да бие … еди кой си цвят (червено, например).

Тогава всички хуквахме да търсим този цвят, а условието беше да се хванем за него. Ако някой от нас имаше хавайска ризка с много цветове беше почти сигурен победител, но ако беше с бяла тениска трябваше доста да тича. Иначе детето, което казваше кой цвят да гоним също бягаше зад нас, опитвайки се да хване някого, който да го замести.

Като цяло, играта беше наистина интересна и забавна, освен ако не си далтонист… като мен.

Фунийки


Това беше една от най-интересните и популярни игри през 90-те години. Разбира се, повечето момчета бяхме много въодушевени, когато я играехме и наистина се забавлявахме. Играта на фунийки няма определен брой участници, но е желателно да са повече от двама.

Фунийките се правят от хартия, най-често от списание или от картон, защото материята е по-здрава и „оръжията” не се разпадаха лесно.

Хартията се завива така, че да в единия край да се получи връхче. После се изрязва в по-широкия край, поставя се в метална или пластмасова тръбичка и се изстрелва, когато духнеш в тръбата. Целта е да уцелиш друг участник като по този начин го „убиваш” и изкарваш от играта.

Принципът е като на сегашния онлайн зомбиращ симулатор Counter Strike, който децата (а и не само) играят.

Чувството при междублоковите войни с фунийки беше съвсем различно, защото всяко момче имаше своя собствена стратегия и обикновено си имахме една жертва, която отнасяше по 10-20 фунийки и си тръгваше огорчена за всеобща момчешка радост.

Иван



Като се сетя за моето детство, което впрочем не беше чак толкова отдавна, естествено в съзнанието ми изплуват спомените за дългите часове навън с приятелите и безбройните филии с лютеница, изядени по махленските улици.

Разбира се, сигурно няма деца, които да не са играли на дама, криеница, „стражари и апаши” и всички редовни и незабравими игри, но може би най-много обичах едно нещо от лятото – водните пистолети.

Но не тези модерните, все пак тогава от тях имаше основно по корекомите, а по-късно и в някои други магазини.

Нашата трактовка се състоеше в продупчване на капачката на пластмасово шише с пирон.

Пълниш шишето с вода и се опитваш да излезеш сух от ситуацията, но естествено не се получаваше.

Беше най-забавното нещо за летните жеги, колкото и родителите ни да не го одобряваха. Само като се сетя колко пъти са ме наказвали, прибирайки се мокър от глава до пети и ми става едно такова...мило!
 

More All About Life