Следва

ViewSofia става на 4 с 40 луксозни подаръка от сърце! SHISEIDO ZEN

Момичето без име. Твоят финал на историята

Това е Стела. Или поне така я нарича момчето от репа, от което всяка сутрин си взима вестник. След това влиза в...

Fashion преди 13 години

Както вчера обещахме, краят на Историите в картинки с едно симпатично mini започват да излизат един след друг. Поредицата те предизвика да довършиш всяка от десетте приказни истории така, както я усещаш, виждаш, помирисваш ти, ношият читател.

От днес, следващите 10 дни, ще публикуваме ежедневно произведението на най-добрия автор на финала на разказа, одобрен предварително от нашия екип. 

Да припомним как започна всичко. Преди малко повече от две седмици ViewSofia те предизвика на поредната игра, в която имаш страхотната възможност да получиш прелестна награда.

10 истории, под 10 невероятни кадъра бяха представени в 10 поредни дни. На тях обаче им липсваше финал, а ти трябваше да го допишеш.
Втората история, която нарекохме Момичето без име, разказваше за една мистериозна млада дама и един впечатлен младеж, който я вижда всяка сутрин с продукти в ръка. Коя е тя и какво се случи след като Лора госпожица покани Анатоли, момчето от РЕП-а у дома си, чети надолу:

Ето как започва самата история:

Това е Стела. Или поне така я нарича момчето от репа, от което всяка сутрин си взима вестник. След това влиза в близкото кафе, изпива чаша тол латте с две пакетчета кафява захар, разглежда вестника, решава кръстословицата – винаги цялата – пише няколко имейла, проверява състоянието на социалните си мрежи и се прибира.

Стела вдига щорите на апартамента си точно в 7.00 и ги спуска в 17:30 всеки следобед. В 11:00 излиза на пазар и се връща с големи торби с продукти, а в 12:30 от апартамента й вече се носи вкусна миризма на топла храна. Стела готви всеки ден и то очевидно в големи количества предвид масата продукти, които прибира вкъщи. Но до сега, момчето от репа не беше видяло никой да влиза или да излиза от апартамента й и никой, който да се разхожда в него, освен Стела, а бяха минали вече повече от 6 месеца, от както тя се нанесе в него.

Не знаеше какво работи, защото не изглеждаше да работи нещо, освен ако не го правеше у дома. Не се срещаше с хора, освен съседите в квартала, с които винаги беше изключително мила. Никой не знаеше името й, а момчето я наричаше така, защото в деня, в който се нанесе, той пиеше бира с подобно име на стълбите пред апартамента й с няколко приятели.

- Казвам се Лора. Искаш ли да обядваме заедно днес, забелязах, че винаги ядеш едни и същи мазни закуски. Ще приготвя нещо вкусно и здравословно. Заповядай! Знаеш къде живея. – каза бившата Стела една ноемврийска сутрин, докато отново си купуваше вестник.

- Да, звучи чудесно – отговори момчето след кратко стъписване, след което устните му образуваха дъга, от която той едва промълви. – Аз съм Анатоли, между другото…

Финал 1
автор: Виктория Апостолова

...Точно в 12.00 часа Анатоли стоеше пред апартамента на Лора с бутилка вино и букет свежи цветя в ръка и събираше смелост да позвъни. Най-накрая се реши и натисна звънеца. Отвътре чу тихи стъпки и след секунда вратата се отвори и Лора го посрещна с широка усмивка.

-Точен си почти като японското метро. Заповядай, настанявай се. Ах, какви красиви цветя, много мило от твоя страна. Чакай да ги сложа във вода. Миришат на пролет, въпреки че е ноември.Всичко е готово ,тъкмо сложих масата.Само да взема тирбушон за виното...сега се връщам.

С високо вдигнатите си на кок тъмнокестеняви коси и кухненската си престилка тя му се стори още по-хубава отпреди. Няколко кичурчета бяха избягали от строгата хватка на шнолата и смекчаваха иначе острите черти на смуглото и лице. Анатоли седна смутено на един стол и се огледа наоколо като нервно мачкаше шапката си с ръце.От всичко в апартамента лъхаше уют и топлина. Стените бяха в меки пастелни тонове,обзавеждането бе скъпо ,но без излишна показност.Ухаеше на вкусна ,домашно приготвена храна, нещо, което свикналия с мазни банички томах на Анатоли, отдавна бе забравил. Масата бе безупречно подредена, салфетките изгладени, приборите лъснати до блясък. "Кога ли са ми сервирали така" - помисли си Анатоли и още по-усърдно замачка шапката си.

- Ето ме, извинявай, че се забавих - чу той дълбокият и гърлен глас,долитащ от кухнята.В следващия момент тя се появи с няколко подноса.
- Да ви помогна...- скочи от стола си Анатоли.
- Не, не, стой си...няма нужда, днес ти си мой гост...и между другото, моля те, говори ми на ти...нали сме съседи в известен смисъл.
- Да, май така се получава - засмя се Анатоли.
- Не познавам никого в квартала. Ти си първият ,който ми идва на гости. Тук съм вече шест месеца и реших ,че е крайно време да създам някакви контакти.Хората тук май не са много общителни. Не знам ,може би и аз отстрани да изглеждам така. Напоследък сякаш всеки се е завил в своя пашкул и не допуска никого до себе си. Мислим си, че не сме желани ,а всъщност самите ние създаваме подобно впечатление.

