Editors' choice - Моята телевизионна мечта

Не може да не си мечтал. Пред големия телевизор, опиянен от звездните ореоли на твоите примери за подражание – телевизионните водещите. Не може да не ти се е искало да влезеш в кадъра на „Ах тези, муцуни”, „Събота късен следобед”, да си гост-събеседник в „Панорама” или „Всяка Неделя"?

А може би и сега мечтаеш?! Само че вместо водещ е по-апетитно да си риалити звезда! Не е нужно да си умен и да стоиш добре на екран, а се появяваш на поне 10 корици и интернет страници едновременно.

Точно за тези несбъднати тв мечти и идеали си говорихме в редакцията на ViewSofia и всеки от нас си припомни с носталгия времето, в което най-ексцентричната детска мечта беше да си кака Лара и да изпълняваш милион и едно желания едновременно.

Иван

Никога не съм искал да бъда ТВ водещ или телевизионер. Не знам защо, но винаги съм смятал, че тази работа не е за мен. Обаче пък още докато бях малък много обичах да гледам MTV по цял ден, докато майка ми си мислеше, че уча и си пиша домашните. Още тогава много обичах TRL и исках да съм на мястото на Карсън Дейли, който тогава водеше от студиото на Пето авеню и си говореше с почти всички, които харесвах по това време. А пък и беше гадже на Кристина Агилера, нали?!

Друг водещ, който доскоро харесвах, казвам доскоро, защото Friday Night по BBC е вече в историята, е Джонатан Рос. Винаги е успявал да направи най-забавните 10-минутни интервюта с най-големите звезди и да ги накара да се чувстват добре срещу него.

Мария

С удоволствие бих се превъплътила точно сега в една чаровна ЕмилИЯ ЧолаковА, само ако може да си запазя косата, че тъкмо порасна.
Почти съм убедена, че водещият на прогнозата за времето по БТВ винаги подготвя текстовете си за топло, слънчево и сладко време, а след това само променя числата на величините. Затова винаги, когато се появи, знам, че утре времето ще бъде хубаво, дори и да вали сняг и да е -10 градуса.

Елена

Моята телевизионна мечта е проста, но на този етап изглежда неосъществима.
Искам да гледам умни, одухотворени и на място водещи и неподценяващи публиката сценарии.
Не искам НИКОГА повече да гледам смахнати педали, които в национален ефир да обясняват как действат, ако "скъпоценните камъни около "сфинктерса" ми се отлепят, отивам там, където ме избелиха на отверстието и ми ги залепиха, във Военна Болница", както снощи обширно обясни неясния Екстрийм под опулените, доволни от цирка очи на Иван и Андрей в собственото им шоу.
Не искам да гледам сутрешни бодряци по Здравей България, които се застраховат още при задаването на въпроса си: "Сега ще ви задам един тъп въпрос", на което гостът /Джоко Росич/ да отговаря "Много тъп...".

Не искам да ме подценяват.
Искам да гледам умни предавания за децата си сутрин и в почивен ден, искам да гледам красиви жени и умни мъже по всяко време и много искам да се намери някой, който да възстанови прекрасното предаване на покойната Бригита Чолакова "Телевизионен неделник", защото беше интересно, шик и направено с много тв-вкус, обаче никак, абсолютно никак не виждам как и кой може да направи това.

Гергана

И аз като всяко момиче на 6 мечтаех за шеметна кариера като говорителка на вечерната емисия новини. Но абсолютният ми кумир в телевизионната журналистика и до днес си остава Алис Крайчева. Прекрасна на екран в магазинното предаване „Събота късен следобед”.

Катерина

Не познавам момче, което да не е мечтало да стане пожарникар и момиче, което да не е мечтало да е говорителка по телевизията.
Защото:
Говорителките са толкова красиви!
Говорителките са неповторимо бляскави!
Говорителките са толкова слаби!
Говорителките са гримирани перфектно!
Говорителките имат най-красивите прически!
Да, бе, да!
Когато си на 7 всичко изглежда приказно, красиво, неповторимо. И естествено няма как да не се вкараш във филма. Тайно се затваряш в спалнята на вашите, взимаш вчерашния вестник и сядаш пред… огледалото – твоята въображаема камера. И започваш да четеш. С чувство, с интонация, с отношение. Точно като тях! Най-великите!
Ама не съвсем. Никак, ама въобще не ти се получава, защото как да гледаш в камерата, не, в огледалото, нали трябва да четеш. Чудно ти е как твоите идоли са толкова безгрешни и говорят с часове без дори да си отместят погледа от камерата. Естествено, за аутокю не си и чувала.
Около 14 вече знаеш „туй-онуй”. Знаеш вече, че техниката може всичко, дори да те направи слаба. Че гримьорът е истински Пикасо, че костюмът не е личен, че бижутата са за реклама. Но какво от това? Професията е твоята мечта! И ще те гледат толкова твои познати, и ще те спират по улицата, и ще те поздравяват непознати. Ах, славата, известността!
На 18 се чудиш как може да си харесвала цялата тая захаросана история с говорителки, синоптички, водещи. Пфу! Всичко е лъжа, всичко е измама. И изобщо не искаш да си спомняш за нелепата си детска мечта. Сега е време за черно дълго кожено манто, кубинки, мрачен грим, зад който да се скриеш от света. И никакви прожектори и камери, ако обичате!
На 20, след поредната драма с конкурсния изпит в УНСС, се сещаш колко много си е мечтала баба ти да каже на съседката: -„Пък, тя моята внучка говори по телевизора!” Вече си се върнала към бонбонено-пастелните тонове на невинното си детство и сладките си мечти. И с нея под ръка се засилваш към НАТФИЗ, където те чака твоето място в „Публично слово”.
Точно така, само че в следващия твой живот. Защото сега трябва да смениш памперса на дъщеря ти, да приготвиш вечеря за любимия и не пропуснеш новините!