Британският писател от индийски произход Салман Рушди се отличава със особения си стил, който смесва митология и фантазия с реалния живот и често се определя като магически реализъм, примесен с исторически измислици, а темата за взаимните прониквания, противоречия и недоразумения при преплитането на двата тъй различни свята – света на Изтока и света на Запада минава като основна нишка през произведенията му.
Той си спечелва признание още с публикуването на втория си роман „Среднощни деца” (1981), за който е удостоен с наградата „Букър Ман” през същата година. През 1988 г. неговият четвърти роман „Сатанински строфи“ предизвиква силна реакция в ислямския свят, книгата е забранена в много страни, иранският аятолах обявява автора за вероотстъпник и за убийството му е определена голяма парична награда.
Във Великобритания той получава от кралицата рицарско звание за заслугите си към литературата (2007), във Франция също е отличен с най-голямата литературна награда, избран е и за член на Американската академия за изкуство и литература.
Сред основните му произведения, освен споменатите вече, са „Срам” (1983), „Последната въздишка на мавъра” (1995), „Земята под нейните крака” (1999), „Ярост” (2001), „Шалимар клоунът” (2005),
„Чародейката от Флоренция” (2008).
„Харун и морето от приказки” въплътява най-характерното в творчеството на големия съвременен разказвач. Тук ще откриеш характерните за него езикови еквилибристики и закачки, класически фантасмагории и иносказания, еднакво завладяващи въображението на деца и възрастни.
Малък откъс от книгата „Харун и морето от приказки”:
Откъде му хрумваха всички тези измислици?
На пръв поглед Рашид само разтваряше пълните си червени устни в усмивка и хоп! оттам изскачаше чисто нова сага с всичко, дето ѝ се полага: вълшебник, любовна интрига, зли чичовци, дебели вуйни, мустакати бандити с панталони на жълто-черни карета, фантастични местности, страхливци, герои, битки и пет-шест мелодии, които направо се натрапваха на човек и той започваше веднага да си ги тананика. „Всичко произлиза отнякъде – мислеше си Харун, – затова и тези истории не може просто тъй да се появяват от нищото…“
Но всеки път, когато задаваше на баща си този най-важен въпрос, Шах Дрън-Дрън присвиваше своите (нека си го кажем) изцъклени очи, потупваше друсливото си шкембе, пъхаше палец в уста и започваше да издава нелепи звуци
– все едно, че пие – гъл-гъл-гъл… Харун страшно мразеше баща му да прави така.
– Кажи ми, моля те, откъде? – настояваше той, а Рашид мърдаше тайнствено с вежди и рисуваше магьоснически кръгове из въздуха.
– От Морето на приказките – отвръщаше. – Пия от топлите Приказни води и после целият съм под пàра.
Харун много се дразнеше от тези думи.
– Къде я държиш тогава тази топла вода? – лукаво го подпитваше. – Може би в термос? Да, ама не съм виждал никакви термоси наоколо.
– Тя тече от невидимо Кранче, инсталирано от един Воден джин – твърдеше най-сериозно Рашид. – Но трябва да си абонат.
– А как се става абонат?
– Това е Прекалено Сложно за Обясняване.
– Освен това – намусено казваше Харун – никога не съм виждал и Воден джин.
Рашид само свиваше рамене.
– Ти винаги ставаш от сън толкова късно, че не си виждал и разносвача на мляко – изтъкваше той. – Това ни най-малко не ти пречи да пиеш мляко. Затова престани,
ако обичаш, с твоите вечни „ако“ и „обаче“ и се задоволи с приказките, които ти доставят такова удоволствие.
И тук спорът им приключваше. Само че един ден Харун зададе един въпрос в повече и стана тя, каквато стана…
Издава Колибри
