Да си моден блогър не е професия. Не е работата мечта, за която би убил, няма коледна премия, нито солидно месечно възнаграждение. Най-много да получиш голям пакет от любимата си марка на вратата на дома си, благодарна за това, че си рекламирал дрехите с нейния етикет. Да си моден блогър обаче не е и обикновено хоби, защото ако не си активен, вдъхновяваш и уникален, нямаш шанс да задържиш вниманието на аудиторията на необятното интернет пространство.
Определението моден блогър е повече като призвание, защото модният блогър създава мода, независеща от тенденции и правила, които индустрията създава - мода от улицта, мода от личния гардероб, мода от старите дрехи на мама, мода от един чаен следобед или от бабината супа.
И докато ние всекидневно преглеждаме десетките линкове в маркираните като любими места в интернет браузера ни, винаги сме били любопитни какво се крие в кухнята на импровизациите и какво е да си моден блогър за един ден.
За да ни разкаже от първо лице за призванието си, потърсихме Ивайло Серафимов, който вече познаваш, представен в рубриката ни Readers' Profile и от неговия моден блог http://eeveone2ten.blogspot.com/.
Ивайло Серафимов може би свързваш и с великолепното му участие в конкурса "Стани моден редактор за шест седмици", който беше един от наградените ни финалисти.
Един ден от живота на модния блогър Ивайло Серафимов
Денят ми започва рано. Понякога много рано, още дори преди появата на първите слънчеви лъчи. Спя малко, но достатъчно. Изградил съм си желязна сутрешна програма -прясно изцеден лимонов сок, последвана стриктно от час спорт. Следва плодова закуска. Тук е и времето, когато блогът се появява в ежедневието ми. Още с отварянето му си правя равносметката от предишния ден - брой посещения, линкове на движение, държави, от които идват, отчет на успешните и не толкова успешните постове. Веднага след това проверявам и любимите си блогове, ей така, за ранна доза вдъхновение.
Подготвям си постовете за деня (обикновено два), сортирам снимки, подбирам си тема или следвам зададения си график. Правя и бърза проверка на оставените коментари, на които винаги мило благодаря. Все пак тези думи превръщат и най-мрачния ден в слънчев.
Споменавайки коментари, със старта на новата година пренасочих всичките във Фейсбук страницата. Причината е времева - кореспонденцията е експедитивна, коментирането е лесно, реакцията - бърза, а и всички ние (с малки изключения) прекарваме най-много време именно там. Това спомогна и за отсяването на т.нар. спам комплименти от типа „Страхотна чанта. Ела и ме посети” или „Аз те следвам. Следвай ме и ти”. Предпочитам малка, но вярна аудитория, отколкото широка и нелоялна.
Изключително много ме радват и писмата на електронната поща. Макар и по-редки, те са и по-ценни, защото човекът насреща наистина е отделил време, за да ти подари най-милите си комплименти. Срещат се и такива с молба за съвет, помощ за съдействие или просто топли думи на благодарност. Много приятни са и онези, които те канят приятелски да погостуваш на нечия интернет страница. Не мога да скрия, че ги приемам с интерес, особено когато има някаква различна тематика.
Неизбежен е въпросът дали наред с коментарите, не се е появявала ситуация на конфликт с някой читател. Колкото и труден да е за асимилиране понякога стилът, който поднасям, негативни коментари не съм получавал. Сблъсъците съвсем отсъстват.
И все пак, ако някога е имало нещо неодобрително (за което наистина не се сещам), то винаги е било в рамките на градивната критика. Без нея, разбира се, не може, защото тя дава тласък и стремеж към по-добро представяне. Искрено вярвам, че по-силни от дипломатичността и вежливостта в подобни ситуации няма. За моя радост, не ми се е налагало да прилагам тези „тихи” оръжия.
Въпреки организираността, на която блогът учи, креативността не става насила и по желание. За копиране не може и да става дума. Идеите сполетяват спонтанно и моментно. Има ги внезапно, после бързо се изпаряват. Буквално в този момент спирам и записвам. Веднъж на лист, дори и без него после, те вече са запаметени. А музата може да бъде „захранена” от всичко - човек, глас, мелодия, витрина, пейзаж, картина, портрет, моментно настроение, нова покупка. И тя, като останалите неща, не е изключение от правилото - колкото повече я упражняваш, толкова по-често я има. А видимият резултат от една идея е най-радостният момент.
Най-весел за мен е моментът по време на снимки. Поза напред, поза назад, крачка встрани, главата нагоре, раменете долу, гърбът изправен - всички тези команди предизвикват смях в глас. Съчетани с бурен вятър, силен дъжд или ярко слънце, обработката на снимки е придружена от хиляди усмивки. И две години по-късно все още не съм се намерил златната стойка.
И макар снимките да преминават във веселие, поддръжката на един блог консумира огромна доза време. В отмяна се отблагодарявам с отиграна организираност, войнишка дисциплинираност и индивидуално развит стил. Понякога с времето идват и дресираните навици на пазаруване. Във всеки случай, блогването не трябва да бъде на сила, а с желание и силна тръпка. И в никакъв случай на базата на копиране. Успехът на един не е гаранция за втори. Бъдете верни на интуицията и таланта си.
И за край, ако някой ме попита какво бих желал да видя един ден на страниците на блога, то това е снимка на човек, на който съм успял да вдъхна смелост да бъде себе си. Човек, който се вслушва в собствения си глас, когато се облича, а не в този на униформите от обществото. И после този човек да вдъхнови втори, вторият - трети, третият - четвърти и така по тази завързана верига да има повече хора с индивидуален стил и усет. За повече дори и не мечтая.