Говорейки, Лора сипваше от ароматната супа и не можеше да не се усмихне при вида на преглъщащия Анатоли. Той от своя страна, в старанието си да не изглежда лаком, стоически чакаше тя да вкуси първа. Забелязвайки притеснението му, домакинята неспирно бъбреше и прескачаше от една тема на друга и скоро гостът взе лека полека да се отпуска.

- Отдавна ли работиш тук? - запита го тя ,поднасяйки основното ястие-печена кокошка със златиста корича и гарнитура от задушени зеленчуци.
- Ами вече карам пета година. Живея на две преки от тук. Всяка сутрин ставам в пет, и зима и лете все съм на репа, но не се оплаквам. Само зимата е малко студ, ама се преживява.Е,не е работата ми мечта ако трябва да съм честен...
- А каква е работата ти мечта?
- Ами как да кажа...не знам точно. Не съм много амбициозен или нещо такова...искам просто да помагам на хората... не мога точно да го определя. Вчера ,например, помогнах на една старица да пресече улицата. Така сама стоеше на тротоара и се озърташе...не че е нещо особено, но се почувствах адски щастлив дето и помогнах.
- Ти си добро момче, Анатоли. - усмихна се тъжно Лора.
Печената кокошка бе последвана от нежен мус с круши, по-лек от въздуха, а после и от ароматно кафе.
- По-вкусно не съм хапвал никога през живота си, истина ви казвам..тоест ти.Да не би да сте..да си готвачка или нещо такова?
- Не - засмя се Лора - обичам да еспериментирам в кухнята... така си оплътнявам времето. Баща ми бе доста богат - продължи тя, забелязвайки въпросителния поглед на Анатоли, и когато почина остави целия си бизнес на мен като единствено дете. Аз обаче не разбирам нищо от тези работи и прехвърлих всичко в ръцете на съдружника му. Той ми изплаща процент, който ми е достатъчен за да си позволя да не работя. Обичам и да пиша разкази, пътеписи. Просто така, за да не скучая. Не ми липсват теми тъй като не се задържам дълго на едно място. Аз съм като вятъра - щом той смени посоката си, аз го следвам. Но кой знае, може пък да се задържа тук и да приключа с номадския живот.
- Заповядай пак някой път, ще ми бъде приятно - каза Лора като изпращаше госта си.-тъкмо ще си кажеш мнението за следващия ми кулинарен експеримент.

"Ама че работа, мислеше си Анатоли, слизайки по стълбите - да си живееш в разкош без да се налага да работиш нито ден". Нямаша как да не си представи себе си, застанал на репа в студените зимни месеци с премръзнали, почти посинели пръсти в изрязаните ръкавици и въпреки че не искаше да си го признае вътре в себе си, осъди Лора заради нейния безгрижен живот.

Вечерта Анатоли се отби у един приятел в квартала, за да изпият по бира. Минаваше полунощ и улиците бяха почти пусти,когато на път за вкъщи чу зад ъгъла отчетливото, рязко тракане на дамски токчета. Нещо го накара да се стаи зад стената, докато притежателката им отмине. Погледна я в гръб и веднага позна изправената стойка и леко полюшващата се походка. Без съмнение това беше Лора. Но къде ли отиваше по това време. Беше се загърнала с дълъг шлифер и носеше няколко пълни торби. Анатоли се подвоуми и въпреки че не беше в природата му ,реши да я проследи. Неосветните улици в квартала му бяха съюзник, а и той стъпваше тихо като индианец, докато не излязоха на главния булевард и не стана по-оживено.
Изведнъж Лора спря пред голяма сива сграда с двор и влезе вътре. На входа я посрещна възрастна жена и топло я прегърна. Явно не идваше за пръв път тук. Щом затвориха вратата след себе си Анатоли огледа сградата. В двора прочете табелка: "Дом за възрастни хора Св.Елена".
Лора се забави петнайсетина минути и тръгна по обратния път, този път без торбите.Анатоли я изчака да се поотдалечи и я последва бавно и тихо като нейна сянка в непрогледната, мъглива ноемврийска нощ.

На следващата сутрин Анатоли беше на обичайния си пост на репа и чакаше Лора да се появи. Тя обаче не дойде.Щорите й не се вдигнаха.Не се появи и през деня, а от прозореца й не се разнесе аромат на топла храна.
"Може би е болна?" - помисли си Анатоли.
Когато Лора не слезе и на следващата сутрин ,той реши да се качи и да провери как е. Звънна няколко пъти ,но никой не му отвори. Отвътре не се чуваше и звук. В този момент съседната врата се отвори и отвътре се подаде прорязаното с дълбоки бръчки лице на госпожа Мюфчийска.

-Кого търсиш, младежо? - хвърли му тя подозрителен поглед.
-Ами... момичето ,дето живее до вас. - заекна Анатоли
-Няма я вече, изнесе се късно през нощта... трябва към два-три часа да е било като я чух. Погледнах през шпионката и я видях с два куфара. Жалко...мило момиче беше... купуваше ми хляб...

Анатоли се върна на репа и закопча до горе якето си. Беше задухал севернякът.

И тъй като обичаме кратките истории, много ни впечатли и финалът на Славка Чиликова:

Финал 2
Автор: Славка Чиликова

- Да, звучи чудесно – отговори момчето след кратко стъписване, след което устните му образуваха дъга, от която той едва промълви. – Аз съм Анатоли, между другото вечер работя като главен готвач в ресторант БИЖУ.

Виж първата>>
 

More from View Sofia

More Fashion